#НаДнешнияДен през 1909 г. в гр. София завинаги затваря очи Кузман Шапкарев – крупен български възрожденски и следосвобожденски просветен деец, фолклорист, книжовник, общественик и публицист, един от главните борци за възраждането и съхранението на българщината в Македония. Животът на Кузман Шапкарев обхваща две трети от XIX в. и първото десетилетие от XX в. – изключително важен период от историята на българския народ, свързан с утвърждаването на българската нация, с национално-просветната и освободителната борба.
Кузман Анастасов Шапкарев е роден на 1 февруари 1834 г. в старинния и прочут град Охрид. Произхожда, както сам пише, „от родители сиромаси, родом българи, православни християни“. За своето родно място той пояснява, че е „някогашната столица на българските царе от Самуиловата династия и доскорошна резиденция на българските независими архиепископи“, и че е „от незапамятно време от българи населяван“. Прекарал в Охрид до 18-19 годишна възраст и след това още шест години като учител в различни времена между 1855 и 1879 г., той цял живот е свързан със спомена за своя забележителен роден град. Този спомен го изпълва с гордост, той изиграва и важна роля като подтик за неговата патриотична дейност.
Шапкарев не получава високо образование (има завършен една трети прогимназиален клас, отговарящ на днешния седми), в развитието му голяма роля изиграва неговата силна воля за самообразование. От неграмотния си баща слуша разкази за миналото на Охрид, а от майка си получава първите насърчения и подкрепа в желанието си да учи. Започва учението си в гръцкото първоначално училище, а след това няколко години при вуйчо си Янаки Стрезов, възпитаник на Атинския университет. Стрезов е изиграл значителна роля в живота на Шапкарев. От него младежът получава и първия подтик да записва народни песни. В 1850 г. Шапкарев напуска училището, изучава кожухарския занаят, една година учителства, замествайки вуйчо си, отново се връща към кожухарството, но бързо се убеждава, че не в това е призванието му. През 1853 г. в течение на пет месеца изучава модерната за времето си взаимоучителна метода в Битоля при учителя Ат. Анести, след което се отдава на учителска дейност. Заедно с вуйчо си Янаки Стрезов през 1854 г. открива частно училище. След това учителства в Охрид, Струга, Кукуш и Битоля.
Първоначално Кузман Шапкарев преподава на гръцки език, но както сам отбелязва, това у него не е свързано с колебания в българското му национално самосъзнание и народностна принадлежност – просто по онова време в Македония не са се срещали учебни помагала на български език. Възпитаникът на гръцките училища за първи път се среща с българската писменост на 20-21-годишна възраст, когато вижда у учителя К. Хр. Узунов книгата „Буквар или началное учение“ на хаджи Найден Йоанович. Шапкарев преживява дълбоко това събитие – и от този момент нататък започва да търси български книги. През 1857 г. въвежда в Струга български буквари, изпратени му от Димитър Миладинов. Навсякъде в по-нататъшната си учителска работа Кузман Шапкарев се изявява като радетел за даване български облик на училищата и за превръщането им в огнища на българското национално самосъзнание. Той въвежда по-модерния и ефективен за времето си взаимоучителене (Белланкастърски) метод на преподаване, като проявява педагогически умения. Отнася се бащински с учениците си и печели тяхното уважение и обич. Между възпитаниците му в Кукуш е и легендарният по-късно ръководител на българското националноосвободително движение в Македония и Одринска Тракия – Георги (Гоце) Делчев.
Като учител в Струга се сближава с Димитър Миладинов и под негово влияние, а и на вуйчо си Янаки Стрезов, започва да издирва и събира народни умотворения. За Шапкарев Д. Миладинов е велик наставник не само в учителското и общественото дело, но и в друга една насока – в огромната любов към народното поетическо творчество. Кузман Шапкарев свързва живота си с неговата дъщеря Елисавета Миладинова. Запознават се по време на 3-годишния му престой в Струга и това още повече го сближава с известния род.
По време на Руско-турската война от 1877-1878 г. и в периода след нея Шапкарев е сред родолюбците, които подемат акции, целящи да предотвратят разпокъсването на отечеството. Той подписва на 10 юни 1878 г. изложението до княз Александър Дондуков-Корсаков, в което се разкрива бедственото положение в Македония и стремежът на тамошното българско население да не бъде оставено отново под чуждо робство.
След Руско-турската война Кузман Шапкарев учителства в Солун, където е изпратен по лично настояване на екзарх Йосиф, видял в него най-подходящия човек, който да продължи народното дело в останалите под османска власт български земи в Македония и Беломорска Тракия. Там той участва в основаването на мъжката и девическата българска гимназия. По това време Шапкарев вече е събрал много народни песни, които иска да издаде.
През следващите години Шапкарев се включва в различни почини, чрез които служи на справедливата кауза на своя народ. През 1880 г. е натоварен от екзарх Йосиф да се срещне инкогнито с английския общественик лорд Ц. Фицджералд и да му изложи теглилата, страданията и исканията на българите в Македония. По-късно е повикан от Българската екзархия за втори редактор на проектирания български вестник в Цариград, чието издаване не се осъществява, поради забрана на Високата порта. Но Шапкарев подготвя множество статии, обнародвани предимно във вестник „Марица“, срещу акциите, подети в някои чуждестранни вестници, целящи да дискредитират Българската екзархия и отстраняването ѝ от Цариград. Подпомага също българските общини в Македония при исканията им към османското правителство за изпълнение на чл. 10 от фермана за учредяване на Българската екзархия.
