fbpx

18 февруари: Васил Левски

Време за четене: 8 мин.

Обесването на Васил Левски

О, майко моя, родино мила,
защо тъй жално, тъй милно плачеш?
Гарване, и ти, птицо проклета,
на чий гроб там тъй грозно грачеш ?

Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,
затуй, че ти си черна робиня,
затуй, че твоят свещен глас, майко,
е глас без помощ, глас във пустиня. 

Плачи! Там близо край град София
стърчи, аз видях, черно бесило,
и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила. 

Гарванът грачи грозно, зловещо,
псета и вълци вият в полята,
старци се молят богу горещо,
жените плачат, пищят децата. 

Зимата пее свойта зла песен,
вихрове гонят тръни в полето,
и студ, и мраз, и плач без надежда
навяват на теб скръб на сърцето

Христо Ботев. 1875 г.


През 1873 г. Васил Левски е обесен в покрайнините на София. Днес тази годишнина официално се отбелязва на 19 февруари. Историците, обаче са категорични – Апостола е обесен на 18 февруари 1873 г.

На 27 декември 1872 г., Васил Левски е заловен от турската полиция до Къкринското ханче (намиращо се на 16км от Ловеч, в село Къкрина). Още преди злополучният обир на турската поща в Арабаконак, турската полиция е разполагала с информация за дейността на Васил Левски, както и с негови снимки.  Но след тази случка, портретът му е изложен на публични места, а за главата му, пашата обещава 20 000 гроша.

Според някои историци, предателство спрямо Левски не е имало. До последно османците не знаели кого са заловили и поради тази причина Васил Левски бил откаран в Търново – за да бъде разпознат. Чак след като разбират кого са заловили, той е отведен в София, където е предаден на съд и разпитан шест пъти. Под всичките си разпити се подписва с името Васил Дякон Левски. Пред съдиите Апостолът прехвърля цялата вина върху себе си и по този начин предотвратява задържането на други негови сподвижници.

Смъртната присъда е издадена на 14 януари и е потвърдена седмица след това – на 21 януари 1873 г. От общо 60 подсъдими, двама са обесени –  Димитър Общи и Васил Левски, а останалите са осъдени на затвор и заточение. На 18 февруари 1873 г. присъдата е изпълнена в околностите на тогавашна София. Днес, на метри от мястото, на което е било провесено бесилото на Васил Левски, се издига негов паметник. Паметникът е и сред първите, издигнати след Освобождението.

 

 Какво не знаем за Васил Левски

Заради отношението на властта към Църквата след 1945 година, някои обстоятелства около смъртта и житието на Васил Левски бяха умишлено премълчавани.

Малко известен факт е, че в последните си мигове Васил Левски се изповядва пред архиерейския наместник на София отец Тодор Митов: „Каквото съм правил, в полза народу е„, като помолил прошка от отеца и от Бога, а в молитвите си да бъде споменаван като йеродякон Игнатий. Не е случайно това му действие, защото Васил Левски никога не е хвърлил расото и никога не се е отказал от Господ.

До края на живота си Васил Левски е бил силно религиозен. Преди в учебниците пишеше, че Левски отрязал косите си на йеродякон и хвърлил расото, защото прозрял, че „Свободата не ще Екзарх, а иска Караджата“. Да, той се отказва от монашеския си обет, но остава дякон. До края на дните си, Левски мисли за себе си като за духовник. Цялата му философия, която следва и в организацията си, е изцяло християнска. В Наредата и в Устава на БРЦК, той е записал, че в ръководството на всеки революционен комитет трябва да има свещеник. Клетвата на новооглашените, написана от Васил Левски започва така: „Заклевам се в Евангелието, в честта си и в Отечеството, пред Бога…“, а „новооглашеният ще се изправи пред една маса, на която има сложено Евангелие и кръст, нож и револвер“. Негови са думите: „Гледайте, че ще бъдете отговорни и пред народа, и пред Бога – близо е времето!… Гледайте сега, приятели и братя! Ако щете да сте човеци и християни, вий ще разберете от малкото ни думи“.

 

Васил Левски – революционер, носещ Бог и вярата в сърцето си

Васил Левски е роден в Карлово на 6 юли 1837 г. и е кръстен на дядо си Васил Караиванов, баща на майка му Гина. През 1851 г. баща му Иван Кунчев починал, затова на следващата година Васил бил поверен в ръцете си на вуйчо си – йеромонах хаджи Василий, таксидиот на Хилендарския светогорски манастир в Карлово. В продължение на шест години той изучавал църковния ред и манастирското правило, като вуйчо му бил негов духовен наставник. През 1855 г. управата на Хилендарската обител преместила своя Василий в Стара Загора, а с него отишъл и Васил, като вуйчо му го записал да учи в класното училище и да пее в църковния хор. Малко след това, младият Васил бил записан и на едногодишен курс за бъдещи свещеници, който завършил с отличие, а през лятото на 1858 г. се върнал с вуйчо си в родния си град Карлово.

