– Какъв е този особен публичен конфликт между русофили и русофоби, обострил се напоследък в нашата родина? Не звучи ли твърде провинциално? Какво е русофобия у нас, кои са русофилите?
– Този сблъсък има един дълбок и един конюнктурен смисъл. Първо, за второто. Десните, или тези, които наричат себе си десни, се нуждаят от враг. И тъй като идеологическият сблъсък между сините и червените е загубил острота, налага се да се потърси враг. По въпросите на управлението (сините и червените) са практически неразличими, притиснати от обективната принуда на неизбежните решения. Дясната изключителност не може да бъде защитена на територията на управлението. Не съществува експертен патос, но съществува русофобски патос. Русофобията е великолепен шанс за стряскане на одрямания електорат. Комунистическата заплаха е преобразувана като руска заплаха. Търси се враг, по-убедителен от Мая Манолова. Десницата актуализира русофобията като резервен репер, това се случва. Тази фобия обаче става само за вътрешноведомствена употреба, нацията не разбира тази фиксация и няма да я приеме, защото тя има отвлечен и леко маниакален характер. Нека добавя, че русофобският патос съдържа и един допълнителен мотив, а именно, че набавя външна значимост. Ключовите русофобски фигури изпускат ритмично към щабквартирата потвърждения за лоялност в ритъма на глобалната пропаганда. Знаят какво трябва да се говори и кога да се каже. Клакъорството е професионално. Когато умен човек говори глупости с постоянството на програмиран, става ясно, че е програмиран. На каква цена? Не знам.
Едва от учредяването на СДС насам Русия не е проблем. Става дума за дълга история, както е известно. От абдикацията на Александър Батенберг до съветските танкове и до Радан Кьнев, ако това не ви разсмива. Има какво зло да се каже за руската имперска политика, но то не се дължи на обстоятелството, че Русия е зла, а че е империя. Образът на Русия се двои в официалното българско самосъзнание, но дълбоко в националната ни свяст Русия е освободителка. Това ми се струва безспорно. Захари Стоянов, който не е никакъв русофил, казва, че името Русия е произнасяно по онова време като второ по святост след името Христос. Ex Oriente lux. От изток е светлината. Възможен ли е дядо Вазов без любовта към Русия, без руската освободителна мисия? Едва ли. Припомням, че връзката между България и Русия е духовна, и ако не се ужасявате от думата – мистична. Верова и кръвна. Банално, но истина. Тази връзка изтънява за новите поколения, но все още е жива. Народите помнят по-дълго, отколкото подозират.
– Разграничаването на руско и съветско не е лесна задача.
– Не подценявам сериозността на този въпрос. Солженицин твърди, че руският комунизъм е вносно явление, импортна стока. Ричард Пайпс, авторитетен изследовател на руската револкщия, настоява, че руският комунизъм е автохтонно явление. Съществува история или ако предпочитате, конспирология, отнасяща се до Ленин и внасянето му от Запад в пломбиран вагон. Едно е безспорно, комунистическата идеология е европейски феномен, една от трите конкурентни идеологии на модерността наред с фашизма и либерализма. Какво прави в такъв случай една изрично западна идеология на руски терен? Не в страна с развит фабричен пролетариат, а на терена на изостанала аграрна държава? Нямам компетентност да обсъждам историята на руската революция, но в симбиозата на Ленин и Маркс се крие загадката на особено сродство. Срещата на марксисткия утопизъм с руската есхатология произведе болшевишкия бунт и сталинската империя. Руската история е райско мечтание и апокалиптичен ужас. Екзалтация и разточителство на човешки живот.
Най-изразителното нещо, което съм чувал за краха на съветската империя, принадлежи на писателя Александър Проханов, един пасионарен руснак, председател на консервативния Изборски клуб. На въпрос, защо рухна съветската империя, отговоря така: „Защото се раздвижиха костите в Сибир”. Ето момента на ужас. Не ми се иска да повтарям клишетата за руския духовен тип, но е добре да си припомним Бердяев, защото думите му имат характера на инструктаж включително и по българския въпрос: руският човек може да бъде само светец или разбойник, но никога порядъчен. Буржоазният регламент е за джентълмените във фрак. Търси се екстаз и в двете посоки – на доброто и на злото. Екстазът е важен, методът е вторичен въпрос. Стабилизацията в средната буржоазна възможност не е интересна. Русия не е избор според размера на българския човек.
