На днешния ден 1919 година умира Авксентий Пелагонийски – български православен духовник, Пелагонийски (Битолски) митрополит.
Роден със светското име Христо Захариев Големинов в Самоков през 1850. Учи при Неофит Рилски в Рилския манастир, където през 1869 година става монах.
В 1870 година митрополит Партений Нишавски го ръкополага за дякон в софийската съборна църкв. Участва в софийския революционен комитет заедно с Димитраки Хаджикоцев, Спас Тумпаров и учителят Христо Ковачев. При разкриването на комитета и заточването на Ковачев в Диарбекир, йеродякон Авксентий успява да избяга в Цариград и оттам в Браила, където се запознава с Васил Друмев. В 1873 година заминава за Цариград. А през 1881 г. Завършва Киевската духовна академия.
Завръща се в България и е изпратен от Екзархията в Одринското духовно училище. В 1884 година започва да преподава в Самоковската семинария, а в 1890 г. е преместен в Петропавловската семинария в Лясковец.
Йеродякон Авксентии е изключително талантлив и се отличава във възложените му отговорности. По този начин, той успява да заеме ключови позиции и да даде своя принос по различни църковни и обществени въпроси.
През 1891 г. отличилият се млад йеродякон е призован от екзарх Йосиф I Български, който го назначава за чиновник за особени поръчки. През пролетта на същата година е ръкоположен за йеромонах и е назначен за председател на Солунската българската църковна община. В Солун показва добри администраторски дарби и висок патриотизъм и отличното владеене на книжовния османски турски и дипломатическите му умения му помагат в борбата с врага на българското движение валията Зихни паша. В 1893 година за народополезната му дейност е произведен в архимандритски чин от екзарх Йосиф.
След получаването на султански берат за български екзархийски владици във Велес и Неврокоп през април 1894 г. архимандрит Авксентий е предложен от Екзархията на велешките избиратели и единодушно е избран за велешки митрополит и през 1894 година е ръкоположен от екзарх Йосиф. Имайки родолюбиво самосъзнание, той влага усилия в областта на образованието, тъй като вижда ползата от него за българския народ. Основната задача на младия митрополит е да укрепи българското просветно дело и да спре домогванията на сръбската пропаганда, която се опитва да се загнезди в близкото до Велес и богато Башино село и да отнеме църквата от българите. Дейността му е до там значителна, че обединява гръци и турци в опити да му попречат. Основни противници са му гръцкият дебърски и велешки митрополит и каймакаминът, който подкрепя сръбските домогвания. Митрополит Авксентий пътува до Солун, където няколко месеца действа дипломатично пред валията Зихни паша. След това лично обикаля селата в епархията, за да възпира увличането по парите на сръбската пропаганда. В този период има неколкократни опити да бъде убит, но оцелява.
След Илинденско-Преображенското въстание развива широка дейност за закрила на изложеното на произвола на властите българско население. Успява да спечели приятелството на румелийския главен инспектор Хюсеин Хилми паша, който поради това се отнасял с особено внимание към неговите ходатайства. Хилми паша често го сочи за пример за верноподан български владика и го нарича „и добър чиновник, и добър българин“.
През 1906 година, Авксентий поема временното управление на и на Пелагонийска епархия. В 1908 година, когато екзарх Йосиф е болен, Авксентий Пелагонийски го замества. След Младотурската революция в същата година е назначен от султана за сенатор в парламента на Османската империя, което е голямо постижение, тъй като за сенатор не е назначен нито един гръцки митрополит. Четирима гръцки активисти правят опит за убийството му в Екзархийския дом.
През 1913 година след като Битоля попада в Сърбия, Авксентий заедно е прогонен от новите сръбски власти. На 17 юни 1913 година, заедно със своя протосингел архимандрит Горазд е задържан и арестуван от сръбските власти, а на 25 юни същата година под усилена стража е екстрадиран в Солун и от там в Цариград. Но това не е окончателно скъсване с битолската епархия. След събитията през първата световна война и по-специално годината 1915, Авксентий Пелагонийски се завръща в епархията и пребивава там до 1918, когато България е сред загубилите войната и е принуден да напусне.
Оттегля се в София, където умира на 24 февруари 1919 година. Опелото му е извършено от Борис Охридски в присъствието на министър-председателя Теодор Теодоров, министрите Стоян Данев, Андрей Ляпчев, Никола Мушанов, а реч държи Димитър Михайлов. Погребан е в двора на църквата „Свети Спас“, разрушена при бомбардировка от 1944 година.