Когато учителствал в с. Войнягово, Васил пеел и в местния храм, а по-късно, в Добруджа, участвал в богослужението като църковен певец. Той участвал и в църковните служби на поп Харитон от село Конгас.

Малко известен факт е и, че през 1862 г. йеромонах Кирил подкрепя намерението на Игнатий да напусне Карлово и да се присъедини към легията на Георги Сава Раковски в Белград. Още тогава, в началото на революционната си дейност, Апостолът казва на майка си: „Мамо, вземи косата ми, та я скрий в сандъка си, защото аз се отделям от тебе, и кога чуеш, че съм загинал, да я извадиш, за да се опее и погребе, защото може би ще остана неопят и непогребан.“

 

С вяра в сърцето

На около 2 км от Сопот, сред величествения Балкан се намира Сопотския мъжки манастир „Възнесение Господне“. На 24 ноември 1858 г. на празника на великомъченица Екатерина, Васил се посветил в служба на Господа и светата православна Църква. Той не постъпил в манастир, където послушниците живеят и се възпитат в една строга среда, далеч от съблазни. Послушничеството на Васил било доста по-леко, в градска среда – Карлово и Стара Загора. Той живеел с вуйчо си в Светогорския метох, намиращ се в двора на карловския храм „Св. Богородица“.

Според църковните правила и обичаи, на приемащият монашество трябва „да се даде име, което да наченава със същата буква, с каквато е начевало името му, дадено при кръщението„. В този случай това не било спазено. Съществуват и други обичаи, според които встъпващият в монашество приема името на своя духовен старец, в този случай – вуйчо му Василий, но и този обичай не е спазен. Съществуват и примери, в които лицето приема името на духовника, който извършва обреда. Но Васил не приел името на своя приемник – йеромонах Кирил Рилец. Така историята с монашеското му име – Игнатий, остава неразрешима и към този момент. Не е безспорно доказано и твъдението на биографа на Апостола Иван Унджиев, че „за да зарадва вуйчо си, за свое монашеско име той избира името на вуйчовия си духовен кръстник.“

Според друга теория, Васил носи името на новомъченика св. Игнатий Старозагорски. Свети Игнатий (по рождение Йоан) като дете отишъл послушник в Рилския манастир. Когато бил на 15 години, турците убили баща му Георги, а майка му Мария и двете му сестри били потурчили. След като бил заловен и измъчван, обещал да приеме исляма. Макар и само на думи, той се чувствал предател спрямо православната вяра, затова отишъл в Атон и приел монашеското име Игнатий. След дълги години на уединение, отишъл пред главния кадия на Османската империя в черното си расо, след което изтърпял страшни мъчения, а на  8 октомври 1814 г. бил обесен.

 

Йеродякон Игнатий

Свикнали сме, когато говорим за Васил Левски, да го споменаваме като Апостолът на свободата, неустрашим борец-революционер, пожертвал живота си за отечеството. Това е образът, съхранен в историята. През годините продължават да отекват заветите и думите му. Няма как да забравим, че той е казал: „И ние сме хора и искаме да живеем човешки: да бъдем напълно свободни в земята си, там гдето живее българинът – в България, Тракия (и) Македония.“

Но никога не трябва и да забравяме, че дълбоко в душата му, именно неговата религиозност, упование в Бог и силната му вяра, са движещата сила, която дава пламенен подем на всичките му дела. „Какво да ме е страх, аз по-напред съм си изпратил душата си при Бога и тогава съм тръгнал по този път.”

И кога друг път, ако не днес, в навечерието на тази мрачна годишнина, е времето да си припомним, че именно Васил Левски ни показва, че пламенното родолюбие може да е неразривно свързано с чистата вяра в Бог.

 

АВТОРИ:

Димитър Вучев

Димитър Вучев

автор

Завършил политическа икономика в Университета за национално и световно стопанство и магистратура по финанси във Висшето училище по застраховане и финанси. Бивш главен редактор на Bloomberg TV Bulgaria, настоящ водещ в ТВ Европа и общински съветник в София.

Виктория Георгиева

Виктория Георгиева

автор

Изучавала журналистика, а в момента и “Религията в Европа” в Софийски университет “Св. Климент Охридски”. Работи като специалист маркетинг и реклама във водеща българска компания. Интересува се от история и политика.

Споделете чрез

Предишен

Следващ