fbpx

10 февруари: генерал Тодор Кантарджиев

Време за четене: 3 мин.

На днешния ден през 1861 г. в град Самоков е роден генерал Тодор Димитров Кантарджиев – български офицер, генерал-лейтенант от пехотата, командир на Сборната дивизия през Първата световна война. При избухването на Освободителната война е на едва седемнадесет години, но въпреки това успява да влезе в първия набор на българската войска, представяйки се за пълнолетен.

Завършва Военното училище през 1884 г. с чин поручик, и почти веднага взима участие в Сливнишкото отбранително сражение през Сръбско-българската война (1885 г.), начело 14-та рота от Първи пехотен софийски полк, за което е награден с орден „За храброст“ IV степен 2-ри клас. През 1890 г. постъпва в Кралската военна академия в Брюксел с чин капитан. Завършва три години по-късно. При завръщането си в България е произведен в чин майор (1894 г.), а след това и в чин подполковник (1899 г.). От 1899 г. до 1904 г. е командир на Шеснадесети ловчански пехотен полк, като едновременно заема и длъжността Началник на щаба на Първа дивизия. По-късно преподава във Военното училище. През 1903 г. е произведен в чин полковник.

През Балканските войни (1912 г. – 1913 г.), полковник Кантарджиев командва 1-ва бригада от Шеста пехотна бдинска дивизия, като се сражава при Люлебургас, Бунархисар и Чаталджа. По време на Междусъюзническата война (1913 г.) е преместен на Македонския фронт и се сражава в битките при Струмица и Пехчево.

През Първата световна война (1914 г. – 1918 г.) полковник Кантарджиев е отново мобилизиран. Назначен е за началник на тиловото управление на Трета българска армия. Последством оглавява Варненския укрепен пункт през 1916 г. След тежки сражения, продължили няколко дни, успява да изтласка румънската армия от град Добрич. В автобиографията си, написана през 1940 г., казва: „[…] на 4.IX.1916 г., с особена бързина и решителност, освободих от румънско робство хубавия родолюбив Добрич. Отбранявах го геройски и победоносно на 5, 6 и 7.IX.“

Генерал-майор Кантарджиев сформира дясното крило на Трета българска армия, с което води военни действия по устието на р. Дунав. По-късно то се превръща в основа на действащата през Първата световна война Сборна дивизия. След капитулацията на Румъния през 1917 г., частите на генерал Кантарджиев са преместени на западния Македонски фронт. През същата година бива произведен в чин генерал-лейтенант, а два месеца по-късно отново влиза в запаса, като за българския военнослужещ друга война няма да има.

В контраатаката на варненските части над село Каралийско, по време на отбраната на Добрич октомври 1916 г., генерал Кантарджиев е ранен, а конят му убит. Това не му попречва да оглави втора атака: в автобиографията си пише,

„[…] При атаката на отбраняваната от руско-румънската армия бележита, от рано укрепена, естествено силна Кобадинска позиция, на 19-21.XI., с вързана за врата гипсирана десница, командувах победоносно „Източната настъпателна група“ на III армия.“

Въпреки многобройните си военни успехи, след преместването си на Македонския фронт през 1917 г. генерал Кантарджиев влиза в плен със Сборната дивизия, която оглавява, и три други, по заповед на българското правителство. Същата година в гр. Охрид му е отдаден почетен военен юбилей по случай четиридесетата му годишнина на служба, при който получава и чина генерал-лейтенант.

Тодор Кантарджиев е женен за Калинка Кантарджиева. Заедно имат три деца: Марийка, Еленка, която последством се жени за началника на жандармерията Никола Станимиров, и професор Асен Кантарджиев, бъдещ водач на Ратници за напредъка на българщината. Генерал Кантарджиев присъства при атентата в храм-паметник „Св. Неделя“ през 1925 г. Автор е на 33 книги, повечето от които днес остават недостъпни за широката публика, и налични само като исторически източници в народните библиотеки, може би поради роднинската връзка на генерала с проф. Асен Кантарджиев. Тодор Кандаржиев е носител на голям брой български и чуждестранни военни отличия, измежду които военен орден „За храброст“ IV степен II-ри клас, Железен кръст II-ри клас, орден „За военни заслуги“ II-ри клас на Австро-Унгария, и орден „Железен полумесец“ на Османската империя. Умира на 25 януари 1945 г. в София.

Споделете чрез

Предишен

Следващ