На днешната дата през 1958 година умира Илия Бешков – един от най-забележителните български творци от първата половина на XX век. Работи основно в областта на визуалните изкуства – живопис и графика, но също и като писател и педагог.
Илия Бешков Дунов е роден на 24 юли 1901 година в Долни Дъбник. Негов брат е политикът Иван Бешков, осъден на смърт от комунистическия Народен съд и екзекутиран на 1 февруари 1945 г. – Иван е бил министър на земеделието и държавните имоти в правителството на Добри Божилов.
В периода 1918 – 1920 г. Бешков следва в Юридическия факултет на Софийския университет. Завръща се за кратко в Плевен като учител. През 1921 г. започва да учи живопис в Художествената академия в класа на проф. Никола Маринов и завършва през 1926 г.
Още като студент печата карикатури в сп. „Маскарад“, „Див дядо“, „Българан“, „Стършел“, „Вик“. илюстрира изданията на издателствата „Т. Ф. Чипев“ и „Хемус“. От 1925 г. сътрудничи на в. „Пладне“ и редица други издания.
От 1930 г. е член на дружеството „Родно изкуство“. От 1945 г. преподава в Академията рисуване, илюстрация и оформление на книгата, редовен професор там става през 1953 г., завежда катедра „Графика“ до края на живота си.
Умира в София на 23 януари 1958 г.
В своите записки „Черната тетрадка” Бешков пише своите мисли за руснаците и Толстой:
„Духът, плътта и същината на Русия е Толстой. Аристократ, мужик, граф. Християнин, който мрази Бога и човека от сатанинска гордост! Богаташ, който не е дал никому повече от 5 копейки, и то срещу целуване на ръка. Въздържател и вегетарианец, дълбоко и всестранно порочен, всмукал в себе си цялата земна жизненост, лишен абсолютно от небесен дар, този „човек“ стана писател с чудовищна упоритост от завист към Шекспир, Сервантес и… Омир (дори), от завист към Новия завет и лично към Христос – този човек изгради своето литературно дело – евангелието на безлюбието и омразата, които той извлече от руската и (от) своята душа и вмени тези скрижали на русина за вечни времена”