Съществува фундаментално единство на руската история независимо от нейните перипетии и идеологически несъответствия. Базисна консервативна интуиция. Една от основните задачи на Изборския клуб, за който споменах, е да изработи доктрина на помирението между частите на руската история, между белите и червените. Кремъл днес е комбинация на имперски романовски стил и сталински класицизъм. Путин е хибрид, двусмислица и намек. Солженицин призова руския народ да се покае, за да се помири, той вярваше в това, което сам наричаше традиция на всенародното покаяние. Разкая се с хистерични обертонове знаменитата интелигенция от либералното прозападно крило. Разкая се и презря страната. Днес я наричат пета колона. Руската провинция е в покой. До следващото „раздвижване”.
– Нека пак повторим за русофобските настроения у нас. Само антисъветското ли ги подхранва?
– Който няма кураж, трепери, който има – мисли, фобиите са за лечение. Опитах се да кажа нещо за българската привързаност към Русия извън просъветската носталгия на третата възраст и евразийския интерес на по-младото поколение, доколкото го има. Най-дълбоката връзка е в православното вероизповедно единство, руската култура и възрожденския освободителен мит. Това е общо място. Възражението, че всичко това е минало, не ми се струва валидно. Определящите влияния са живи в архаичната памет, в колективния несъзнаван пласт. Русофобията има собствена валидност с позовавания на националния интерес и изброяване на исторически поуки. Тази позиция не може да бъде априорно дисквалифицирана като банален антикомунистически предразсъдък, какъвто за съжаление много често е. Големите народи покоряват, малките се борят за самостоятелност с компромиси и жертви. България стартира свободното си историческо битие с нещо като превод на белгийската конституция и мечта за дребно буржоазно осъществяване по мярата на българския човек. България няма да се хвърли в прегръдката на руската мечка, защото няма да е себе си в тази прегръдка. Една част от българите преживяват Русия като перманентен риск от поглъщане. Ото Ранк, един от учениците на Фройд, нарича това страх от смъртта, страх от загуба на индивидуалност, от поглъщане. Външните преживяват Русия амбивалентно като привличаща бездна. Най-силно уплашените са най-силно привлечени. Ужас и възхищение в отделно взетата трепетна душа. Ще излезе, че русофобите са ужасени русофили. Мисля, че българската, условно казано, русофобска публицистика заслужава лека ирония с психоаналитичен привкус, иначе ще трябва да я обявим за дежурна и субсидирана. Проблемът на България не е Русия, а Европейският съюз и по-общо упадъкът на Запада. И разнообразните рискове, свързани с този процес. Президентът Плевнелиев обича да плаши с Русия, но това е недоразумение. Говоря за президента.
– Имаме ли отново студена война, или тя никога не е спирала?
– Евразиецът Александър Дугин, основателят на руската геополитическа школа, би казал, че става дума за парадигматичен сблъсък на морската със сухопътната цивилизация, на митичните чудовища Левиатан и Бегемот. Сблъсък, който никоя от страните не може да си спести. Шпенглер описва Русия като апокалиптичен бунт срещу античните основи на цивилизацията. Описва руското с неологизма с das russentum – рускост, доколкото не съществува начин за осмисляне. „Умом Россию не понять”, както е казал поетът. В перцепцията на Запада Русия е дълбоко провокативна, апокалиптично напрегната и рискова. Един съвременен руски мислител вярва, че предназначението на Русия е да свидетелства за вечните ценности в апокалиптичния период на историята. Както е тръгнало, това ще се окаже вярно. Напоследък прочетох в книга на Юрий Мамлеев, когото наричат новия Достоевски, че Русия е нещо като четвъртия ипостас на Бога, съвечна на Бога Тайна. Ако изчезне исторически, ще продължи да съществува в лоното на Бога като Негова любима идея. Това е написано в жанра на философска проза без капка ирония. Западът не знае какво да прави с този екстаз, с мистическата мегаломания на консервативното руско съзнание. Типичният либерал ненавижда тази свята или разбойническа неумереност, той иска ред, собственост и покой. Западът се бои от Русия като от нещо, което не разбира. Русия е ирационален остатък, самото неразбираемо в огромен мащаб. И за да се успокои, я описва като бензиностанция с атомна бомба. Освен това, нека го кажем накрая, защото ми се струва банално: Русия е и огромна неколонизирана територия, суровинен източник с неизчислими богатства под вечния сибирски лед. Русия трябва да бъде либерализирана по западен образец, подведена под здравия буржоазен разум, разчленена на части и довършена. Александър Зиновиев казва нещо забележително. През периода на Студената война Западът се целеше, но не в комунизма, а в Русия. Мисля, че това е много важна мисъл. Русия е врагът. Русия не може да бъде укротена, нормализирана, образът й е видим през снежна виелица. Русия се мъчи да бъде буржоазна, но не успява. За Запада това означава, че тя е необитаема, трудно обитаема.
– В тази връзка какво мислите за Путин?
