На днешния ден през 1848 година, в град Калофер, е роден Христо Ботьов Петков – Христо Ботев.
Христо Ботев не е просто български национален герой, революционер, поет и публицист. Енергичната революционна дейност на Христо Ботев след 1873 г. се оказва една от основите на национално-освободителното движение и макар отишъл си от този свят едва на 28 години, той е оставил изключително много на идните поколения.
Израснал е в семейството на учителя, книжовник и обществен деец, даскал Ботьо Петков и Иванка Дрянкова. Има и твърдения, че родният му град е Карлово, а семейството се мести в Калофер дни след раждането на Ботев. Христо Ботев е имал 6 братя и 2 сестри. Оскъдни са сведенията за детството на Ботев и ученическите му години, но се знае, че от 1854 до 1858 учи в Карлово, където учител е баща му, а по-късно, семейството се завръща в Калофер и там, през 1863 г., Ботев завършва училище.
Пламенният патриотизъм на Христо Ботев е закърмен от най-ранна възраст от баща му – Ботьо Петков, останал в народната памет като Даскал Ботю. Ботьо Петков постъпва през 1828 г. в гръцкото училище за подготовка на учители, където изучава гръцки език и получава солидно за времето си образование. През 1839 г. Ботьо Петков започва работа като учител в Калофер, а като признателност за усърдието, калоферската община го изпраща в Одеса да учи в тамошната семинария през 1841 г. След завръщането си през 1843 г. Ботьо Петков продължава своята дейност като народен учител. Той убеждава калоферската общност, че поради нарастването на бройката на учениците има нужда от по-голяма сграда, и през 1848 г. е открито новото училище в Калофер – Мъжко класно училище. Именно бащата на Ботев, за пръв път в учебното дело, разделя учениците по класове и започва да преподава новобългарска граматика. Той въвежда и редица новости, като премахва и телесните наказания. Даскал Ботю обичал руската литература и въвел в училището си преподаване на руски език и в трите класа. Заедно с това усилено набавял книги и създал училищна библиотека. Патриархът на българската литература Иван Вазов също бил даскал в Ботювото училище, а сред учениците на Даскал Ботьо били: Георги Сава Раковски, Петко Рачов Славейков, Найден Геров, синът му Христо Ботев…
С помощта на Найден Геров – бележит общественик, учител и просветител, негов познат още от Одеса, който по това време е руски вицеконсул в Пловдив, Ботьо Петков се опитва да изпрати сина си да учи в Русия. През есента на 1863 г. Христо Ботев получава стипендия от руското правителство и заминава за Одеса, където под влиянието на различни руски автори започва да изгражда своя стил на писане и прави първите си поетични опити. По-малко от две години след приемането си, Ботев е изключен от учебното заведение. Строгата дисциплина и налагането на физически наказания не понасят на свободолюбивия му дух. Но Ботев остава в Одеса, издържайки се с преподаването на частни уроци, а през 1866 г. се записва да учи литература и история в Одеския университет. Същата година Ботев е назначен за учител в Задунаево, българско село в руската част на Южна Бесарабия, където прекарва няколко месеца. След като баща му се разболява, Христо Ботев се връща в България, където няколко месеца работи като учител в родния си град. По това време, с подкрепата на Петко Рачов Славейков и неговия вестник „Гайда“, е публикувано и първото стихотворение ма Христо Ботев – „Майце си“:
„Ти ли си, мале, тъй жално пела,
ти ли си мене три годин клела,
та скитник ходя злочестен ази
и срещам това, що душа мрази?
