9 декември

Време за четене: под 5 мин.

На днешния ден през 1835 година е роден Николай Павлович – виден български художник живописец, сценограф, график, художествен критик и театрален деец.

Роден е в Свищов. Син е на видния възрожденски деец Христаки Павлович, който остава в историята ни като един от големите просветни дейци на българското Възраждане и брат на лекаря Димитър Павлович. Израснал с преводите от гръцки на български език и с изданията на баща си, макар че на тринадесет години Николай остава сирак, той познава силата и значението на историческата памет, която е главна в творчеството му. Като младеж Павлович живее при свои роднини, братя Цанкови в Румъния, които определят за негово бъдеще професията на търговец. Просветени и интелигентни люде, те скоро разбират, че доходната търговска работа не е по душа на младежа и през 1852 г. го изпращат във Виена за предварително обучение в ателието на литографа Анастас Йованович. През есента на същата година Николай Павлович постъпва в художествената академия във Виена, където една година по-късно, както той пише в своята автобиография, получава „матрикул“ – документ за текущите му оценки. Между 1852 и 1858 г. той учи последователно в две големи европейски художествени академии – Виенската и Мюнхенската.

Според автобиографията, от лятото на 1855 до есента на 1856 г. художникът работи в парната мелница на роднините си. През 1856 г. той е поет от известния учен д-р Петър Берон, издържан е за негова сметка чрез банката на гърка К. А. Христомано във Виена и през есента на същата година продължава образованието си в Баварската художествена академия в Мюнхен.

През 1858 г. Павлович създава литографиите за Метеорологическия и Космобиографическия атласи на д-р Петър Берон, които са публикувани през 1860 г. в Париж. През 1860 г. той е при големия български патриот и революционер Георги С. Раковски в Белград и създава илюстрации за изданието „Няколко речи за Асен І, великия цар български и сина му Асен ІІ“, издадено в Белград през 1860 г. От есента на 1860 г. до късната пролет на 1861 г. той живее в Одеса, за да разпространява сред българите първите си исторически литографии, а също така се надява там да открие извори за средновековните български облекла. Има намерение да посети Москва и да покаже своя творба в изложба. От 1861 г. започва неговата борба за доказване на широка народна основа чрез разпространението на литографиите със сцени от средновековната българска история, които той създава по романа на Александър Велтман „Райна княгиня българска“ и има силно желание да промени характера и облика на иконописта.

След Освобождението Павлович не се възползва от връзките си с революционните среди и отказва да вземе участие в управлението на държавата. През 1885 г. Павлович е доброволец в Сръбско-българската война, а през 1889 г. се премества в София, където до края на живота си преподава рисуване в Софийската мъжка гимназия. За този кратък период той става учител на големи имена в българската живопис. Още в края на 70-те години Николай Павлович не вижда своята реализация като художник и прави постъпки да бъде назначен като училищен инспектор. През 1879 г. той заема тази длъжност благодарение на неговия приятел от родния му град Свищов Димитър Атанасович, чийто брат д-р Георги Атанасович е министър на образованието. На тази длъжност художникът остава до края на живота си през 1894 г.

През 80-те години на XIX век Павлович повече не се връща към многофигурните исторически композиции. Той работи по теми свързани със съвременната българска история като „България, Тракия и Македония, разделени от Берлинския конгрес“, „Съединението на Северна и Южна България“, българския герб. Тези композиции много бързо стават емблематични и са използвани за широк асортимент предмети за битова употреба като подноси, ковьори, шишета.

Павлович е оставил и голям брой светски портрети, вкл. автопортрети. Сред нарисуваните образи са тези на племенника му Цветан Радославов, на русенския чорбаджия хаджи Велико Хаджипенчович, на съпругата на Иванчо Хаджипенчович Анастасия, на видни търновски граждани като Стефан Серафиди, Петър Ст. Пипев и Никола Златарски. Рисува и известния портрет на доктор Петър Берон. До края на живота си остава скромен художник и патриот.

Николай Павлович умира в София на 13 февруари 1894 година. Погребан е в Централни софийски гробища.

Завършил Софийския университет, специализирал в Тюбингенския университет и Американския университет в Прищина. Специалист по Балканска история и политика, председател на Младежкия консервативен клуб (2013-2015). Стипендиант на фондация „Конрад Аденауер”, член на клуба на наследниците на царския офицерски корпус „Един завет”. Един от създателите на „София помни“.

Share This