Андрей Ляпчев е роден на 30 ноември 1866 година в намиращия се днес в Р Македония град Ресен. Учи в родното си място, но след Априлското въстание всички български училища в региона са затворени. През следващите две години, до края на Руско-турската освободителна война, той чиракува в дюкяна на брат си в Битоля, където овладява търговията и дори научава испански език.
През 1879 година младежът започва обучение в Битолската гимназия, а по-късно в новооснованата Солунска мъжка гимназия, където по това време учат и личности като Гоце Делчев и Даме Груев. Тук той се сближава със своя учител Трайчо Китанчев, като се стига до там, че заради изключването на последния от училището, Ляпчев най-демонстративно напуска, късайки наградите си за добър успех пред валията. Той се мести да учи в Пловдив, който по това време е столица на Източна Румелия, и с трепет се готви за така чаканото съединение с Княжество България. Попаднал в тази атмосфера, 19-годишният Андрей Ляпчев някак логично става част от БТЦРК.
Натоварен е от организацията да подготви почвата за съединисткото дело в Панагюрско, но е арестуван и изкарва следващите няколко дни из близките гори, където е завързан за дърветата и измъчван. Заедно със свои другари успява да се запише в І Доброволчески полк в последвалата Сръбско-българска война, но така и не участва в реални сражения, заради заповедта на Батенберг гимназистите да не влизат в бой. По-късно те влизат в освободения за кратко Пирот, където остават до декември, когато ги демобилизират. За участието си във войната Ляпчев получава Орден за храброст.
Следващият етап от живота на Ляпчев е обвързан с навлизането му в българския политически живот. Участва в контрапреврата срещу взелите властта на 9 август 1886 година офицери-русофили, а по-късно критикува новоизбрания княз Фердинанд и министър-председателя Стефан Стамболов. Заради активността си, демократът попада под ударите на Стамболовата цензура и е обявен за издирване. Той успява да избяга от България. Взима активно участие в издавания от Димитър Ризов вестник „Млада България“, като именно тук е и журналистическия му дебют.
През следващите години Ляпчев продължава активно да се занимава и с „македонските дела“, което някак логично го свързва с Каравеловата демократическа партия. Той се сближава със семейството на лидера на партията толкова, че Лора Каравелова дори споделя с него за намерението си да напусне съпруга си Дренков, за да заживее с Яворов. След смъртта на Каравелов, Ляпчев вече се е превърнал в една от силните фигури на Демократическата партия и когато през 1908 година Фердинанд връчва мандата на Александър Малинов за съставяне на правителство, ресенецът логично е избран за министър на търговията и земеделието. Като такъв той въвежда редица полезни закони и мерки, като например създаването на кадастър и изготвянето на нов Закон за мините.
Ляпчевата политика насърчава българското земеделие, занаятчийството и индустрията. Представя се и като добър дипломат, когато го пращат в Цариград да уреди въпросите около обявяването на Независимостта. Освен това, с вещина Ляпчев оборва необоснованите искания на Компанията на Източните железници, която настоява за обезщетение за това, че той е национализирал българските отсечки. След това е за кратко и министър на финансите. Като такъв ограничава излишните държавни разходи и налага ред и отчетност във финансовите ведомства.
Като министър се прочува, че прави каквото трябва, а не каквото би се харесало на избирателите. Във всичките му финансово-икономически желания се вижда един стремеж за укрепване на българското стопанско положение, за намаляване на разходите на хазната, както и дълговото обременяване, и не на последно място – за стимулирането на занаятчийството и дребните стопанства. Ляпчев умело смесва политиката на протекционизъм с принципите на свободната икономика и за времето в което е министър съумява да ограничи корупцията.
Макар и към 1912 година Ляпчев да е неразривна част от българския политически живот, всеобщият ентусиазъм, обхванал българското общество в навечерието на Балканската война, не подминава и него. Той се записва като доброволец в щаба на Македоно-Одринското опълчение. Отговаря за снабдяването с прехрана и за съхраняването на архива на МОО. През същата година се жени и за Констанца Петрович, с която обаче така и нямат деца.
В навечерието на „Денят на престъпното безумие“, Ляпчев категорично се обявява против Междусъюзническата война и предупреждава Фердинанд за очакваните последици от назряващия конфликт. За зла участ, той се оказва прав и Първата национална катастрофа става факт. В годините до влизането на България в Първата световна война демократът е в опозиция и открито критикува министър-председателя Васил Радославов за желанието му да включи България на страната на Централните сили. Въпреки това, през 1916 година, Ляпчев и Буров убеждават правителството и депутатите-либерали да се приеме Закон за стопанските грижи и обществена предвидливост, чиято цел е да се улесни продоволствието с храни, фураж и други продукти на населението и армията. Това показва, че макар и опозиционер и антантофил, Ляпчев не е човек, който е склонен в тежък за България час да постави партийните пристрастия пред нуждите на Отечеството.
След като става ясно, че поредната война ще бъде изгубена, на власт отново идва Демократическата партия, а Ляпчев за втори път поема министерството на финансите. Опитва се да ограничи инфлацията и да оправи продоволствените проблеми, които съпътстват всеки един военен конфликт. Заедно със Симеон Радев са изпратени в Солун, за да сключат Солунското примирие с генерал Франше Д‘Eспре. Новото правителство обаче не се задържа дълго и след кратък период, в който Ляпчев е министър и на войната, следва дълъг и труден период за него като опозиционер. Той е яростна опозиция на Стамболийски и като такъв изтърпява всички несгоди, полагащи се на един политически опонент на земеделците. Стига се до там, че дори попада в затвора, но след Деветоюнския преврат е освободен.
Годините, свързани с управлението на Александър Цанков, Ляпчев отново прекарва в опозиция до 1926 година, когато именно той ще го замени на премиерското кресло. За неговото управление често са използвани думите „Со кротце, со благо се стига надалеко“. Макар и да не са изречени от самия Ляпчев, те напълно характеризират управленската му линия. Във външната си политика дипломатът съзнава, че ревизията на омразния му Ньойски договор и евентуалното присъединяване на родната му Македония, Добруджа и Беломорието могат да станат само по мирен път, поне на този етап. Един от най-големите му успехи също е свързан с международната политика – на 10 юни 1926 година съветът на ОН отпуска бежански заем на България, който е жизненоважен за страната в този момент.
През 1928 година Ляпчев оглавява ново правителство, но назряващата в края на 20-те и началото на 30-те години Световна икономическа криза удря тежко и България. Това, както и невъзможността за компромиси между различните политически сили, карат Ляпчев да подаде оставка на кабинета преди парламентарните избори през 1931 година. На 21 юни с.г. изборите печели Народният блок. Седем дни по-късно Ляпчев подава оставка, а новото правителство е на неговия стар съмишленик и приятел, но в същото време и конкурент – Александър Малинов. По този начин, роденият в Ресен политик за пореден път се доказва като истински демократ и прави нещо нечувано за периода на 20-те години, когато властта се взима единствено с преврати и кръв – оттегля се от управлението след честни избори.
Същата година той е диагностициран с рак и малко по-късно (на 6 ноември 1933) умира в дома си в София. Последните му думи са:
“Пазете Търновската конституция! Пазете нашия основен строй, пазете основите на държавата, в която ние живеем!”
След смъртта му и приятелите, и опонентите му са единодушни, че си е отишъл един голям български държавник, с когото приключва и цяла епоха в новата история на България. Епоха, в която Андрей Ляпчев се проявява като истински демократ и защитник на националните интереси и с право може да бъде определен като „джентълменът на българската политика”.
