Автор: Пергамски митр. Йоан (Зизиулас)
Превод: Златина Иванова
Източник: Живо предание
Тази кратка за темата си статия е написана от гръцки православен духовник. Със сигурност Пергамският митрополит Йоан познава руския религиозен ренесанс и е чел книгите на Лоски и Бердяев върху творчеството на Достоевски. Той правилно разглежда Достоевски като православен философ, мистик и антрополог – не психолог, а пневматолог, какъвто той е в истинската си същност и като какъвто трябва да бъде оценяван и изучаван. Посочва най-голямата тема в творчеството му – темата за истинската свобода (различна от своеволието) и произтичащата от това схващане теодицея на Достоевски – злото в света не е недоглеждане на Бог а възможност човекът да избере между него и доброто. Бог очаква човекът да дойде при Него не от страх, принуда или пазарлък, а от свободно убеждение и любов. Свободата и своеволието са в същото съотношение както Богочовека (Христос) и Човекобога (Свръхчовека на Ницше), тоест в пълно духовно и етическо противопоставяне. Митрополит Йоан в съвсем сбита форма дава ключа към творчеството на Достоевски. Всеки трябва да се запознае с него, преди да пристъпи към прочита на романите, или пък ако вече ги е чел, да ги препрочете отново, след като се е запознал с техният православен фундамент.
И. Стамболов
„Не мога да кажа, че Достоевски бе добър и щастлив човек… Беше лош, покварен, ревнив. През целия си живот бе жертва на страстта, която би го направила смешен и нещастен, ако беше по-малко умен и по-малко лош. В Швейцария пред очите ми той се държа толкова лошо със своя слуга, че човекът възнегодува и му каза: „Но и аз съм човек”. Спомням си колко ме впечатлиха тези думи… Казани към някой, който учеше на човеколюбие към цялото човечество”.
Тези думи принадлежат на Н. Страхов, човек, добре познавал Достоевски,[1] но в основата им стои недоразумение: Достоевски никога не е искал да учи човечеството на доброта и човечност. Достоевски никога не е бил моралист, даже обратно: бихме могли да кажем, че в цялото си творчество съзнателно и систематично той се бори с морала и то по много провокативен начин. Но нека не бързаме от това да правим извода, че той е проповедник на аморализма. Достоевски е притежавал страст към истината. Имал е силата на проникне в човешкото поведение и да ни открие по най-драматичния и най-убедителен начин, че това, което Моралът представя за „морално”, никога не е чистото добро, че човекът никога не може да премахне злото с помощта на Морала, след като абсолютно никой не може да е съвършено добър. Следователно, в цялото си творчество Достоевски не престава да проповядва, че за човешкото съществуване и поведение има значение не моралът, а свободата и че само онова, което е свободно, е наистина добро. Достоевски иска да каже на хората, че делението на добри и лоши почива на лъжа и че единственият начин да бъде победено злото, е човек да го понесе свободно върху себе си. Достоевски не е аморалист, защото не престава да описва злото като трагедия и разложение за човека. Той обаче е антиморалист, защото дълбоко вярва, че моралът никога не може да доведе до спасение на човека от злото.
В това свое слово ще се опитам – за малкото време, с което разполагам, – да анализирам този възглед, концентрирайки вниманието си върху два главни момента: 1) проблемът за доброто и злото, и 2) темата за свободата. Накрая ще се опитам да дам и богословска оценка на позицията на Достоевски върху проблема на морала.
Проблемът за доброто и злото
Понятието за етика се крепи върху разграничаването между доброто и злото още от епохата на Сократ, който се смята за неин основател. Както пише във всеки съвременен речник, „общото изучаване на доброто и общото изучаване на правилното действие са главният предмет на етиката”.[2] Без разграничаването между доброто и злото етиката се обезсмисля.