– Путин е щастливо съвпадение на средни качества, съветски антропологически стандарт, „савок” от епохата на Брежнев. Вербовчик в Германия, подло и манипулативно занятие, но с приятен бонус – обикнал немската наливна бира. Когато Елцин го изведе, за да го покаже на света като свой наследник, впечатлението беше близко до шок от невзрачния избор. Но само дотук. После паднаха главите на Елциновата олигархия, която освен пари поиска и власт. Гусински, Березовски, Ходорковски и т.н. Путин е патриот-макиавелист, самодържец с монголоидни черти и срамежливо излъчване между пристъпите на едва сдържан гняв. Путин е консерватор-либерал, гъвкав и стоманено твърд реал-политик. Характерната му безличност го прави да изглежда демон или ангел на имперската реставрация, инструмент на руската имперска воля. Проблем за консерваторите е, че се бави да учреди опричнина от патриоти, за да ликвидира либералната пета колона, настанена в ключови министерства, медии и обществени учреждения. Говорят дори за шеста колона на собственото му обкръжение, на близкия му приятелски кръг. Кошмарът на руския консервативен полюс е да не се окаже, че самият Путин е либерал, осъзнато или без да подозира. Тези страхове не са безпочвени. Някой беше казал, че в Русия само правителството е либерално, под него е архаика. Русия се съветизира, както споменах, припомня си Сталиновия образ като образ на победата. Възстановяват сталинската иконография. Присъствали на приема в Кремъл по повод на Деня на победата свидетелстват за рязка съветизация на стила, за прожекция на документални кадри със Сталин в главната роля и т.н. Този процес протича по логиката на предвоенното време – във въображението или реалността, все едно. Но Русия не може да се ресталинизира, с това е свършено основно поради обстоятелството, че тя е колонизирана от собствения й либерално ориентиран прозападен елемент. Русия вдиша либерален дух след Елциновите реформи и вече не е същата. Ключови министерства се ръководят от либерали, от тези, които консерваторите наричат „предатели”. Остава да се провери твърдението отново на Зиновиев, според когото Русия няма да преживее рухването на комунизма, най-голямото според него постижение на руската държавна история. Две са възможностите, казват консерваторите: велика империя или нищо.
– Интересно е как Путин се оказа пазител на консервативните ценности, а Европа гласува за „брадата жена” на Евровизия? Европа обсъжда третия пол, инцеста, детската евтаназия, еднополовите бракове и т.н., докъде може да стигне митът за „човешките свободи и права”?
– Либералната цивилизация е в декадентска фаза, в безпътица от пресищане и скука. Животът на запад се преживява като приятен и безсмислен. Това е общият тон, екзистенциалната норма. Свободата е свободна да се забавлява. Свободата е желание. Желанието е свято. Триумфът на Кончита Вурст е религиозно събитие, епифания. Кончита Вурст, тази светица/светец на късния либерализъм, е емблема на Запада, негова инфернална покровителка. Министърът на външните работи на Великобритания каза по този повод следното: „Победата на Кончита Вурст е по-важна от референдума в Донбас”. Каквото и да е искал да каже, казал е същественото: ние сме в дементна или ако предпочитате, в ювенилна фаза. Всичко, което изброявате във вашия въпрос, е само прелюдия. Семейството е раздърпано и пародирано. Рекламира се с образа на кърмещата майка Елтън Джон. Дебне ни кошмарът на биологичното неравенство, на генетично усъвършенствания елит. Един от героите на Достоевски, мисля Шигалев, пророкува преход от безгранична свобода към безгранична деспотия. Цивилизациите не умират от убийство, а от самоубийство. Много интересен парадокс е, че същият този либерализъм, който възниква исторически като идея за ограничаване на ролята на религията, в публичната сфера свършва като господстваща религия с идоли, светци, догматични положения и закони срещу кощунството. Политкоректността принуждава да се говори по определени въпроси само с шепот и ослушване. Свещеник в Швеция казал от амвона, че хомосексуализмът е грях и на изхода бил арестуван. На Запад съществува разпространено несъгласие с този ред на нещата, но то има ограничена публична видимост поради медийната цензура и заплахата от остракизъм и репресия. Съществуват отработени медийни процедури на публичен линч за грехове срещу либералния новоговор. Къде са борците за свобода на словото, питам се.
На този фон Путин има всички шансове да се състои като глобален лидер на консервативната съпротива. Путин е уважаван на запад повече, отколкото предполагат. Възраждането на традиционалистките и националистическите движения означава преориентация към европейския културен корен и симптом на съпротцва срещу ексцесите на либерализма и паразитизма на брюкселската бюрокрация. Проблемът с имиграцията и суверенитета върху националните бюджети не е всичко. Става дума за културна съпротива.
