14 декември

Време за четене: 5 мин.

На днешния ден през 1875 година е роден Добри Христов – един от бележитите майстори на първото поколение български композитори.

Роден е във Варна. Бащата на Добри, Христо Иванов, е дребен занаятчия — кожухар, преселник от Казанлък. По време на Кримската война той напуска родното си място и се заселва във Варна, която по това време е все още слабо населена с българи. Родителите на майката на композитора са преселници от Ямболско.

Средата, в която расте бъдещият композитор, насочва осъществяването на неговите стремежи. На възраст единадесет години той печели от сурвакане на Нова година 12 гроша, с които си купува малка флейта, на която четири години се опитва да свири репертоара на военния духов оркестър. За да научи нотите, той се сприятелява с военните музиканти, от които успява да заеме партитури, които преписва и започва да дешифрира знаците, с които са записани познатите му мелодии. Като вижда големия интерес на Добри към музиката, неговият съсед, известния поборник и будител Отон Иванов Хаджидинчов по настояване на своята съпруга Елисавета Отонова, подарява цигулка на младия музикант. Той продължава да се самообразова с подарената цигулка, а в четвърти клас, когато е на около 12 години, се опитва и да композира — отначало едногласни мелодии, после две мазурки, накрая в последните класове на гимназията и хорови песни с „пълна хармония“, дори и солово-инструментални съчинения.

Показателен е и начинът, по който започва да изучава хармония: моли учителя си Стоян Бешков, който е диригент на църковния хор, да му даде да преписва щимовете, понеже умее да пише красиво, при което получава възможността да си състави пълна партитура и да разгледа начина, принципите и правилата, по които се водят отделните гласове. Впоследствие се захваща да изучава и истински учебници по хармония – на Рихтер, Пьотър Чайковски, Антон Аренски и Йосеф Фьорстер.

През 90-те години създава двете хорови китки „Лиляна мома хубава“ и „Пусти моми жеравненки“, с които се явява на конкурс за стипендия за обучение по музика в чужбина, където е отхвърлен. За варненската общественост това е обида и хората събират пари, с които е изпратен да следва в Пражката консерватория. Един от неговите преподаватели там е Антонин Дворжак.

Трите години в Пражката консерватория обогатяват композитора с нови познания за критериите и стойностите в националното музикално изкуство. Музикална Прага живее с музиката на Бедржих Сметана (симфоничния цикъл „Моето отечество“) и на Дворжак, пред когото се прекланя. Българският музикант попада в средата на композитори, която затвърждава любовта му към националното и самобитното — към фолклора.

Творчеството на Добри Христов е вградено в основите на българската музикална култура. Tой е автор на едни от „най-ярките образци от новата българска църковномузикална литература“, Литургиите на св. Йоан Златоуст (1925 и 1934) и Песнопения по Всенощно бдение (1935-1939).

Оставил е огромен брой хорови и солови песни; няма голям български хор, в чийто репертоар да не са включени „Ръченица“, „Леле моме“, „Ерген дядо“, „Ганината майка“ или „Дафино вино“; в репертоара на българските солисти почти задължително присъстват „Сивляна“, „Девойче“, „Я разтурай“ или „Леле, Божке“. Не само от сцената се чува „Хвалите имя Господне”, в неделя и на празник в православните храмове звучат хоровите песнопения от „Златоустова“ или от „Общодостъпна“ литургия с Великата ектения, „Херувимската песен“, „Святий Боже“ и „Тебе поем“.

Умира в София на 23 януари 1941 г. на 65 години. Погребан е в Централни софийски гробища.

 

 

На днешната дата през 1931 година умира Марин Василев Сельовлев – български скулптор и преподавател по скулптура, един от основоположниците на скулптурното изкуство в Следосвобожденска България

Роден е през 1867 година в Шумен, където през 1886 година завършва Педагогическото училище. През 1890 година завършва и училището за каменоделство и скулптура в Хоржице, Чехия. За една година Василев се завръща в България, където учителства в Държавното занаятчийско училище в Княжево, и после отново се връща на запад. От 1891 до 1894 година следва специалност декоративно-монументална скулптура в Художествената академия в Мюнхен, където негов преподавател е проф. Сириус Еберле, а между 1894 и 1896 година учи фигурална композиция в класа на проф. Йосиф Мисълбек в пражкото Художествено промишлено училище.

При завръщането си в България през 1899 година, Марин Василев започва да преподава моделиране, скулптура и каменоделие в Художественото индустриално училище в София, където от 1911 година е професор. Сред неговите възпитаници са известни български скулптори като Мара Георгиева, Васка Емануилова, Янко Павлов и Петър Рамаданов, както и художникът Никола Петров.

Василев твори в областта на фигуралната композиция и скулптурния портрет. Стилово е повлиян от западния академизъм и по-специално от немския сецесион. Автор е на множество паметници на български национални герои и общественици, сред които по-известни творби са:

арх. Антонин Колар — 1900 г., от гипс,

Васил Левски — 1902 г., в Карлово, от бронз и гранит,

Христо Г. Данов — 1909-11 г., притежание на НХГ, от мрамор

Георги Измирлиев — 1909 г., в Горна Оряховица, от бронз,

Иван Шишманов — 1920 г., от мрамор,

Стоян Заимов — 1929 г., андезит, в НХГ,

Джеймс Баучър — 1923 г., от мрамор, в НХГ.

паметник на загиналите за свободата на България свищовци

Дело на Василев е и украсата на редица обществени сгради в София, сред които Военния клуб (в съавторство с арх. Антонин Колар, 1897), Министерството на външната търговия (1912), Спестовната каса (1912), Софийска банка (днес Централно управление на Банка ДСК, 1914).

 

На днешния ден през 1972 година умира Ангел Каралийчев – български писател и преводач, известен със своите разкази и книги за деца.

Ангел Иванов Каралийчев е роден на 21 август 1902 в Стражица, Търновско. Писателската му дейност започва, когато е на 17 години – в сп. „Ученическа мисъл“ (Русе) помества стихотворението си „Орелът“. Работи известно време в общината в Стражица. Следва химия в Софийския университет. Дипломира се в Свободния университет, през 1928 г., където завършва дипломация.

Повече от четиридесет години пише разкази, приказки и повести за деца. Една от най-обичаните му книги е „Приказен свят“. За нея през 1974 г. Каралийчев получава от Международния съвет за детско-юношеска литература (IBBY) Почетена грамота на името на Андерсен и е вписан в почетната книга „Х. Кр. Андерсен“.

Пише разкази, пътеписи, приказки, както и авторизирани приказки и легенди от българския и чуждестранния фолклор. Автор е на книгите с разкази „Ръж“ (1924), „Жълтици“ (1925), „Имане“ (1927), „Сребърна ръкойка“ (1935), както и на 15 книги за деца и юноши: „Приказен свят“ (1929), „Ането“ (1938), „Тошко Африкански“ (1940), „Житената питка“ (1948) и др.

Умира на 14 декември 1972 г. в София. Погребан е в Централни софийски гробища.

 

 

Завършил Софийския университет, специализирал в Тюбингенския университет и Американския университет в Прищина. Специалист по Балканска история и политика, председател на Младежкия консервативен клуб (2013-2015). Стипендиант на фондация „Конрад Аденауер”, член на клуба на наследниците на царския офицерски корпус „Един завет”. Един от създателите на „София помни“.

Share This