Това разграничаване обикновено приема две форми. Първата е характеризиране на действията или чувствата, на мотивите, разположенията и т. н. като добро или като зло. Ако някой обича – действено или в намеренията и в разположенията си – според господстващата етика, става дума винаги за добро, ако мрази – за лошо. Его ти основните принципи на етиката, винаги съобразени с културните, религиозните, философските и т. н. предпоставки на конкретното време и общество. Другата форма на разграничаване между добро и зло е определяне на лицата като добри или лоши. В англосаксонската етика от по-ново време, повлияла върху мисленето и културата и на нашите общества, тази форма на различаване между добри и лоши хора доведе до появата на понятието за характер. Върху характера (character) са отбелязани определени морални черти – добри или лоши, т. е. това понятие е предмет на етиката. То се използва особено много в изкуството и най-вече в литературата, театъра и пр. (говорим, например, за характери на герои в някоя литературна творба). Както на ниво общи етични принципи, така и на ниво характери Достоевски категорично отхвърля разграничаването между добро и зло, т. е. отрича самата основа на етиката.
На ниво общи принципи Достоевски смята любовта за висша морална ценност: Най-важното нещо е да обичаш другите като себе си, това е всичко, нищо друго не е нужно, бе писал някога той. Въпреки това обаче му е било невъзможно да я раздели от омразата. Много показателно пише в Записки от подземието, едно от ранните му и разтърсващи произведения: „Отидох толкова далеч, че стигнах до сигурното заключение, че буквално любовта се състои в парадоксалното право да измъчваш този, когото обичаш. В мечтите си долу в подземието си представях любовта като битка, която започва от омразата и стига до моралното подчинение”. Така, за Достоевски странният извод се оказва учудваща истина, която той формулира така: „В омразата ми към хората на нашата земя има винаги една носталгична тревога: защо не мога да ги мразя, без да ги обичам? … И в любовта ми към тях има носталгична печал: защо не мога да ги обичам, без да ги мразя?”.
Тези думи буквално унищожават всяко ясно разграничение между добро и зло, дори на ниво най-голямата етична ценност, която и за самия Достоевски е любовта. А какво остава за другите морални ценности, които са относителни и които се променят във всяка епоха? Доброто и злото не могат да се разделят по никакъв начин.
За Достоевски това важи не само на ниво морални ценности, но и по отношение на хората. Всичките му герои са едновременно и добри, и лоши. За него не съществува понятието добър „характер”. Достатъчно е да погледнем само най-значимото му и най-задълбочено произведение – Братя Карамазови, което описва голям брой характери от всички социални слоеве и всички психологически типове: от стария парализиран баща Карамазов до аскетичния син Альоша, от другия му син, рационалния атеист Иван, до монаха Зосима, от мазохистката Лизавета – до похотливата Грушенка. Повод за разгръщане на сюжета са странните обстоятелства около убийството на стария баща, като става ясно, че нравствена вина имат почти всичките му синове: не само истинският убиец, но и онези, които de facto са невинни, но са оставили сърцата си да развият престъпни намерения. В тази творба почти всеки основен герой е извършил някакво престъпление – ако не като действие, то в мисълта си. Дори Альоша не е непричастен на вината, след като не успява да предотврати престъплението. За Достоевски проблемът не е морален, но дълбоко екзистенциален. Човекът, всеки човек, е смес от лукавство и простота, невинност и чувственост, доброта и лошотия. Дмитрий казва: „Бях пропаднал нещастник, но обичах Бога… Добро и зло са в чудовищно съжителство у човека”. Великият инквизитор е впечатлен от тази противоречивост на хората: покварените често са по-склонни към добро, престъпникът е нежен, чувствителен, пуританите и моралистите са жестоки и коравосърдечни, всички са еднакво способни и на зло, и на добро.
Констатацията, че всеки човек е едновременно и лош, и добър, отменя етиката и разкрива Достоевски като нихилист: такава е човешката природа и тя не се лекува по никакъв начин, злото заквасва доброто, небитието стои зад битието. Така, в лицето на Достоевски Ницше ще открие своя велик учител, пророка на своя нихилизъм.
