Букурещкият договор, сключен на 28 юли (10 август по нов стил) 1913 г. между Румъния, Сърбия, Черна гора и Гърция, от една страна, и България, от друга, е един от двата договора (наред с Цариградския), които слагат край на Втората балканска война, наричана още Междусъюзническа. В Българската историография и национална памет той остава познат като Първата национална катастрофа на модерна България.
До въпросната катастрофа се стига след като България изнася основната тежест на Първата Балканска Война срещу османците, допринасяйки най-много войници, сражавайки се срещу главните сили на противника чак до Цариград и давайки най-много жертви. Въпреки всичко това, и въпреки предварително сключеният на 13ти Март 1912 г. Българо-Сръбски договор за военна взаимопомощ, в който се договаря подялбата на Македония между двете страни, България не получава по-голямата част от въпросните територии, голяма част от които населени с компактно Българско население. Нещо повече, след установяване на сръбският и гръцки контрол във въпросните земи техните власти се заемат с изкореняването на българското влияние и национално присъствие посредством закриване на български училища и църкви, преследване на ВМОРО (Вътрешна македоно-одринска революционна организация), и налагане на србъски или гръцки език.
В очакване на реакция от страна на София, на 22 април Гърция и Сърбия стигат до предварително споразумение за съюз срещу България, а на 1 май е сключена военна конвенция между двете страни, към която бива разработен общ план за действие в случай на война. По-късно привлечена е и Черна гора.
След първоначални спорадични сблъсъци на все още неустановените граници, както и действия на ВМОРО и български чети в тила на сръбските и гръцки окупационни войски, през нощта на 16 срещу 17 юни по заповед на цар Фердинанд 4-а и 2-а армия атакуват сръбските и гръцките войски на широк фронт в Македония с цел изтласкването им от там и постигане на по-силна дипломатическа позиция на предстоящите преговори на Петербургската конференция, на която руският Цар се е съгласил да бъде арбитър в териториалният спор. В Българската история този съдбовен ден ще бъде запомнен като „Денят на престъпното безумие“.
След едва две седмици на нерешителни боеве на Македонският фронт, България ще бъде ударена „в гръб“ от Румъния, чиято войска прекосява дунава и достига непрепятствана почти до София, докато по същото време Османската Империя се възползва, за да си върне изгубените в предишната война територии в Одринско. Така, само месец след „Деня на престъпното безумие“, България е принудена да прати своя делегация в Букурещ за обсъждане на мирно споразумение в ущърб на страната. Според изготвеният договор България губи Южна Добруджа в полза на Румъния, всички територии във Вардарска Македония в полза на Сърбия и всички територии в Егейска Македония в полза на Гърция. В последвалия Цариградски договор с Високата Порта тя ще изгуби и придобивките си в Одринско, оставайки единствено с Пиринският край и Западна Тракия като извоювани в следствие на ключовото и участие в Балканската война територии.
Териториалните загуби на България от Букурещкият мирен договор ще се окажат съдбоносни за новата българска история. Именно с цел отхвърлянето им страната ще вземе решение само 2 години по-късно да влезне в Първата Световна Война, на губещата страна на Централните сили, довело в крайна сметка до Втората Национална Катастрофа на Ньойският мирен договор. Това оставя почти половината етническо българско землище извън пределите на родината.
Неосъщественият в следствие на Букурещ и Ньой национален идеал за обединение ще принуди България за пореден път да застане на страната на губещите 21 години по-късно, през Втората Световна Война. В следствие пък от повтарящите се опити на България да се обедини със сънародниците си в Македония – Коминтерна, Москва и Белград ще вземат решението за трайно и цялостно „помакедончване“ на въпросното етническо българско землище, създавайки след Втората Световна Война, и налагайки на местното българско население там посредством държавният апарат на Югославия – Македонска национална идентичност, език и история.
Така Букурещкият мирен договор, заедно с последвалият от него Ньойски договор, отключват верига от исторически решения и събития в следващите няколко десетилетия, станали ключови и утвържаващи не само за Балканските войни или историята на България, а за целият регион.