Бащино ли съм пропил имане,
тебе ли покрих с дълбоки рани,
та мойта младост, мале, зелена
съхне и вехне люто язвена?! „
През месец май 1867 година, след произнасянето на пламенна реч по случай деня на славянските първоучители, в която пламенно призовава народа да следва примера на Кирил и Методий в борбата за народна свобода и културна независимост, Христо Ботев е принуден да напусне Калофер, за да не бъде заловен от турските власти. Установява се в Румъния, като живее в Букурещ, Браила, Александрия и други градове. Там той се сближава със Стефан Караджа и Хаджи Димитър, а през 1868г. се записва в четата на Жельо войвода, която трябва да премине Дунава и да навлезе в поробените български територии. Същата година, по този повод, написва едно от станалите емблематични произведения – “На прощаване”. За съжаление, четата се разпуска и не изпълнява целта си. Ботев постъпва в медицинското училище в Букурещ, но останал без никакви средства, бързо напуска. През този период се сближава с Добри Войников и влиза в неговата театрална трупа, където участва в няколко представления.
През 1868 г. Ботев прекарва тежка зима в една изоставена вятърна мелница край града, където живее заедно с Васил Левски. Ботев е силно впечатлен от личността на Апостола. Пръв, който пише за познанството на Васил Левски и Ботев, е Захари Стоянов. Той публикува популярното писмо на Христо Ботев от зимата на 1868 година до приятеля му Киро Тулешков:
“Приятелят ми Левски, с когото живеем, е нечут характер! Когато ние се намираме в най-критическо положение, то той и тогава си е такъв весел, както и когато се намираме в най-добро положение. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и сè весел!… Приятно е човеку да живее с подобни личности…. “
За съжаление, оригиналът на документа е загубен.
Ботев преживява много тежко обесването на Левски, давайки израз на почитта си към него в двете редакции на стихотворението “Обесването на Васил Левски”. Първата, “Дякон Васил Левски”, е в Ботевото тефтерче, а втората, която се приема и за окончателна, е печатана за първи път в “Стенен календар за 1876 година с портрета на Дякона Василия Левски”:
„О, майко моя, родино мила,
защо тъй жално, тъй милно плачеш?
Гарване, и ти, птицо проклета,
на чий гроб там тъй грозно грачеш?
Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,
затуй, че ти си черна робиня,
затуй, че твоят свещен глас, майко,
е глас без помощ, глас във пустиня.
Плачи! Там близо край град София
стърчи, аз видях, черно бесило,
и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.
Гарванът грачи грозно, зловещо,
псета и вълци вият в полята,
старци се молят богу горещо,
жените плачат, пищят децата.
Зимата пее свойта зла песен,
вихрове гонят тръни в полето,
и студ, и мраз, и плач без надежда
навяват на теб скръб на сърцето.“
В тефтерчето на Левски пък, седем страници са заети от Ботевото стихотворение “На прощаване”:
„Не плачи, майко, не тъжи,
че станах азе хайдутин,
хайдутин, майко, бунтовник,
та тебе клета оставих
за първо чедо да жалиш!
Но кълни, майко, проклинай
таз турска черна прокуда,
дето нас млади пропъди
по тази тежка чужбина-
да ходим да се скитаме
немили, клети, недраги!
Аз зная, майко, мил съм ти,
че може млад да загина,
ах, утре като премина
през тиха бяла Дунава…“
През следващите години Христо Ботев работи на пътува и работи на различни места, но не прекратява контактите си с революционните дейци. През февруари 1869 г. постъпва като учител в Александрия, а през август същата година заминава като учител в Измаил, където преподава до май 1871. В Галац установява контакт с руския революционер Н. Ф. Меледин и чрез него поддържа връзки с революционните кръжоци в Одеса, заради което в края на април 1871 е задържан в продължение на два месеца във Фокшанския затвор. След излизането му на свобода се установява отново в Букурещ и започва да издава своя първи вестник „Дума на българските емигранти с мотото: „Истината е свята, свободата е мила!“. Заради идеите, които подкрепя и описва във вестника, е арестуван и затворен за конспиративна революционна дейност, като отново е пратен във Фокшанския затвор. Освободен е благодарение на застъпничеството на Васил Левски и Любен Каравелов, след което започва работа като печатар, пише във вестниците „Свобода“ и по-късно „Независимост“, а през 1873 г. издава сатиричния вестник „Будилник“.