Тук обаче трябва да спрем и да видим нещо важно. Действително ли Достоевски е нихилист? Кой е дълбокият смисъл на неговата антиморалистична антропология?
Първото важно наблюдение е, че като отрича етиката, която разделя хората на добри и лоши, той разтърсва високомерието на хуманизма, вярващ, че злото може да изчезне от света чрез морала. По този начин Достоевски богословства по светоотечески: спасението на човека не може да произлезе от самия човек, а само от Бога.
Второ, признавайки, че у всеки човек съжителстват доброто и злото, Достоевски призовава всички да избягват осъждането на другите и да концентрират интереса си и грижите си върху своите грехове. Така придобиват едновременно и покаяние, и любов. Достоевски мисли изцяло в духа на Евангелието, но и на ниптичните отци („Дай ми, Господи, да виждам моите падения и да не осъждам моя брат”, св. Ефрем Сириец).
Трето и най-важно, характерната за човешката природа смесица от добро и зло не води обезателно към нихилизъм. Начинът, по който Достоевски описва своя герой в Сънят на един смешен човек има характер на откровение. Установил, че всичко в живота на човека е смесица от противоречия (добро-зло, логично-нелогично и т. н.), героят на тази творба, е дълбоко наранен, а вярата му в самия живот – разколебана: „Изведнъж почувствах, че ми е все едно дали светът е съществувал или не е имало нищо, с цялата си същност започнах да усещам, че нищо не съществува. В началото мислех, че много неща са съществували в миналото, но след това разбрах, че нито в миналото е имало нещо, а само ми се е сторило, че има, поради някаква причина. Лека-полека разбрах, че и в бъдеще няма да има нищо”.
Този нихилизъм не може да доведе до друго, освен до самоубийство. Героят на произведението наистина решава да убие себе си. Когато обаче отива да изпълни своя план, едно уплашено и треперещо момиченце, което поради някаква причина се било отчаяло, го помолило за помощ и смешният човек променя намерението си. Това, което го кара да намери смисъл в алогичното във всичко останало битие, е срещата с Другия. Другият е този, който преодолява нихилизма. Достоевски ни отвежда до ръба на пропастта, но не ни оставя да паднем в нея. Това, което не може да бъде оспорено, е съществуването на Другия.
Съществуването на Другия, което дава смисъл на битието, не са нито неговите добродетели, нито неговите злини, т. е. моралът – това е самото негово съществуване. В морален план Другият е нелогичен, смесица от противоречия на доброто и злото. Би било смешно да подходим към него като към етична ипостас. Само съществуването му, оголено от всяко морално качество, дава смисъл и на нашето собствено битие. Ако си заслужава да бъдем, да не се самоубиваме, да не ставаме за смях, то това е само защото съществува Другият.
За Достоевски обаче Другият – така, както е показан в Съня на един смешен човек, не е само ипостас, той е битие (ὄν), същество, което страда. Ето я отличителната черта на екзистенциализма на Достоевски. За него онова, което преодолява нихилизма и дава смисъл на битието ни е приемането на страданието. За Достоевски човекът има един-единствен избор вместо самоубийството. Изказва го Иван Карамазов с дилемата: или кръста, или бесилката. „Кръстът, – казва – а не ешафода. Не, няма да се обеся. Никога не мога да се самоубия”. И, както казва дяволът на Иван, „хората страдат, но живеят, живеят реален живот, а не илюзорен, защото да страдаш, означава да живееш”.
За Достоевски страданието и болката имат метафизично съдържание, има я метафизиката на страданието. Разколников в Престъпление и наказание коленичи пред Соня и целува краката ѝ с думите: „Коленичих не пред тебе, но пред цялото човечество, което страда”. Зосима също обяснява, защо е коленичил пред Дмитрий Карамазов, с думите: „Вчера коленичих пред страданието, което му предстои да изпита”.
