През есента на 1912 г. Румъния предявява претенции към Южна Добруджа под претекст, че България разширила много територията си по време на Балканската война. След т.нар. Букурещки мир от 1913 г. румънската Добруджанска армия окупира българските земи до линията Тутракан-Балчик. България е победена, без нейната армия да е бита след освобождението през 1878 г. в нито едно сражение на бойното поле. Едва настанили се в българската територия, Румънският генерален щаб и военното министерство анализират и оценяват стратегически важното значение на Тутракан при една евентуална бъдеща война с България и започват да строят Тутраканската крепост.
Три години по-късно в периода 2-6 септември 1916г. крепостта става поле на сражението за една от най-славните страници в модерната българска военна история. На 1 септември 1916 г. царят и всички министри подписват манифест, съгласно който България обявява война на Румъния, целта на която е да си върне несправедливо отнетите й територии на Южна Добруджа. Към границата се съсредоточава Трета българска армия, в чийто състав са включени 4-та Преславска пехотна дивизия, 1-ва бригада от първа Софийска дивизия, Дунавски българско-германски части и други подкрепления под командването на генерал Пантелей Киселов и генерал Стефан Тошев. Атакуващите Тутраканската крепост български войски наброяват 55 000 души. Те разполагат със 132 оръдия и 53 картечници. Генерал Тошев начертава общия план на предстоящата битка именно за крепостта, пренебрегвайки плана на командващия немските войски фелдмаршал Макензен.
Бойните действия започват с успешна акция на българската конница, водена от знаменития генерал Иван Колев. Тя отрязва пътят за подкрепления на румънските позиции. Конницата на ген. Колев е първата българска военна част, изправила се срещу руски войски след Освобождението. Когато се налага да мотивира войниците си, Иван Колев е категоричен:
“Кавалеристи, Бог ми е свидетел, че съм признателен на Русия, задето ни освободи. Но какво търсят сега казаците в нашата Добруджа? Ще ги бием и прогоним както всеки враг, който пречи за обединението на България!”
През първия и втория ден българските войски достигат обсег за артилеристки обстрел на крепостта, докато в следващите два дни се доуточнява планът за атаката. Ген. Киселов ръководи битката в непосредствена близост до мястото на сраженията. Често слиза между бойците да ги окуражава. Канонадата от 100 български тежки оръдия засипва като огнена градушка укрепените румънски части в крепостта. Районът на битката е покрит с гъст пушечен дим, стълбове пръст, хвърчащи части от тела на противника и други предмети. Земята се тресе и ври. Съгласно заповедта на генерал Киселов, артилерийският огън трябва да продължи до 16,30 часа. Но попаденията са невероятно точни, спасение от захванатите в „тясна вилка” няма. В този страшен ад румънските войски изпадат в ужас и обезумели от страх, започват паническо бягство.
Предвождани от своите командири (съгласно заповедта, офицерите са най-отпред), с развети знамена, под звуците на българския химн ”Шуми Марица” и мощното прословуто българско „Ура! Напред, братя!”, потомците на героите от Шипка като лавина връхлитат срещу укрепената по последна дума на военната техника Тутраканска крепост. Почти всички български офицери са убити, а мястото им заемат подофицерите. В ранни зори на 6 септември крепостта пада. Пленени са около 28 000 румънски войници, около 450 офицери, 150 оръдия и др. Загубите наброяват почти 1800 от българска и над 6000 от румънска страна.