През 1884 заминава за Пловдив, столицата на новоосвободената Източна Румелия. Няколко години по-късно работи в Окръжния съд в Сливен и Стара Загора и като мирови съдия във Враца и Орхание (днешен Ботевград). През цялото време сътрудничи на вестник „Македония“, „Право“, на списание „Читалище“ и други периодични издания.
През 1891-1894 г. излизат трите тома от най-значителния му труд – сборникът „Български народни умотворения“ с 1300 песни, 280 приказки, описания на народни обичаи и облекла. Автор е и на ценни материали за делото на братя Миладинови.
Сред по-значимите трудове на Кузман Шапкарев са: „Българский буквар“, „Голяма българска читанка“, „Кратко землеописание за малички детца“, „Кратка священа повестница от вехтийт и новий завет“, „Наръчно св. благовествование или сбор от евангелските чтения“, „Наръчний св. посланичник или сбор от апостолските чтения“, „Майчин язик“, „Материали за животоописанието на братя Х. Миладинови, Димитрия и Константина. С прибавление нещо и за живота на Нака С. Станишев“, „Материали за историята на възражданието българщината в Македония от 1854 до 1884 год.“, „Русалии: древен и тврде интересен български обичай запазен и до днес в Южна Македония“ и „Сборник от народни старини“. През 2010 г. излиза „Кузман Шапкарев. Публицистика“, разкриващ неговата публицистична жар и остротата на перото му както по отношение на отстояването на българския характер на населението в Македония, така и при анализа на съвременни нему явления от живота в свободна България. През 2014 г. потомците му издават за пръв път „Проект за историко-хронологическа таблица на най-забележителните исторически събития от сътворението на света до днешни дни, черпан из разни хронологически и исторически съчинения и натъкмен от К. А. Шапкарев“, даващ израз на дългогодишния му интерес към историята и демонстриращ завидни за времето си енциклопедични познания в тази област.
Освен учител и фолклорист, той е и деен журналист и дописник по просветни и обществени въпроси на цариградските издания „Цариградски вестник“, „Съветник“, „Гайда“, „Македония“, „Право“, „Българска пчела“, „Читалище“ и др., както и на в. „Дунавски лебед“, издаван от Раковски. Дори през 1894 г. публикува извънредно интересния труд „По народната медицина и нейната номенклатура в Македония“. Кузман Шапкарев подчинява цялата си просветна, фолклористка, етнографска и лексикографска дейност на отстояване на българщината в Македония.
Заслугите на Кузман Шапкарев в научното и образователното дело са отбелязани и признати още от неговите съвременници. Затова напълно основателно Шапкарев е избран още през 1875 г. за дописен член на Българското книжовно дружество (днес БАН), а през 1900 г. и за негов редовен член.
В последните години от живота си, вече стар и болен, Шапкарев продължава да следи с интерес проявите на националноосвободителното движение и да го подкрепя според силите и възможностите си. В края на ХIX в., когато живее в Самоков, няколко години е председател на македонското дружество в града. Кузман Шапкарев и най-големият му син Климент са близки приятели и съратници на Гоце Делчев и неговият дом в Самоков не веднъж дава убежище на Делчев и на другарите му. По спомени на най-малкия му син Иван Шапкарев баща му е толкова съкрушен от новината за смъртта на Гоце Делчев, че цели три месеца не проговаря и дума. Интересна е и житейската съдба на този най-малък син на бележития възрожденец. Полковник Иван Шапкарев се сражава на Южния фронт в Първата световна война, където печели Кръст за храброст и немски Железен кръст. Жени се за голямата българска поетеса Елисавета Белчева – Багряна и от брака им се ражда син Любомир, на свой ред възпитаник на Военното на Негово Величество училище и носител на Кръст за храброст през Втората световна война. Така заветът на Кузман Шапкарев за любов към родината и готовност за саможертва пред олтара на българщината се предава от поколение на поколение в Шапкаревия род.
В личния и в обществения си живот Кузман Шапкарев последователно се проявява като скромна, принципна и високо морална личност. Думите му „Един Шапкарев никога не влиза през задния вход“ се превръщат в семейна девиза, предавана и спазвана от всяко следващо поколение във фамилията Шапкареви заедно с култа към българщината. Неслучайно в произведенията на Кузман Шапкарен четем: „Ние българите сме един народ, а нашето отечество е България. Още три неща трябва да любим и да крепим яко: първо – народността, второ – езикът, на който сме се родили, и трето – пресветата християнска вяра”, а също и: „Ние, славяните в Македония, българи сме и такива желаем да останем. Чужди кумове да ни кръщават не искаме“.
Огромният патриотизъм и приносът на Кузман Шапкарев в борбата за възраждането и съхраняването на българското народностно самосъзнание в Македония, за отстояването му срещу чуждите попълзновения, обуславят и високата оценка, която му дават както съвременните му, така и по-късните учени. За професор Иван Шишманов Шапкарев е „последният български възрожденец“ и “патриот до пароксизъм”. За него той казва, че е „Полезен народу си“. Според академик Петър Динеков „Кузман Шапкарев е между онези личности в нашата нова история, представители на българската патриотична и прогресивна интелигенция, които посветиха целия си живот, цялата си физическа и духовна енергия, цялата си лична съдба на Македония, на борбата за просвета и свобода на българите в Македония“. „Ако трябва с няколко думи да се очертае личността и делото на този заслужил българин, бих казал, че той е един от истинските народни будители и една от най-големите му заслуги като човек родом от Македония е борбата му против фалшификациите на истината за историческата същност на македонските българи, за тяхната идентичност“ – това пък са думи на професор Никола Жечев. А за финал бих искал да цитирам все така актуалния завет на Кузман Шапкарев, отправен към неговите потомци на смъртния му одър: „Мили мои, пазете българщината в Македония!“