Метафизиката на страданието поражда един въпрос: може би в крайна сметка за Достоевски Кръстът е крайно, висше благо? Може би тук става дума за някаква етика на Кръста, която есхатологизира страданието, самата тя става част от Божието царство или дори от самия живот на Светата Троица, нещо като Страдащият Бог на Moltmann? Такъв стремеж изглежда съществува в руската традиция и, може би, е част от самата руска душа. Откриваме го и в богословската мисъл на Булгаков и дори при блажения Старец Софроний от Есекс. Важи ли това наистина и за Достоевски?
Други, по-задълбочени познавачи на Достоевски, ще трябва да отговорят на този въпрос. Аз лично мисля, че за него Кръстът и Страданието са наистина единствената действителна и неоспорима реалност в човешкото съществуване, единственият антидот на смехотворността на морала, който игнорира абсурда на съжителството в човека на доброто и злото, но, в същото време, те не са крайното метафизично благо за руския писател. Крайното (ἔσχατο) метафизично благо за него е преодоляване на страданието, а не страданието само по себе си. Кръстът е единствената истинска реалност в битието, но не и последната.
В края на частта, озаглавена Митарствата на една душа, Дмитрий Карамазов вижда страшен сън. Сред останките на изгоряло село една селянка се опитва да избяга и да се спаси, а до нея бебе, страдащо от глад, се опитва да суче от пресъхналата гръд на майка си. „Тогава Димитрий – пише Достоевски – усети чувство на състрадание, което никога досега не беше изпитвал, да изпълва сърцето му, да иска да плаче, да направи нещо за всички тези хора, тъй че бебето да не плаче повече, черната му и съсухрена майка да не плаче, отсега нататък да няма повече сълзи”. Така че за Достоевски крайното благо е отвъд страданието. Кръстът трябва да бъде преодолян от възкресението. В Царството на Бога няма място за болката. Любовта прегръща страданието, не за да му придаде метафизично съдържание, а за да го превърне в радост. Достоевски не го казва, но го има предвид: Божествената Евхаристия е предвкусване на радостта, не на тъгата – дори не на радостната тъга (χαρμολύπη).
Казахме, че героите на Достоевски са смесица от добро и зло и че напразно сред тях бихме търсили морално съвършения. Страданието е единствената истина, с чието приемане – особено в лицето на Другия – преодоляваме нихилизма и разбираме, че си струва да съществуваме. Освен всичко това обаче, онова, което дава смисъл на битието, е възкресението.
„Значи наистина религията казва, че всички ние ще се възкръснем от мъртвите и ще живеем отново и ще се видим пак един другиго?
Без съмнение ще възкръснем… И щастливо, весело ще разказваме един другиму какво се е случило… – отговори Альоша.
– Ах, колко хубаво ще бъде тогава! – изплъзна се от устата на Коля.
– Нека тогава приключим със словата и да отидем на масата на утешението…”.
Възкресението, трапезата на Евхаристията, общението на любовта – ето това е за Достоевски висшето благо. Такава е кулминацията на последното, най-голямо негово произведение. Може би, ако бе живял още, той би ни описал Царството със същото изящество, с което описа и Кръста в човешкото битие.