– Смятате ли, че Америка за тези 25 години от падането на комунизма загуби най-важното – този ореол на справедливост, на почтеност, който имаше (тогава, когато всички погледи на останалия свят бяха вперени в „САЩ като пазители на човешките ценности”) ?
– Не мога да не се съглася с вас. Америка изгуби престиж на глобален ценностен страж, на гарант на човешките права. В сила е едно широко разпространено раздразнение от това, което се описва като арогантност и политика на двойно счетоводство. Студената почти мъртва физиономия на Нюланд, американския комисар по европейските въпроси, и нейното fuck EU изповяда напоследък нещо от скритата арогантност на американската дипломация. Цяла серия от огромни компромиси с етиката на политическото поведение и здравия смисъл силно подкопаха авторитета на тази свръхсила.
Вземете войната в Ирак и бесенето на Саддам. Това, струва ми се, стига. Повечето, ако не всички военни кампании на САЩ, завършват с хаос. Принудителната модернизация на „племена и народи” изгражда образа на глобален жандарм и във фантазията – на психопатна свръх-Азова фигура, заета да обосновава морално садистичните си пориви. Обама коригира донякъде този образ, но моралният престиж е до голяма степен пропилян.
Тъгата на американския консерватор е, че Америка проваля месианското си предназначение, това, което още през XIX век са нарекли manifest destiny – американска съдба, предначертание, дълг. Митът за провиденциалната американска роля, за американската нова земя и ново небе, който преселниците от Стара Европа трябва да създадат. Съгласно тази месианска идея, жива до Рейгън, американският народ е надарен със съдба, дълг и добродетел да бъде пример, еталон и мяра на преобразения свят. Американският империализъм, изводим от този мит, е специфично изкушение за агресивен износ на свобода, добродетел и разум. Неоконсервативният ентусиазъм на Буш-младши беше може би последната проява на този месиански експанзивен порив. Извън по-тривиалните мотиви на агресията, разбира се. Големите народи са месиански народи, заложници на въображение с планетарен мащаб. Ако месианският мотив не е в съзнанието, ще го открием в подсъзнанието, проявен в „лапсусите” на поведението и речта. Напоследък и Обама дори с неговия чаровно смътен произход говори за „американската изключителност” в рязък дисонанс с неговия либерален ироничен стил. Ето още един допълнителен отговор на вашия въпрос, защо Русия и нейният Путин са обект на такова голямо американско нетърпение. Защото се сблъскват месиански претенции, концепции за изключителност. Америка, територия на старозаветна библейска мечта, срещу византийската идея за Москва като „трети Рим”, автентично православно царство, последен рубеж срещу апокалиптичното нашествие на Антихриста. Америка е в упадък от гледна точка на нейната „изключителност”.
Историкът и бивш кандидат-президент Патрик Бюканън написа книга със заглавие „Смъртта на Запада”. Информативно четиво. Америка има големи, трудно решими проблеми: външни врагове, демографска дестабилизация, културен упадък. Драмите на Брутния вътрешен продукт на този фон са вторичен въпрос. Европа има към Америка в най-добрия случай амбивалентно отношение. Извън Европа отношението е изчистено и не налага коментар. Съветската империя беше идеократична империя, диктатура на идеология, изключваща свободната съвест. За световната либерална общност съветската империя беше грандиозен скандал, империя на злото. Магическа власт на мъртвото слово, както казва Пастернак. Реакцията на съпротива беше бунт на духа срещу духа на тиранията. Америка беше освободител, Рейгън пророк. Неговият призив: „Господин Горбачов, срутете тази стена!”, е най-безспорното нещо, което това поколение е преживявало. Америка беше надежда. Сега е друго…
– Случаят „Украйна” – удар срещу Русия или автентична проява на гражданското общество?
– Мисля, че е казано почти всичко за тази история, ще кажа накратко какво ми се струва. Дълго подготвяна кампания като елемент от стратегията за дезинтеграция на Русия, парче по парче. Западна Украйна не иска, не бива и не може да съществува в обсега на Голяма Русия. Човекът от Западна Украйна има свято право да избяга от руския свят. Но украинците са заложници на американския геополитически интерес и ще пострадат. Има нещо трагично в украинския сюжет. Майдан е управлявана акция с ентусиазираното участие на местен седесариат и шпицкоманди. Към това, или по-точно преди това – пет милиарда поощрение от нарицателното Нюланд. Действащият политически елит прояви чудотворната глупост да забрани руския език на изток и да изкопае пропаст между двете украински части. Ако не са имали предварителен план да разполовят Украйна, разбира се. Твърдят, че Източна Украйна е манипулирана от Путин, което със сигурност е вярно, но само частично. Крим е по неизбежност руска територия, тя никога не е мислила себе си различно. Американската анексия на Крим е възможна само ако Путин е идиот, предател или и двете. Но Путин не е идиот, а патриот. Идиот е за Икономедия.