Христо Ботев излага идеите си за революция във всички свои творби. За него, революцията е единственият правилен път. Ботев е за създаването на балканска федерация, като средство, което би съдействало за разрешаване на националния въпрос на Балканите. Той се обявява за радикалната революционна борба за сметка на „просветителната“ идеология. През лятото на 1874 година Христо Ботев се включва активно в работата на Българския революционен централен комитет (БРЦК) и участва в неговото общо събрание на 20 – 21 август, проведено в печатницата на Каравелов. Той е избран за един от петимата членове на комитета, а след това, и за негов секретар. По това време постъпва като учител в българското училище в Букурещ и продължава активно революционната си дейност. От декември 1874г. издава нов бунтовен вестник – „Знаме“.
Енергичната революционна дейност на Христо Ботев се оказва една от основите на национално-освободителното движение. С убийството на Левски върху организацията е нанесен съкрушителен удар, а несигурните действия на Любен Каравелов и подкрепата му за по-умерена форма на борба срещу Портата, отблъскват Ботев. Именно в този момент организацията е оглавена от самия Ботев.
След избухването на въстанието в Босна и Херцеговина през 1875 г. БРЦК започва подготовката на въстание и в България, като за целта Ботев е изпратен в Русия да събира средства и оръжие, както и да доведе войводата Филип Тотю.
По различни причини то избухва преждевременно през есента на 1875 г. и се ограничава само в Старозагорско, Шуменско и Търновско (известно е като Старозагорско въстание – 1875 г.). Неуспехът разочарова Ботев, който напуска. Това допълнително обостря противоречията в БРЦК и комитетът прекратява съществуването си. Някои от членовете му решават да пристъпят към подготовка на ново въстание в България. За целта те изграждат в Гюргево политическа организация, останала в нашата история под името Гюргевски революционен комитет. Организацията е създадена през есента на 1875 г. в Гюргево и в нея влизат: Никола Обретенов, Панайот Волов, Стоян Заимов, Стефан Стамболов, Иларион Драгостинов, Георги Икономов, Георги Апостолов, Христо Караминков, Сава Пенев, Никола Славков, Георги Измирлиев, Иван Хаджидимитров, Георги Обретенов, Янко Ангелов, Никола П. Мартинов – Червеноводеца, Тодор Петков – чорбаджи, Иван Стоянов, Христо Иванов – Големия, Георги Бенковски.
Още през есента на 1875 г. Гюргевският революционен комитет взима решение за въоръжено въстание в България. При подготовката, ръководителите на Врачанския революционен (Трети) окръг, успяват да купят оръжие от Румъния, но няма как да го внесат в България. Апостолите Никола Обретенов и Георги Апостолов решават да съберат чета, която да достави това оръжие. Първоначално наричат четата „Св. Георги“. Но още докато набират четници, до Букурещ стига новината, че въстанието е започнало. На 20 април 1876 година, когато избухва Априлското въстание, Ботев се намира в Одеса, за да събира средства. Филип Тотю и Панайот Хитов отказват да преминат река Дунав и така създадените чети остават без войвода, което налага избора на Ботев за главен войвода. Няма как една голяма чета да премине Дунав незабелязано, ако се прехвърля с малки лодки. Така назрява идеята за превземане на параход и именно Ботев се заема активно с нейното осъществяване. Планът е четниците да се качат на различни пристанища, дегизирани като обикновени пътници. Оръжието трябвало да бъде качено в сандъци. За по-голяма сигурност Ботев съобщил плана на малка част от четниците, а на повечето било казано, че отиват в Сърбия. Българите стигат до Гюргево, където на 16 май се качват на борда на кораба „Радецки“ и на следващия ден го превземат. Според някои, сигналът, който Ботев дава, е вик „На оръжие, момчета”. След превземането на парахода Ботевите четници слизат на брега при Козлодуй и се отправят към Балкана. За огромно съжаление, въпреки очакванията, недостатъчно българи се присъединяват към бунтовниците.
