14 януари: Мара Бунева

Време за четене: под 5 мин.

На днешната дата през 1928 г. от раните си умира Мара Бунева – българска революционерка, член на ВМРО, героиня заради извършения от нея срещу сръбския насилник Велимир Прелич атентат.

Мара Бунева е родена през 1901 година в град Тетово. Родена е в семейството на Никола Бунев и Ана, братовчедка на Миля от рода Топорковци, женена за предприемача Георги Хаджиристич. Нейни по-големи братя са Борис и Лазар, убит от сърбите като войник в битолския гарнизон след атентата или в края на Втората световна война, а нейни по-малки сестри са Надежда, Вера (женена за свещеник Георги Николов) и Елена Буневи. По майчина линия революционерката е внучка на легендарния Захарий Манойлов – който има заслуга за построяването на християнския храм „Свети Димитър“ в Тетово по турско време. Бащата на Мара Бунева – Никола Бунев е другар на бележития публицист Матей Геров и на д-р Никола Герасимов, и е кмет на Тетово в периода 1915-1918 г. Братовчедът на Мара Бунева Борис Андрейчин, адвокат в Тетово, е убит за наказание на 31 януари 1928 г, а близките ѝ Стефан Паркачев, Манол Стоянов и Веса Анчева са подведени под отговорност и бити заради предполагаемо съучастничество в атентата, но по-късно са освободени.

Между 1915-1917 г. Мара Бунева учи в скопската стопанска гимназия, а след края на Първата световна война заминава за България. Завършва висше образование в Софийския университет, след което се жени за офицера от българската армия Иван Хранков. Брат ѝ Борис Бунев я привлича в редовете на ВМРО и тя започва да изпълнява поръчки на революционната организация, като на няколко пъти минава границата с конспиративни задачи. През 1926 година Мара Бунева се завръща в Тетово при семейството си, а през декември същата година се развежда със съпруга си. През 1927 година се установява в Скопие, в къщата на роднините си Хаджиристич, съседна на тази на Велимир Прелич. Завършва курс по шев и отваря собствено шивашко ателие, междувременно се сближава със семейство Прелич и влиза във висшето сръбско общество в града.

На 13 януари 1928 г. Мара Бунева разстрелва в центъра на Скопие на стария Камен мост на Вардар Велимир Прелич, след което се прострелва в гърдите. Велимир Прелич е юридически съветник на Скопска Бановина и като такъв е отговорен за Скопския студентски процес срещу дейците на Македонската младежка тайна революционна организация. Запитана от сръбския офицер, пристигнал пръв на мястото на атентата, защо е убила Прелич, Мара Бунева отговаря:

„Заради мъченията, които той извърши над моите братя студенти. Защото обичам отечеството си.“

Мара Бунева умира на следващия ден, 14 януари от раните си. Погребението ѝ е извършено без свещеник и опело в безименен гроб. Панихиди в нейна памет са извършени от македоно-българската емиграция в България, САЩ и Канада.

Атентатът привлича вниманието на европейската общественост към съдбата на българите под сръбска и гръцка власт. Френският вестник „Йовър“ нарича Мара Бунева „македонската Шарлот Корде“. Вестник „Франс“ пише: „Истината, която Франция трябва да знае е, че тези терористични действия всъщност са дело не на вулгарни разбойници, а на един въстанал народ!“ Австрийският „Тагеспост“ пише: „Лозунгът на организацията е: Свобода или смърт! Нейните привърженици не се предават живи на неприятеля. Те знаят само едно: борба срещу чуждото насилническо господство…

В публикация в сп. Отец Паисий от 1942 г. Никола Коларов я описва по следния начин:

„Нѣкои оприличаваха и оприличаватъ Мара Бунева на Шарлота Корде, на Вѣра Засуличъ. Мара Бунева не е нито едната, нито другата. Защото въ подбудитѣ на Шарлота Корде и на Вера Засуличъ единствена роля играеше политическия елементъ, а не националното чувство и никоя от тѣх двете не украси своето дѣло съ драговолното себепожертвувание на Мара Бунева. Равна на Мара Бунева нѣма въ историята на никой отъ народитѣ, които сѫ се борили за своето освобождение, дори и въ историята на ирландците, чиято освободителна борба най-много прилича на освободителната борба на македонскитѣ българи. Мара Бунева може да се роди само тукъ, въ Македония — страната, която бѣ дала героитѣ от „Ножотъ”, отъ върха Видинъ, отъ с. Церъ, Солунскитѣ гемиджии, които подобно на нея геройски се самопожертвуваха въ люта борба съ поробителя. Но върху безсмъртното чело на Мара Бунева грее и другъ ореол — обстоятелството именно, че тя, бидейки жена, можа да извърши тоя безпримѣренъ мѫжествен подвигъ…”“

В издадените в Льовен, Белгия, през 1967 година Трети том на Спомените на Иван Михайлов, той пише за нея следното:

„Бѣше мъгливъ влаженъ день. Сѣкашъ още виждамъ какъ по измокрената й връхна дреха се стичаха дъждовнитѣ капки. Нѣмаше какво повече да си кажемъ. Очитѣ и ме гледаха увѣрено. И въ рѫкуването й почувствувахъ нейната сигурность; а заедно съ това и доловимия трепетъ на рѫката й – знакъ че искаше да ме прегърне, за сбогомъ съ мене и съ всички, които следъ нея оставаха въ борбата. Нѣкаква вина и мѫка чувствувамъ и до сега, че пропустнахъ да я прегърна. Загледанъ бѣхъ въ очитѣ й, за да изразя всичко, което съ думи бе неизразимо въ тоя моментъ; а може би ме възпрѣ подсъзнателно тогавашното ми – очевидно пресилено и престаромодно – мое схващане за коректно отношение. Ако наистина има другъ свѣтъ, въ който искаме да вѣрваме, тамъ ще поправя грѣшката си, мила сестро Мара! А до тогава предъ твоя образъ се прекланямъ съ сѫщата обичь и въодушевлѣние, както предъ образа на другата наша обща сестра – Менча.“

 

 

Share This