Медийната обработка на украинската ситуация от СNN е безобразие. Същото като това на Канал 1 на руската телевизия. Съветски електронен поток. Украйна изглежда разтерзана от вътрешни страсти и цинично външно вмешателство. Украйна е олигархат, плячка на плутократи. Подозирам, че основният проблем на украинците не е нито Америка, нито Русия, а местните монструми. Те притежават страната и никой няма да им я отнеме, защото ще се разберат, с когото трябва. Източна Украйна има повече шансове да се справи с този проблем. Но после и там ще се настани широкодушният руски капитализъм и всичко ще си дойде на мястото. Украйна е тъжна приказка.
– Как ви изглеждат българските либерали – политици, интелектуалци и пр.?
– Не е ясно, доколко са свободни в качеството им на либерали. Имам чувството, че загубиха нещо от патоса на свободата и че ги владее патос на властта. Официалният български либерал е разядосан, че не владее положението. Струва му се несправедливо и затова е възмутен. Казва, че възмущението му има морален произход, но това не е сигурно. Прелестната седесарска бохема от 90-те старее, губи културно темпо и виси неудовлетворена. Началото беше многообещаващо за нея, но нататък положението й се усложни. В България управлява друга олигархия, тя владее положението и дърпа конците. Мисля, че в дълбочина проблемът е да бъде приютена, почетена и субсидирана. Това искаше и късно-социалистическият елит, това иска всеки български елит. В България елит означава привилегирован до властта. Не-привилегирован елит е вътрешно противоречие, обществен скандал и вина на властта. Моралната характеристика на властта, нейната приемливост или неприемливост, е в пряка зависимост от способността й да им угоди. Всичко извън червените боклуци е добро. Борисов не е червен боклук. С мафията срещу олигархията. С Борисов срещу Орешарски. Цяла серия от груби грешки на съзнанието. Това двойно морално счетоводство провали протестите и хвърли сянка на съмнение върху оценъчната способност на неговите идеолози. Като казвам, че един стандартен, красив и интелигентен български либерал изглежда несвободен, имам предвид тъкмо класово-партийния характер на неговата публична морална приповдигнатост. Щом спечелят властта с помощта на когото и да било, утихват. И става ясно.
– Защо НПО организациите, които са всъщност едни скрити политически доктринери, финансирани от чужбина, имат самочувствието да определят дневния ред? (двама човека от едно НПО могат да се изправят срещу авторитета на председателя на Народното събрание, за когото са гласували например 1 милион души, и те оспорват неговия авторитет.)
– Защото се преживяват като резидентура на световния хегемон, като културен авангард и колониално присъствие. Местният контекст е непълноценен и зависим, той трябва да бъде направляван. Правителственият дизайн е и тяхна отговорност. Редят правителства в задкулисието, без да им мигне окото. Това е работното им настроение. Тези организации възникват през 90- те като агенти на въздействие в „полуварварска” страна. Предназначението им е да мислят демокрацията и да сервират мислите си на инфантилното общество и на незрелите институции.
Не може да им се отрече известен принос в изграждането на демократичната инфраструктура в началото на прехода. И левите, и десните работеха с присьдружни НПО организации. Но посредническата им роля пострада от развращаващото влияние на парите и от деградацията им до нещо подобно на котерии. формираха се параполитически общности, основани на персонални контакти, интереси, споделена история, трапези и прочее родово-приятелски меланж. Когато тези, условно казано, клики губят влияние, губят и търпение. Мрежата, в която се люлееха, изтънява и започва да се къса. Закъсват психически, изнервят се, застрашени от маргинализация и безпаричие. Това ги революционизира и в отделни случаи вбесява. Когато НПО се появят на площада разбунтувани, за да свалят или качват правителства, то е, защото се чувстват застрашени или защото се чувстват обнадеждени. Но и в двата случая са съзнателно или несъзнателно себични. Това не признават и никога няма да признаят поради изходната им предубеденост на идеен авангард, прогресивна цивилизоваща сила и, марксистки погледнато, на материално заинтересовани лица. Фундаменталният дефицит на НПО-човека е неговият „дефицит на иманентност”, както се изразява Александър Панарин, един изключителен руски мислител. Либералният елит от НПО не е от тук, а от там, много повече от там. Имат комплекс за родово превъзходство, фикция за знатен произход. Произхождат от голямото престижно семейство на референтната група – на лидерите на „златния милиард”. Това ги прави да изглеждат различни в неприятния смисъл на думата. А не обстоятелството, че Сорос е евреин. Нищо, че е евреин.