Проблемът за свободата
Ако доброто и злото присъстват като смес в човешкото битие, то това според Достоевски се дължи на една-единствена причина: на факта, че най-голямата сила, която ръководи и насочва човешкото съществуване е свободата. „И как така всички тези мъдреци си въобразиха, – пита героят от Подземието – че човекът има нужда от логична и почтена воля? И как им хрумна, че човекът има нужда да бъде възпитаван по логичен и полезен начин? Човекът се нуждае само от едно: неговата воля да бъде изцяло независима, каквото и да му струва тази нейна независимост, каквито и лоши последици да носи това”. Достоевски пряко свързва тази жажда на човека за свобода с проблема за морала. И пак казва героят от Подземието: „Мисля, че най-доброто определение за човека е следното: неблагодарно двуного същество. Но това не е всичко. Не това е най-големият му недостатък. Най-големият му недостатък е устойчивата аморалност. Устойчива от времето на потопа до наши дни. Аморалност и следователно абсурдност: защото от години знаем, че абсурдът се ражда само от аморалността. Хвърлете поглед в историята… Едно нещо само не може да твърдите: че човекът е движен от логиката… И какво срещаме всеки път: в света се появяват много морални хора, благоразумни и човеколюбиви, които си поставят за цел в живота да станат, ако е възможно, мъдри и морални. Ще рече човек, че искат да послужат като пример на съседа си и да му докажат, че действително е възможно да живеем като морални и мъдри хора. Но какво става после? Доказан факт е, че бавно или бързо, много от тези човеколюбци на края на живота си опровергават себе си и оставят материал за много анекдоти, понякога доста осъдителни”. За Достоевски логика и морал са взаимносвързани и влизат заедно в конфликт със свободата: „Ах, господа, – пита героят от Подземието – каква воля да имам, след като всичко е просто таблица, математика и две плюс две прави четири? Искам или не, следователно, две и две прави четири. Нима това е воля?”.
За Достоевски подчиняването на свободата от логиката и морала не само не е възможно, но не е и полезно и вреди на човека. „Две и две прави четири – това вече не е животът, а началото на смъртта”, казва героят от Подземието. Свободата за Достоевски е онова, което отличава човека от животните. „Мравките притежават удивителен дом – мравуняците. Достойните за уважение мравки са тръгнали от мравуняка и без съмнение ще свършат пак там – нещо, което им прави голяма чест заради постоянството и позитивния им дух. Човекът обаче… Както шахматистът обича само играта, а не целта на играта… Интересува се само от живота, а не от неговата цел”.
Тук трябва да поспрем за малко, защото горните думи ни откриват нещо важно: разликата между онтологията и етиката. Ако заменим думата живот с тази да бъдеш, с битието, тогава да се интересуваш от това да бъдеш, а не от целта на това бъдене, е едно и също като да смяташ бъденето за най-висше и последно благо, а не като средство за постигане на някоя морална цел. Ако разгледаме въпроса в контекста на богословието, то ключовият въпрос за целта на Божественото въчовечаване е, дали Христос дойде, за да ни направи по-добри хора, по-морални и т. н. или за да ни направи да бъдем. Цялата западна традиция вижда в това начин за морално усъвършенстване на човека, докато гръцките отци на Църквата поставят като цел на Въплъщението преодоляването на смъртта като заплаха за бъденето на човека. Свободата за Достоевски е онтологичен, а не морален въпрос: човекът не се интересува как ще бъде използвано неговото битие или как ще се подобри то, но от самото свое битие. Затова, както в случая с Кирилов в Бесове, но и на други места, Достоевски отвежда въпроса за свободата до неговия екзистенциален край: свобода, това означава или да приемеш битието като Нечий дар (Божи) или да отречеш самото свое битие (да се самоубиеш), в случай че не пожелаеш да приемеш Бога (т. е. да направиш от себе си бог).
Всичко у Достоевски е поставено на онтологично, не на етично ниво. Човекът не желае да жертва бъденето (το εἴναι) заради това да бъде добре (εὔ εἴναι). И Христос, като му дава свобода, а не хляб, сила или благополучие, скандализира Великия Инквизитор в известната сцена от Братя Карамазови и така уважава това богодарувано желание на човека. Но и у отците на Църквата, например, у св. Максим, цел на битието не е просто да бъдеш, но да бъдеш добре. Свободата се състои в приемането или отхвърлянето на съществуването на битието.
