Наистина потресаващо е колко много уж-грамотни хора вече две десетилетия не могат да научат какъв празник е 22 септември.
Хиляди подпийнали в неработния ден българи за пореден път ще се питат:
– Абе, къф точно празник е ‘неска?
– Не знам, няк’во там съединение май беше…
Има един исторически и дипломатически източник, който повече от 2 века се приема за „последна инстанция” в целия цивилизован свят Става дума за т.нар. Готски алманах (Almanach de Gotha). Той излиза за пръв път през 1763г. и се преиздава всяка година до 1944г. Издаден е за пръв път в двора на Фридрих III, херцог на Сакс-Гота-Алтенбург в печатницата на Юстус Перт. Алманахът се е наложил като най-уважавания и безпристрастен дипломатически и статистически справочник, а също така и източник на информация за генеалогията на висшата аристокрация и държавния елит на всички държави.
Тъкмо четейки този първокласен източник, и най-предубеденият изследовател може да прозре огромното значение на датата 22 септември 1908 г и да вникне в мъдростта и смелостта на решението на цар Фердинанд. Това е датата, на която България става част от политическата карта на света като всепризната независима държава.
Рядко някой се замисля, че историята на българския народ в периода 1860 – 1908г., с която ние българите сме свикнали да се гордеем си е за наша вътрешна, патриотична употреба. Църковната независимост от 1870, Санстефанска България от 1878, Съединението от 1885г. са велики постижения на българския дух и воля. Но те не са напълно признати от международната общност. До 1908г. в очите на света България е странна територия, доста подобна на днешните Крим, Донецк, Северен Кипър или в най – добрия случай Македония – държавно образувание, за което винаги се пишат бележки под черта – някой не признават границите и, други – монарха, трети – църквата… а когато българският владетел пътува зад граница го молят да ходи облечен с фрак и по възможност инкогнито.
До 1907г. включително в Готския алманах статията за България изглежда по следния начин:
Някъде към края на азбуката (на 1814 страница) между Трансваал и Уругвай се намира Турция. В около 50 страници се описват всички вилаети, дивани, пашалъци, мюдюри, везири . Научаваме кои е пашата, кадията, и мирилая на Багдад, Йемен, Ерзинджан, Сирия, Монастир… Някъде накрая на статията за Турция се изреждат васалните територии под властта на Султана – Египет, Тунис, о. Самос, България…
Забележете че най-отгоре пише Турция (България). В статията за България се казва, че е васално княжество, създадено от Берлинския договор, начело с княз, който е избран от Великите сили и който е генерал-адютант на Султана. Споменава се, че България е анексирала провинция Източна Румелия, който акт не е признат от международната общност, (българският княз е признат за нищо повече от генерал-губернатор, т.е. наместник на султана в Източна Румелия). Пише, че и самият княз не е признат от великите сили и че е възкачен в нарушение на клаузите на Берлинския договор, но носи титлата Кралско Височество по силата на личната си генеалогия, като член на дома „Сакс-Кобург-Гота”…
Така изглежда България от Лондон, Париж, Ню Йорк, Белград и Атина до 1907г.
Тъй като България не е суверенна държава, нейният владетел няма право да дава титли, нито да учредява ордени или държавни отличия (правило, което е заобикаляно умело и от Александър и от Фердинанд) . Свикнали сме да учим, че липсата на аристокрация се дължи на „народностния” характер на конституцията, но истината е, че самото положение на България след Сан Стефано и Берлин изключва всякакви външни белези на суверенитет.
В алманаха от 1909г. картината изглежда съвсем различно:
България може да бъде открита в таблицата със съдържанието на алманаха – намира се в началото на азбуката, непосредствено след Бразилия и преди Чили. Статутът и е посочен лаконично и еднозначно – Царство. Българският владетел фигурира в таблицата на световните държавни глави. Българските ордени имат своето място в регистъра на държавните отличия, наравно със Златното руно, Жартиерата, Почетния легион и т.н. фигурира и българския династичен орден „Св. Св. Равноапостоли Кирил и Методий” (дотогава с подобна функция се ползва Сакс-Ернестинския или в краен случай Военният орден „За Храброст”) . Българският цар се именува „Царско Величество” по силата на това, че е глава на независима държава. В скобки се споменава, че той генеалогично принадлежи на Сакс-Кобургския княжески дом. Надлежно са изредени посланиците на Българското царство във всички световни столици и посланиците на всички държави, акредитирани към Двора в София… Българските офицери са гордо окичени с новия възпоменателен медал – “Кръст за независимост”.
Мисля че всеки ще разбере за каква огромна разлика в статута на България като държава и на българите като нация става въпрос. По-голяма дори от членството в ЕС .
Обявяването на българската независимост често се подценява, защото е формален акт – все пак Турция де-факто не владее България от 1878г. и въпреки чисто формалните и протоколни подробности, българите са в голяма степен творци на собствената си съдба, което се илюстрира ясно от акта на Съединението. Тази логика е много погрешна. Наистина, Турция отдавна не е решаващият политически фактор в българските вътрешни дела. Но българската политика е под огромно влияние от страните в Берлинския договор и под постоянно изнудване и грубо вмешателство от страна на Русия, която десетилетия наред заплашва България с военна интервенция. И наистина, за международната общност от гледна точка на Санстефанския договор, едно руско военно нахлуване в България би се приело не като агресия, а като “мироопазваща операция”, ако си позволя да използвам съвременния евфемизъм.
На 22 септември България се освобождава от опеката на Великите сили. Освобождава се от опеката на своята освободителка Русия. На 22 септември 1908г. Цар Фердинанд и Александър Малинов скъсват унизителния Берлински договор, съгласно който българския владетел се утвърждава в чужди столици, а в международния протокол е третиран като австрийски офицер или турски генерал-адютант.