– Как си обяснявате, че тези хора от НПО-тата са непрекъснато из медиите, каква е тази медийна свръхпредставителност?
– Това е така по силата на разнообразни зависимости или просто по инерция. В отделни случаи по компетентност, която не може да се отрече. Силно представено е дясно- либералното крило на българската публичност, историческият антураж на СДС, традиционните сини. Но в това няма изненада. Лидерите на неправителствения сектор са по идея лидери на общественото мнение. Такава е функцита им по генерален замисъл. Повтарям, нищо не може да бъде разбрано от манталитета на българската либерална общност, ако не се разбере, че тези хора са „качество” по самочувствие, представители на по-добрата част от човечеството. Настоявам върху това, час- тично като тяхна защита. Те са, изкушавам се да употребя жаргонната дума „готини”. Агенти на българското Просвещение, сол на земята и светлина в мрака „в страна на смъртна сянка”. Техният патос е върховенство на закона, гражданска зрелост, пълнолетие на разума. Модерен патос. Те са прогресивни. В това се състои техният апостолат, квазирелигиозният характер на тяхната мисия. Как при това положение човек да устои на изкушението да се мисли прав във всички възможни отношения? За какво му е на него съмнението? И как да понесе проваления престиж, маргиналната позиция и загубата на властта? Иначе, отново на вашия конкретен въпрос. Напоследък са се хванали за гушите две медийни групировки и не могат да се пуснат. Имам идея да поделят някаква плячка, за да утихнат. Ще настъпи вечен мир, както се изразява Кант.
– В криза ли е световният либерализъм? Разместиха ли се идейните схеми?
– Либерализмът е маркер на Запада, негова същностна черта. Парадокс е, че тази обществена философия възниква с идеята за изтласкване на религията от публичната сфера след травматизма на религиозните войни, а свършва като господстващо вероизповедание с догматика, политкоректен език и закони срещу кощунството. Човекът не понася вакуум в религиозната сфера. Ранният либерализъм брани самоуважението на човека като свободно и разум- но същество с ненакърнимо достойнство, той е основан върху християнското етическо наследство. Упадъкът на религиозното въображение и загубата на културна памет редефинират свободата като каприз на желанието. Постмодерната свобода е опасен антропологически експеримент със саморазрушителни тенденции. Кончита Вурст не е анекдот, а икона, манифест на намеренията. Късният либерализъм подготвя ревизия на човека със смайващо темпо и радикализъм. Това е видимо и само тези, които не гледат, не виждат. Не е ясно какво ще представляваме в трансхуманистична перспектива. Пред прага сме на биотехнологична трансформация на съществото човек. Задава се свят на генетическо неравенство, на биотехнологически реализиран свръхчовек. Деспотия на банкери с усъвършенствани гени. Ако това е хумор, той е черен и много вероятен.
Папа Йоан Павел Втори описа тази културна ситуация като „култура на смъртта”. Разграждат родовите идентичности на човека. Човекът е родова идентичност, човешки род. Мъжът и жената са род. Мъжки и женски род, а не трети род. Препоръчва се да мислим, че съществуват само индивиди в процедура на самоизобретяване. С подвижен и неустойчив пол, функция на индивидуално- то творческо въображение. Гендерната проблематика не е спор на любители на свободата с любители на иранията, на прогреса с реакцията, а борба за човешкия образ. Тялото на човека е обект на инвенции, на суицидална автоеротика. Значение за интерпретацията на културния статус в динамика имат не официалната брюкселска идеология, а авангардните жестове на екстравагантните малцинства. Впрочем вчерашните малцинства днес са законодатели, но не само на вкуса, а и в най-строгия наказателен смисъл на думата. Благоразумно е реалностите да се мислят в движение, а не в застой. Светът се променя с голямо ускорение. Ще избегна думата апокалиптично по политкоректни съображения. Не ми се ще да скандализирам стражите на политкоректния оптимизъм. Третият по степен риск на съвременния свят според Римския клуб е това, което в психоаналитичния речник се нарича denial – отхвърляне на реалността с превръзка на очите. На територията на Запада се води дебат, но шансовете на критичните гласове не са големи. В публичното пространство функционира автоматизъм на цензурата и автоцензурата. Бунтуват се традиционалистките общности, изтъняващата традиция на Запада. Но културната война се води неравностойно. България е незряла за такъв дебат, българите нямат такъв проблем. България решава въпросите на икономическия стандарт. Западът за нас е жизнен стандарт, а не културен проблем.