На 2 юни 1876 г. в сърцето на Балкана – подножието на връх Вола в Стара планина, куршум пронизва Ботев. И до днес не спират споровете дали е бил убит от турчин или е предаден от свои. Безспорното е, че Христо Ботев посвещава цялото свое съществуване и своята смърт на България.
За повечето от нас, Христо Ботев е личност, която свързваме основно с революционната му дейност. Образ, зад който често забравяме, че е стоял мъж от плът и кръв. Мъж, който освен истински патриот и талантлив поет, е бил и физически привлекателен – строен, с черни очи и буйна тъмна коса. Историците още спорят коя е била първата му любов. Според някои, това е била Мария Горанова. Тя получава образованието си в Прага и въпреки, че там я очаква бляскава музикална кариера, предпочита да се върне в България. Под стихотворението му “До моето първо либе” първоначално пишело, че е “посветено на г-ца М. Г-ва”, но после посвещението е заличено. Съвременните хипотези също клонят към Мина, защото тя е имала този „глас чуден“, за който става дума в стихотворението:
„Ти имаш глас чуден – млада си,
но чуйш ли как пее гората?
Чуйш ли как плачат сиромаси?
За тоз глас ми копней душата,
и там тегли сърце ранено,
там, де е се с кърви облено!“
Според други, първото либе на Христо Ботев е калоферската учителка Парашкева Шушулова, получила образованието си в Русия. Двамата се запознават в Русия, а по-късно отново се срещат в Калофер, където тя преподава.
На 27 години, когато живее в крайна бедност и мизерия в Букурещ, Христо Ботев среща и голямата си любов – Венета Стоянова Везирева. За разлика от него, Венета живее спокоен и уреден живот при вуйчо си, владиката Панарет Рашев. Близките ѝ не одобряват решението ѝ да избере бедността, а сподвижниците на Ботев не приемат жена от богатите среди, която е и племенница на владиката. Поради тази причина, двамата сключват само граждански брак. На 12 април 1876 г. в Букурещ се ражда и дъщеря им – Иванка.
Няма как да не споменем, че Христо Ботев е считан и за най-блестящият български възрожденски публицист. Той е писал много политически коментари и статии, фейлетони, пословици, гатанки. Христо Ботев е бил и отличен преводач – сред преведените от него произведения, са съчинения, свързани с произхода на славяните и прабългарите, учебници по математика за начално училище и редица класически руски драми. Ботев е написал и един разказ – “Това ви чака“, публикуван във вестник “Будилник“ на 20 май 1873 г.
Макар Ботев да оставя само 20 стихотворения, поезията му дава облика на българската литература и до днес. Шестнадесет от тях са отпечатани в единствената стихосбирка, излязла през 1875 година и представлява съвместен сборник на Ботев и Стамболов, под заглавието “Песни и стихотворения от Ботьова и Стамболова”.
Първото публикувано стихотворение на Христо Ботев е “Майце си”, което излиза във вестник “Гайда”. “Към Брата си” е публикувано през февруари 1868 година във вестник “Дунавска Зора”, а същата година е публикувана и поемата “На прощаване”. През 1870 във вестник “Свобода” излиза „Елегия“, а ”До моето първо либе” е публикувано за първи път през юни 1871 година във вестник “Дума на българските емигранти”. Баладата “Хаджи Димитър” е публикувана във вестник “Независимост” през 1873 година. “Обесването на Васил Левски” – през 1876 година. Именно стихотворението „Обесването на Васил Левски“ е една от най-драматичните творби на наш поет и е последното, написано стихотворение от Христо Ботев.
В поемата си „Хаджи Димитър“, написана по повод сражението на връх Бузлуджа на 18 юли 1868 година, при което Хаджи Димитър е смъртоносно ранен и по-късно почива от раните си, Христо Ботев пише: “Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира…” Ботев надали е подозирал, че години след това, тези му думи ще се окажат пророчески за самия него, а денят на неговата гибел, ще му донесе безсмъртие през вековете.