Ако в крайна сметка човекът, упражнявайки свободата си, избере да бъде вместо да не бъде, т. е. самоубийството или нищото, неговият избор за Достоевски не е друго, освен краен абсурд (ἔσχατος παραλογισμός), т. е. болка и страдание. И отново пише в Подземието: „И защо сте толкова убедени, че човекът има нужда само от онова, което е правилно и положително и че само щастието е полезно за човека? Твърдите, че човекът обича само щастието? Но може пък да обича също толкова болката. И може болката да му бъде също толкова полезна, колкото и щастието… Болката? Но тя е и единствената причина за съвестта… Съвестта е много по-висша от две и две прави четири… Колкото и ретроградно да изглежда, със сигурност болката е по-ценна от нищото”.
Така, за да избегнеш нищото, несъществуващото, не-битието и самоубийството, трябва да избереш битието като болка. Достоевски създава впечатление, че е мазохист. Наистина ли болката е нещо добро? Тук няма място за понятията за добро и за зло. Интересува го истинното, а не моралното. А истината е, че цялото битие е напоено с болка. Това, което силно го вълнува, е битието на болката и то на несправедливата болка, каквато я виждаме у малките деца, които плачат и страдат, без да са виновни за нищо. Човекът е призван да прегърне тази болка и да я направи своя, ако не желае да избере небитието, нищото. Но когато човек избере съществуването като болка, той не прави принудителен избор. Тогава и само тогава той упражнява истински свободата си. Тогава и само тогава свободата е тъждествена не с нищото, но с любовта. По този начин Достоевски става богослов на любовта. По думите на стареца Зосима, истинската любов е „да направиш себе си отговорен за всички човешки същества и за целия свят”.
Не са необходими много усилия, за да открием в тези идеи на Достоевски образа на Христос. Достоевски богословства, без да го казва. И богословства православно, според преданието на мъчениците и на преподобните. Нека обобщим неговата мисъл в светлината на богословието.
Богословска оценка на Достоевски
Достоевски полемизира с етиката по една единствена причина: защото тя, както и логиката, отнема от човека най-важната му характеристика, благодарение на която той се отличава от животните – неговата свобода.
Това е Божият образ у човека и този образ не може да изчезне по никакъв начин. Човекът винаги ще търси свободата, каквито и благодеяния да му правят логиката и моралът. За Достоевски свободата не е онова, което се е утвърдило в западната философия, а именно избор между доброто и злото. Подобен избор за Достоевски е смешен, защото доброто и злото са смесени в човешкото битие. Свободата е нещо онтологично, тя е отхвърляне или приемане на самото наше битие.
Ако човекът, упражнявайки свободата си, отхвърли битието, не му остава друг избор, освен самоубийството. Ако, обратно, приеме битието, тогава няма друг избор освен да го приеме такова, каквото наистина то е, т. е. като (абсурдно) страдание, като Кръст. Именно това се случва при Въчовечаването на Господа.
Приемането на Кръста означава отъждествяване с всички страдащи, поемане на отговорност за цялата болка на творението, отъждествяване до смърт. Само така идва спасението от злото – не с помощта на морала и логиката, но с любовта, която жертва себе си. Тук не става дума за мазохизъм, защото този, който се жертва, не изпитва от това самоудовлетворение. Единственият начин да бъдат победени злото и самата смърт е да ги поемеш доброволно върху си, и то заради другите.
Със сигурност не е случайно, че Достоевски избира за мото на великото си произведение евангелските думи: Ако зърното не падне на земята и не умре, то остава само, а ако умре, дава много плод. Кръстът не е самоцел. Крайната цел е възкресението. Но не може да стигнеш до там, ако не минеш през Кръста.
Така Достоевски отправя най-острата и най-убедителна критика към западната традиция, която е вярвала, че с правилно слово, с правилно действие (морал) и с успешно организиране на света ще унищожи злото. Целият 20 век, с неговите войни и ужас на безчовечността, доказа колко прав е бил Достоевски в своята критика.
Посланието му е било пророческо и продължава да бъде такова.
Достоевски е преди всичко богослов, който черпи главно от монашеското църковно предание, но излъчва и аромата на евхаристийното общуване. Но нека с болка признаем: нашата съвременна Православна църква и нейното богословие често предпочитат логиката и морала на Великия инквизитор.