– Провали ли се българската десница изобщо? При положение че има поне милион избиратели „некомунисти”, защо не припознават „онези десни” като свои?
– Не съм сигурен, че думата провал е уместна, натрапва ми се думата недоразумение. Българската десница възникна по историческа ирония като антикомунизъм след неговото рухване. Ние нямаме дисидентска история. Имаме горяни, но нямаме дисиденти като специфично културно, предимно градско явление. Единици са хората на антикомунистическата съпротива. Българският антикомунистически елит е съставен основно от пасивно адаптирани към бившия режим и от откровени колаборационисти. Някои се опитаха да сътворят легенда за българското дисидентство със собствено включване, но това не е нищо друго освен един нарцистично мотивиран градски фолклор. Предназначението на българската десница беше да извърши неизбежните реформи под супервизията на МВф. Свършиха, каквото можаха, раздържавиха собствеността. Извършиха приватизацията ловко с творческа дързост и балкански финес. Сега са на сцената с изчерпан исторически мандат и късна криза на идентитета. Десницата е деидеологизирана, тя не знае какво да мисли, какво да говори и как да се разграничи от левицата, за да не стане някакво смесване. По въпросите на управлението опасно конвергират, мислят приблизително еднакво. На път са да изоставят неолибералната пазарна догматика като вредна за глобалното икономическо здраве. Никой не вярва в „невидимата ръка” на Адам Смит и в спонтанния пазарен порядък. Десницата остана без опорни точки. Остава Путин с неговата Евразия като стратегически резерв на паранойни страхове и предизборна възбуда. Но всичко това ги прави да изглеждат проблематични от гледна точка на здравия разум и бих добавил, на добрия вкус. Българската десница има слабо въображение за реалностите и няма сили да се бори.
В Европа се задава вълна от националистически и сецесионистки настроения. Расте броят на недоволните от неефективния, отвлечено бюрократичен, квазимасонски стил на Европейската комисия. Стандартният либерал е плашлив и привижда в тази вълна, както споменах, протофашистка тенденция. Споменават Ваймарската република и т.н. Такъв риск има и той не е за подценяване, но неговата неутрализация трябва да започне с реформа в Брюксел, а не с развяване на плашила и лепене на етикети, фашист и популист нямат никаква информативна стойност в политкоректния либерален жаргон. Наричат фашист, когото си поискат. Слабото възхищение от Кончита Вурст е вече някак подозрително.
Българската десница не може да поеме дясно-консервативен дебат, защото е безхарактерна и конюнктурна. Проблематиката е прехвърлена на „Атака”. Десницата на Кунева-Кънев не става за нищо. Тези хора са ефемерни, алафранга. Това, което се нарича ГЕРБ в лицето на неговия лидер, има повече субстанция и някаква характерна за бодрите българи разпасана виталност. Те са от контекста. Не са никаква десница, но са от долу и от улицата, а не от Брюксел. Фактът, че Борисов не може да обели чужда дума, а стои до Ромпой като загадъчен балкански сфинкс, хвърля футболните фенове в екстаз. Дясната ориентация предполага дълбоко, деидеологизирано, свободно и мъдро знание на българската реалност. Дясно означава несимулирана, честна и безкористна грижа за спасение на страната. Патриотизъм без фалшив патос и принципна солидарност на всички обществени сили. Десницата трябва да се върне от Брюксел в София. Но тези десни няма да се върнат, те гледат да заминат.
– Лявото по принцип е „проект за бъдещето, идея за промяна”. Защо го няма това в българската левица?
– Лявото е недоверие към всяка власт и чувство за слабия. Левият човек е на страната на слабия. Това импонира. Левият човек е готов да разрита всяка йерархия, защото му се струва камуфлаж на някаква несправедливост. Във всяка лява душа дреме анархист и бохем – художник или литератор. Левият човек е литератор, ако щете, фантазьор. И понеже става дума за идеал, става дума и за нещо като измислица. Думите на идеала и думите на реалността не съвпадат. Горко на реалността, следователно. В лявото има вкус към бунта и кощунството. В традицията се говори за „пътя на лявата ръка” като път на трансгресията и метафизическия бунт. Лявото има гностически произход, то е ерес по генезис. От друга страна, лявото има библейски корен от старозаветните пророци, от патоса на пророческата грижа „за вдовицата и сирачето”. Това усложнява ду- ховната оценка на левия тип. Природата на левия импулс се разгадава лесно при пасионарните леви. При поетите на левия идеал. Конспиративните са опасни. Взривяването на храма „Св. Неделя” не е извършено от външни на партията хора независимо от ретроспективната им партийна изолация. Това са бесовете на лявото несъзнавано, явено на бял свят. Това са техни бесове, а не на някой друг. Ще трябва да можем да се срещнем не само с нашите ангели, но и с нашите демони. Няма какво да се лъжем, комунизмът като реализация на историческото ляво беше немислим без предоставените му от злото услуги. Революционното кръвоизлияние е лява процедура. Излищно е да се отрича вкусът на старите комунисти към насилието и неговото идеологическо оправдание като легитимен инструмент на класова борба. Сталинската държава е чудовищна лява конструкция, одържавен ляв блян и масови чистки. Еротика на екстатични самобичувания и самопризнания. За Тойнби комунизмът е последната голяма християнска ерес. Комунизмът в качеството му на генерично ляво може да бъде разбран в дълбочина само ако е изтълкуван в термините на политическата теология. Комунизмът е сакрална система с богове, светци, литургика. фанатична атеистическа вяра, шериат.
