Оригинална публикация в “Българска история”
След събранитето в Оборище и предателството на Ненко Терзийски турските власти изпращат Неджиб ага в Копривщица, за да залови водачите на въстанието в града. Придружаван от отряд конни заптиета, Неджиб ага стига в Копривщица на 19 април и се установява в конака. На 20 април в конака са извикани по различни поводи комитетски дейци. Комитетът, начело с Тодор Каблешков, решава, че е време да обяви въстанието. В Каблешковия дом се събират 20 въоръжени въстаници и нападат конака. Георги Тиханек вдига пушката си и застрелва заптието пред дюкяна на Петко Кундурджията. Избухва Априлското въстание. Ето какво свидетелства за това бунтовникът Танчо Шабанов:
Аз бях още сами у дома. Стоян Кундураджият доде у дома втори път и ми каза:
— Поздравява ви Каблешков и Караджов! Да оставиш всичко и да си вземеш оружието и по-скоро да идеш да удариш камбалото, че вече решиха и ще се прогласи тозчас востанието…
Стоян си отиде бърже и аз си взех револвера и пушката и си турих шапката, която ми бе приготвена от по-напред. Таз шапка вече ме представяше, че съм востаник, защото имаше на нея зашит лъва за свободата. Аз отидох в черквата да ударя камбалото и казах на клисаря:
— Качи се и удари камбалото, защото вече стана востание в Копривщица.
А клисарят уплашен ми каза:
— Аз не мога да бия камбалото, доде не ми каже епитропа, и трябва да зная защо ще го ударя.
Аз му показах пушката и му казах:
— Повече няма да се питат клисари и епитропи, но по-скоро върви да удариш камбалото да не ти тегля един куршум.
Танчо Шабанов сам забива камбаните и техният звън оповестява на всички, че българите са готови да умрат в името на свободата си.
Българите бързо се събират, един от тях е Найден Беловеждов, който пише следното:
Разбрах, че четата с Каблешкова е пристигнала при конака и трепе турци. Аз гръмнах еднаж с револвера си, а чичо ми изпразни и двата си пищова и извикахме колкото ни държи гласът: ,,Да живее България! Който е въстаник и българин да излезе с нас!“ На часа ни заобиколиха 5– 6 души съзаклетници, въоръжени. Аз се окуражих. Тръгнахме напред из махалата към Пловдивския път, като повтаряхме всички в един глас: „Да живее България и който е въстаник и българин да излезе с нас!“ Всичките записани съзаклетници излизаха и се присъединяваха към нас.
Каблешков и другарите му нападат конака и убиват мюдюрина и част от заптиите, а Неджиб ага и конните заптиета успяват да избягат. Танчо Шабанов пише „Кървавото писмо“, наречено така заради това, че има кръст написан с кръвта на едно от убитите заптиета. Писмото е изпратено на комитета в Панагюрище по специален куриер и по други куриери за Клисура и Карлово, Старо Ново село, Стрелча, Душанци и др.
Куриерите Петко Разложков и Събо Загорчинов отнасят „Кървавото писмо“ в Панагюрище, в хана на Найден Дринов, където са и апостолите и комитетските дейци. Ето как описва получаването на известието за въстанието великият летописец Захарий Стоянов:
— Три часа става вече, откак в Копривщица гърмят пушките!…
— Въстанието е дигнато! — отговори Бобеков с развълнуван глас.
— Кой е видял това?… Казвайте, братя, ако сте истински българи! — викаха апостолите.
— Писмо носим от Каблешкова, подписано с кръв, отговориха няколко души от комисарите.
Едри сълзи като дъжд потекоха от очите на всинца ни: всички в едни глас извикахме: „Бунт! На оръжие!“ После Бенковски се хвърли върху П. Бобекова, който произнесе най-напред думата въстание, целуна го по устата и без да каже дума, което му бе невъзможно, обърна се да прегърне и своите другари, които също така се заливаха със сълзи… Трагическа беше минутата! Панагюрските комисари гледаха със страхопочитание на сцената, никой не смееше да шавне; всички мълчаха! За говорене имаше много, но чувствата не позволяваха, те тържествуваха и над благоразумието, и над куража.
Аз не съм в състояние да предам всичкото величие на тая картина.
— Писмото на Каблешкова! Скоро писмото! — викахме ние в един глас и всеки си протягаше ръката да грабне това писмо.
То попадна в ръката на Волов; но той не можа да го разпечати, защото ръцете му се разтрепераха. От неговите ръце го пое Икономов и захвана да чете, но щом произнесе думата „Мили братия“, езикът му се преплете и нищо не можа да се разумее от онова, което той четеше.
Съдържанието на това писмо, което най-после Бенковски прочете с висок глас, гласеше следващото:
Братия!
Вчера пристигна в село Неджеб ага, из Пловдив, който поиска да затвори няколко души заедно с мене. Като бях известен за вашето решение, станало в Оборищкото събрание, повиках няколко души юнаци и след като се въоръжихме, отправихме се към конака, който нападнахме и убихме мюдюра, с няколко заптии… Сега, когато ви пиша това писмо, знамето се развява пред конака, пушките гърмят, придружени от ека на черковните камбани, и юнаците се целуват един други по улиците!… Ако вие, братия, сте биле истински патриоти и апостоли на свободата, то последвайте нашия пример и в Панагюрище…
Копривщица, 20 априлий 1876 г.
Т. Каблешков.
Въстаниците бързо се справят с малобройните представители на турската власт, овладяват конака и убиват новия мюдюрин. Панагюрище вече е свободно. Написани са писма и възвания към комитетите в другите революционни окръзи и са изпратени по куриери и по членове на извънредната комисия, които се намират в града. Един от тях, Васил Петлешков от Брацигово, поема задачата да занесе вестта за въстанието на бунтовниците в Пазарджик и на юг от Марица.
Константин Величков описва срещата си с Петлешков така:
Още от стълбата гласът му екна, запъхтян, развълнуван: «Въстание! Кръв! Да живее България!» След минута ние се прегръщахме неми, разтреперени, просълзени от радост, и като извади от джоба си едно възвание, с което се обявяваше, че е прогласено въстание, сложи на устните ми мястото, дето беше цапано с кръв, и сам после взе да го целува с луда страст, като да бликаше оттам жива кръв, с която искаше в тая минута да се напие до полуда. Целуваше и викаше: «Въстание! Кръв! Да живее България!» Трябваше да минат няколко минути, за да дойде на себе си и да може да отговори на въпросите, които му задавах. Той нямаше впрочем какво много да разказва. Пред очите му беше блеснало едно видение, което го беше ослепило, и озарен от него, преобразен на дух, беше улетял, за да разнесе по-скоро, додето може да стигне, благата вест. Той беше видял България възкръснала, която вика под знамето на свободата своите синове, за да отмъстят за петвековните обиди, и като че се е боял да не би тоя образ да загуби от силата, с която се беше отпечатал в душата му, едва дочакал да му дадат няколко възвания, и тръгнал. Вярата, с която беше живял в продължение на три месеца, не беше го излъгала. Мечтата беше се сбъднала. Тържеството беше дошло.
Датата 20 април 1876 г. остава в народното съзнание като един от най-светлите и същевременно най-трагични дни в новата ни история. Априлското въстание е доказателство и залог за това, че нашият народ може и трябва със собствените си ръце да построи светлото здание на своето бъдеще. Светлите български синове и дъщери поемат по пътя на безсмъртието и плащат с живота си, честта си, имота си и благоденствието на семействата си. Всичко това в името на правото всеки българин да бъде свободен.
Нека се поклоним пред подвига и саможертвата им.
Вечна им памет!
