Михаил Чаков
„Ето защо, ще трябва всички да пренебрегнем богатство, имот, близки, па даже и живот, какъвто е нашия мизерен, да се емнем това да внушим на всичко що е българско, да издигнем високо знамето за свободата на Македония и геройски да сложим костите под него, вместо да търпим като баби и да мрем като бубулечки.“
На днешния ден 1873 г. е роден Михаил Чаков – български военен и революционер, войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.
Роден в малкия град Гумендже, все още част от Османската империя. След като завършва VI клас на Солунската българска гимназия, той учителства в Тумба. През 1897 г. Даме Груев го привлича към Вътрешната македоно-одринска революционна организация(ВМОРО). Първоначално става четник при Михаил Апостолов – Попето, а по-късно действа като самостоятелен войвода.
През лятото на 1900 г. обикаля с чета от 5-6 човека район южно от Петрич, включително селата Горни и Долни Порой. Сред четниците са също Алексо Поройлията и Сотир Джумалийчето от Горна Джумая.
Той е районен и околийски войвода в Петричко, Драмско и Серско. Интересен момент е, че никъде в документи не се споменава през 1903 г. Михаил Чаков да участва в сражението, в което загива Гоце Делчев, факт е обаче, че той описва трагичната случка в спомените си сякаш е свидетел на случващото се.
По време на Илинденско-Преображенското въстание на 30 август 1903 година четата на Михаил Чаков, заедно с четите на Яне Сандански и др., които наброяват общо 160 души, водят голямо сражение с 600 души турска войска при оброчището „Света Троица“, Мелнишко. Не без жертви от тяхна страна османците са отблъснати, докато от българска страна загиват едва трима души. По-късно с четата си става част от нападението над турския гарнизон в село Обидим на 13 и 14 септември и в последвалия бой в Харамибунар на 16 септември.
Както знаем въстанието бива потушено, но той продължава да действа като войвода в Кумановско, отново в Серско и Велешко. През април 1906 г. Михаил Чаков заедно с Атанас Спасов се връщат в Баница, където изравят костите на Гоце Делчев, като ги оставят скрити под светия престол на църквата. Четата на Михаил Чаков и четите на други местни войводи взимат участие в битката на Ножот през юли 1907 г.
След Младотурската революция от 1908 г. Чаков легално се установява в родния си град Гумендже. Но още през юни следващата година е арестуван и затворен в Солун.
Животът му продължава да е изпълнен с бойни действия, тъй като през 1912 г. взима участие и в Балканската война като войвода на чета на Македоно-одринското опълчение. Заедно с рота от 27-ми Чепински полк четата атакува Мехомия. Успяват да освободят още Банско, Драма, Неврокоп и Кавала.
Михаил Чаков участва в Първата световна война като старши подофицер на погранична дружина. Уволнен е от служба поради болест и заминава за Ксанти, където успешно съдейства за издаването на пътен лист на Дядо Никола Мутафчиев, който прибира костите на Гоце Делчев от църквата в Баница. До 1923 г. съхранява костите в дома си, а в последствие по молба на Тодор Александров ги излагат за поклонение в църквата „Света Неделя“.
В следвоенния период дейността му също не спира, като сега той се занимава с Илинденската организация.
Михаил Чаков намира смъртта си през септември 1938 г.
Мара Белчева
Родих се да живея в бури –
но ей живота ясноок
ръка на устните ми тури:
“Чуй, тихий извор е дълбок!”
ми каза той – и ме погледна.
И в погледа му аз видях,
във бистрината му победна,
затихнали и плач и смях.
На днешния ден 1937 г. в София, намира смъртта си Мара Белчева.
Поетесата и преводачка е родена през септември 1868 г. в Севлиево в семейството на Иваница хаджи Ангелов. Тя завършва средното си образование в старопрестолно Търново. А по-късно следва във висш девически институт във Виена. След като се завръща в България се посвещава на учителстване в Русе и София. След убийството на съпруга ѝ и министър на финансите Христо Белчев през 1891г. тя записва филология във Виена.
Междувременно изключителният ѝ интелект, както и завидната красота не остават незабелязани в царския дворец и тя е поканена за придворна дама. Вдовицата на Христо Белчев става фаворитка дори на самия княз Фердинанд. Мара живее от пенсията, която князът й отпуска, и е придворна дама на княгиня Клементина. Всички известни мъже по онова време, сред които Стамболов и Рачо Петров, искат да спечелят сърцето ѝ. За жена като нея, говореща няколко езика, с интерес към поезията и изкуството, княжеският двор се оказва не достатъчно увлекателен.
Една вечер през 1903 г гост в дома ѝ е поетът Пенчо Славейков. Тя намира у него онова, което не успява да ѝ даде дворецът. Тя споделя животът си с него до смъртта му. Той я запознава с интелигенцията на онова време, с кръга „Мисъл“, насърчава я да твори и да превежда чуждите автори на български език, а тя го боготвори и пише най-добрите си стихотворения за него. Връх на тяхната любов е продажбата на къщата на Мара Белчева в отчаян опит да бъде излекуван в Европа.
След смъртта на поета Славейков и по време на Междусъюзническата война Мара Белчева е милосърдна сестра и учителка в София.
От гледна точка на творчеството, интелектът и широките културни познания на Белчева й позволяват да се превърне в прекрасен поет и преводач. Превежда произведения от Фридрих Ницше, Герхарт Хауптман и др. Публикува стихове от 1907. Макар и творчеството й да не е се отличава с голям обем, то оставя своя неповторим отпечатък в историята на българската „женска“ поезия. Повлияна от общуването си с големия български лирик, Белчева създава интимна лирика, отдадена на нежни емоции и дълбок размисъл. Любимият в стиховете ѝ е човекът, достоен за трайна привързаност, почит и всеотдайна обич. Поетесата изповядва християнските добродетели и се уповава на тях, а идеята за Бог е отчетлива в творбите ѝ. Високите нрави, мечтателността и носталгичността в любовта, и вечното търсене на баланс в съществуването определят облика на нейната поезия.
About Post Author
