На 5 ноември 1885 г. започва решителното сражение за Сръбско-българската война – битката при Сливница. Наричана от историците “Битката на капитаните срещу генералите“, имайки предвид младата българска армия, чиито офицери са с най-висок ранг капитан, тя е с решаващо значение за българската победа над сърбите във войната. Сливнишката битка утвърждава съединението на Княжество България и Източна Румелия по един категоричен начин, а младата държава показва на Европа, че е готова на всичко за да постигне националното си обединение.
През Септември 1885 г. Княз Александър I е изправен пред труден избор. Русия се противопоставя на обединение на княжеството с Източна Румелия, но въпреки това той решава да подкрепи Съединението. В отговор руснаците изтеглят всичките си офицери от българските земи, оставяйки на практика българската армия без офицери над ранг капитан.
България съсредоточава своите сили в Източна Румелия, очаквайки отоманска атака, която така и не идва. Истинската заплаха придобива форма, когато сръбският Крал Милан заповядва на армията си да извърши едно от най-вероломните нападения в новата история на Балканите. Сърбите нахлуват от запад в българските земи, като целят да достигнат отстоящата на не повече от 50 километра София. Боеве се водят край Ниш, Видин и Пирот.
Преценявайки, че малкото български части в Драгоман и Цариброд трудно ще удържат сръбската армия и започват отстъпление към Сливнишката отбранителна линия, която е построена от италиански работници, голяма част от които се записват доброволци когато започват боевете.
Битката за Сливница започва на 5 ноември като силите са приблизително 25 000 срещу 12 000 в полза на сърбите. Сърбия разполага и със значително повече оръдия – 72 срещу 40.
Първата атака е по десния фланг, който е считан за слабата част на укреплението, но българите успяват да отблъснат настъплението, а в края на деня пристигат и първите подкрепления от Тракия.
На следващия 6 ноември започват боеве по левия фланг, като положението там е значително по-тежко. Българите са принудени да отстъпят Брезник съединявайки Шумайдийската и Моравската дивизии. Последва атака към левия фланг, но действията на сърбите са забавени от капитан Стефан Кисов и неговите 1950 войни.
Повратният момент настъпва на 7 ноември, когато и двете армии са получили подкрепления и наброяват 40 000 срещу 32 000 в полза на сърбите. Българите преминават в нападение. Капитан Христо Попов се насочва към село Гургулят, разгромявайки сърбите в последвалата битка. Атаката на сърбите по другия фланг е отново неуспешна. Тогава Бдинския полк, командван от капитан Марин Маринов атакува врага. Полкът е поведен от своя капитан, който заповядва атака “на нож”. Храбрият капитан губи живота си, но сърбите са обърнати в бяг. Същото сторва и отрядът на Коста паница. Това слага край на боевете при Сливница.
Общо дадените жертви са 1 800 убити и ранени от българската страна и 2 100 от сръбската. Ходът на войната е напълно обърнат и българската армия преминава в настъпление, напредвайки толкова бързо, че само намесата на Великите сили и по-конкретно Австрия предотвратява пълния разгром на сърбите. Наредено е да бъде прекратен огънят. Жертвите към края на войната са 6 800 сърби и 2 300 българи. Подписан е Букурещкият мирен договор, които утвърждава Съединението на България. Това е огромно постижение за една млада армия, лишена от старшия си офицерски състав.
