Заявката на лидера на ГЕРБ Бойко Борисов, че ще назначи поне 11 представители на турците и мюсюлманите в България за зам.-министри ако спечели пълно мнозинство е политическо действие със сериозен заряд. На първо място това е безпрецедентно предизборно послание, с което се влиза директно в територията на ДПС и т.нар. български етнически модел, върху който тази партия претендира за монопол.
Т.нар български етнически модел съществува от 1990 година и е замислен с единствена цел да съхрани етническия мир.
След проведения от БКП „възродителен процес” в края на 80-те години, западът определя България, като държава с изключително висок риск за разгаряне на етнически конфликт. Затова в онзи момент съхраняването на етническия мир е първа и единствена задача пред българския политически елит. Създаването на етническа партия, която да даде политическо представителство на етническа или религиозна група, която масово е била подложена на репресия не е българско откритие. Този тип партии съществуват навсякъде, където демокрацията е лишена от традиции, а мирът е истински застрашен. Затова създаването и съществуването на ДПС в първите години на прехода е логичен и осъзнат ход и отстрана международната общност и отстрана на целия политически елит. Втората констатация е, че ДПС действително е продукт на БКП, но не защото лидерът й Ахмед Доган е дългогодишен агент на ДС, а защото тази партия нямаше да съществува, ако Тодор Живков и тясното му обкръжение не бяха решили да преименуват турското и мюсюлманското население в България.
Факт е, че през последните 25 години етническият и религиозният мир в България беше съхранен, както е факт, че от средата на 90-те години на миналия век, ДПС съвсем осъзнато започна да осребрява чисто финансово ролята си в българския политически живот. Това е естественото поведение на всеки монопол – политически или икономически. Добрата организация, желязната дисциплина и прагматичното до цинизъм поведение, превърнаха партията на Ахмед Доган в незаобиколим фактор в българската политика, който е готов да брани политическия си монопол в районите със смесено население с всички средства. Със сигурност съхраняването на този монопол се отчита като успех от ДПС, но лидерите на движението не бива да забравят, че монополът съществува и благодарение на останалите политически формации, които рядко и несръчно се опитваха да „откраднат” гласове от партията им.
Ще повторя – съществуващият модел на политическо представителство на турците и мюсюлманите в България има една единствена цел – да съхрани мира. Не да осигури по-добър живот на избирателите на ДПС, не да въздаде справедливост за престъпленията извършени по време на „възродителния процес”, не да удовлетвори българското етническо мнозинство или турското етническо малцинство, не да налага норми на етичност в политиката и обществото. За разлика от повечето български политици, Ахмед Доган осъзнава това в пълнота и партията му търгува успешно с услугата „етнически мир” вече 25 години.
Това е най-примитивното ниво на политическо представителство и на изграждане на етнически модел. Въпросът, дали българският политически елит и българското общество са готови да преминат на по-високо ниво по отношение на политическото представителство на турците и мюсюлманите в България е на дневен ред от времената, в които ДПС започна да упражнява по-голяма власт, отколкото му се полага и да злоупотребява с политическия си монопол. До момента отговорът на този въпрос е отрицателен. Защото преминаването на по-високо ниво не зависи от ДПС, а от всички останали български партии.
През последните 25 години ДПС преживя две сериозни разцепления. Първо беше в края на 90-те години на миналия век, когато бившият зам.-председател на партията Гюнер Тахир създаде НДПС и се опита да дублира партията на Доган, като се ползваше от помощта на тогавашния премиер и лидер на СДС Иван Костов. Тогава беше направен опит да се създаде втора етническа партия, която да играе стратегически с тогавашната десницата, а ДПС да бъде принудено да си партнира само с БСП. Подобен модел съществуваше в Македония, където по онова време социалистите и демократите си партнираха с по една албанска партия. Опитът за създаване на алтернатива на ДПС приключи неуспешно през 2001 година, когато на сцената се появи НДСВ и припозна ДПС за свой партньор, а партията на Гюнер Тахир изчезна заедно с изборната загуба на СДС и последвалите разцепления в синята партия.
Второто разцепление в ДПС се случи в началото на 2011 година, когато бившият зам.-председател на партията Касим Дал и депутатът Корман Исмаилов поискаха Ахмед Доган да се оттегли от председателския пост заради миналото си на агент на бившата ДС. Със самото си искане Дал и Исмаилов се позиционираха в дясната антикомунистическа част на политическия спектър, бяха изключени от ДПС и създадоха партията НПСД. На парламентарните избори през 2013 година те успяха да спечелят около 40 хиляди гласа. Тези гласове не бяха достатъчни, за да позиционират втора етническа партия в парламента и след изборите НПСД се включи в новосъздадения Реформаторски блок, а монополът на ДПС в районите със смесено население практически продължи да съществува.
Докато течеше неравната битка между НПСД и ДПС, ГЕРБ успя да се възползва от ситуацията и без много шум да затвърди позициите си сред турското и мюсюлманското население. На местните избори през 2011 година, в почти всички населени места в районите със смесено население партията участва със свои кандидати и успя да спечели сравнително добър брой кметове и общински съветници, като в много от случаите се явяваше като единствена алтернатива на ДПС. В този смисъл изявлението на Борисов, че ще назначи поне 11 мюсюлмани за зам.-министри ако получи пълно мнозинство не е нито внезапно, нито случайно. Неговата безпрецедентност идва от това, че за пръв път през последните 25 години, етнически българин, лидер на национална политическа сила оферира турците и мюсюлманите директно и без да използва посредник. Това е много по-различен подход за печелене на гласове в бастионите на ДПС и е силна заявка за същинска реформа на българския етнически модел. Подобен би трябвало да бъде подходът и на Реформаторския блок, който през Касим Дал и Корман Исмаилов има стъпка към турската и мюсюлманската общност.
По-високото ниво на политическо представителство на турците и мюсюлманите в България минава през интегрирането на техни представители в повечето национални политически сили. По различни причини, нито една партия до момента не се осмеляваше да даде ясна заявка, че е готова да даде истинско представителство на тези етнически и религиозни групи. Ако подобна реформа на етническия модел бъде осъществена, то тя ще даде нов тип развитие на българския политически живот, като запазването на етническия мир няма да бъде единствената цел на модела. Самите турци и мюсюлмани ще могат да гарантират правата си много по-добре ако участват в повече от една партия и ако имат възможност да гласуват не по етническо, а по ценностно и идейно самоопределение. Затова стъпката на Борисов е важна. Тя може да бъде определена и като връщане към традиционния етнически модел в България, който е съществувал преди 9 септември 1944 година. Тогава етническите турци и мюсюлмани в българския парламент са били толкова, колкото са и в момента, с тази разлика, че са били излъчвани от тогавашните национални партии и най-вече от БЗНС. Ако България се върне към този модел, то ДПС ще бъде принудено да се конкурира за гласовете на своите избиратели и да се съобразява с общественото мнение. В такава среда кандидатури като тази на Пеевски биха били невъзможни. Със сигурност осъществяването на подобна сложна реформа няма да се случи нито на едни избори, нито в рамките на едно управление. Ако искаме да получим не само етнически мир, но и развитие и цивилизованост на политическия живот тази реформа е крайно необходима. Тя е и ключът към същинското приключване на дългия и несправедлив преход.