Казвам това, за да припомня накратко духовната генеалогия на ядреното ляво, приютено от Българската социалистическа партия след 1989 г. Тази партия не се разпада, защото вярата на вярващите удържа нейното единство. И остатъчният страх, комплексът за вина. А лошото на чувството за вина е, че има основания. Самопознанието върви по стъпките на това чувство. Би трябвало лявото да се еманципира от своята история, но това е трудно колкото депрограмиране от секта. Това няма да стане в срока на това поколение. БСП е в максимален, простете за израза, в онтологичен смисъл – минало. Без своето минало БСП е спомен. БСП и ДПС са екзистенциално сериозни партии, останалите са подробности от пейзажа, наемници на времето. Новите леви ще трябва да имат куража на ясното самоопределение. Ще трябва да знаят кои са, какво искат и ще трябва да могат да го кажат. Ще трябва да могат да съобщят какво мислят за насилието, така че всички да ги разберем. А това без ясна и недвусмислена оценка на българската лява история не може да се случи. Някой би казал, че подобен разговор е вреден регрес към стари дебати. Не мисля. Лявото е духовно валидна човешка позиция в несъвършения социален свят, в нашата обща грехопаднала история. Левият импулс до голяма степен определя динамиката на обществените отношения, дебитът на надежда е реформаторска страст. Но при духовен контрол, култивирана воля и ясно мислене. Мащаб на оценката е нужен.
– Как ще коментирате разгромяващия удар, който БСП получи на евроизборите?
– БСП понесе голяма, унизителна загуба. Същата участ сполетя и европейските социалисти, на които Сергей Станишев е лидер. Станишев преживя две загуби, но се бави да поеме отговорност. Станишев е комбинация на политически старец с вечно ученичество. В него има нещо от дилетанта, от детето с ограничена отговорност. Строго погледнато, лидерът на БСП е рецидивист на изборните загуби, които преживява невъзмутимо, със завидна техника на самооправдание- то. В това отношение напомня Костов. Станишев не е ляв, а либерал. Това е неговият секрет. С Радан Кьнев са взаимозаменяеми при условието на лека козметична корекция. Чарът на Станишев за българските леви беше изводим от родовата му история, той е миналото, превърнало се в дете и после пораснало на партийния връх, като икона на свързаните времена. Другарят Станишев беше обещание за вечна лява младост и алиби в либерални времена. Това обещание е вече политически сенилно и политически напълно импотентно. Станишев няма лява страст, той не е ляв лидер, той е отгледан европейски конформист. Българската левица се нуждае от лидер с несимулирана привързаност към лявата кауза. В Европа се сблъскват конформистки и неконформистки вот, партиите на европейското статукво губят влияние. Което означава криза на европейския федерализъм и в определена степен на европейския либерализъм. Вотът за радикално леви и десни партии заедно с мощния националистически вот оспорват отвлечено-себичния характер на брюкселската бюрокрация, като въплъщение на “европейската идея” в нейното сегашно състояние. Европа има потребност да преоткрие себе си в традицията, отечествата и ясните социални каузи. В криза е системата на отвлеченото европейско гражданство и отчуждените суверенитети. В криза е постмодерният политически либерализъм. В България левицата е преходна руина. Редно е да бъде преучредена, ако ще мислят радикално, но едва ли ще намерят сили. Десницата е напълно импотентна и анахронична, ентусиазирана рецитаторка на европейските клишета и фантомната източна опасност. Жълтите павета са в еуфория от един евродепутат. Борисов и неговото алтерего Бареков с тяхното свръхчовешко политическо нахалство и уличен стил изглеждат безалтернативни на сцената на културно тежко увредената ни територия. Изглежда, засега това е всичко…
От gotoviproekti.eu (интервю на Калина Андролова)
