Предсрочните парламентарни избори не успяха да решат политическата криза, в която се намира страната от март 2013 година. По всяка вероятност те ще донесат нова порция нестабилност, а основен приоритет на 43-ото Народно събрание ще бъде излъчването на правителство.
Когато задачата е само да се излъчи управление, политиките, реформите и антикризисните мерки остават на заден план и се отлагат за по-добри времена.
България е изправена пред три възможности, като и трите ще генерират нестабилност. В този смисъл днес отново сме изправени пред избора на по-малката от големите злини и едва ли можем да мечтаем за светло бъдеще.
Колкото и цинично да звучи, в следващия парламент политическата логика ще отстъпи пред математическата и броят депутати, който подкрепя правителството, ще бъде далеч по-важен от принципите, които ще се заявяват пред обществото от управляващата коалиция. Но нека се върнем към възможностите за развитие на политическата ситуация, които се отвориха, след като в парламента влязоха цели осем формации, най-голямата от които спечели два пъти повече гласове от втората и третата.
Първа възможност – коалиция ГЕРБ – БСП
Този вариант вече е практически неосъществим заради ниския резултат на БСП. Общият сбор на депутатите на ГЕРБ и БСП е 123. Обикновено коалиция между най-голямата дясна и най-голямата лява партия се прави, за да се осигури силна парламентарна подкрепа и безусловна политическа стабилност. В случая общо БСП и ГЕРБ имат само трима депутати над необходимите за нормално функциониране на един кабинет, което лишава „широката” коалиция от каквито и да било аргументи.
Втора възможност – коалиция ГЕРБ – Реформаторски блок – Патриотичен фронт
На първо четене този сценарий изглежда най-реалистичен за осъществяване, но той едва ли ще се реализира толкова лесно. Подобна коалиция ще разполага със 126 депутати в парламента. Тази подкрепа обаче ще бъде прекалено несигурна заради разнородността на Реформаторите и Патриотите. За падане на правителството ще бъде необходимо само 6 депутати от управляващото мнозинство да променят позицията си, което ще постави ГЕРБ в ситуация на безкраен пазарлък.
В парламентарната група на Блока, която се състои от 23-ма депутати, има представители на шест партии плюс четирима представители на гражданската квота. В тази разнородна група ДСБ и ДБГ имат по 6 народни представители. Предвид нестабилността, която излъчват Реформаторите през последните месеци, вариантът в определен момент една от тези две партии да оттегли подкрепата си за правителството не бива да се пренебрегва. Само това би било достатъчно, за да постави под въпрос бъдещето на кабинета.
В същото време в основата на Патриотичния фронт стоят събралите се наскоро НФСБ и ВМРО, като в парламента влиза и непредвидим играч като Слави Бинев. Отношенията между ВМРО и НФСБ до момента са грижливо пазени от външни погледи, но те датират едва от няколко месеца. Ще припомня, че по време на изборите за европейски парламент през май ВМРО се яви в коалиция с партията на Николай Бареков „България без цензура“, а след това набързо прескочи в лагера на Патриотите.
Електоратите на ВМРО и НФСБ също са от значение. Малкият но сплотен електорат на ВМРО е готов на коалиции от всякакъв тип и е далеч по-сговорчив от електората на НФСБ. Основната тежест в парламентарната група обаче принадлежи на хората на Валери Симеонов, които при претърпяване на негативи от участието си в управлението лесно могат да излязат в опозиция и да поставят в дневния ред на обществото въпроса за нови предсрочни парламентарни избори.
За да не зависи само от нестабилните партньори Реформаторски блок и Патриотичен фронт, лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов ще трябва да си осигури подкрепа за коалицията от поне още един играч. Потенциал за тази роля имат АБВ и ББЦ, както и ДПС, чиято подкрепа обаче със сигурност ще извади много бързо Патриотичния фронт от управленската конфигурация.
Дали за Борисов, а и за България подобен баланс с поне трима непредвидими политически играчи ще бъде положителен сценарий, е спорен въпрос. Трябва да бъде ясно, че подобно управление по-скоро ще има временен характер и е почти невъзможно да извърши каквито и да било промени в обществения, политическия и икономически живот на страната. Тежките реформи ще бъдат отложени за следващия парламент, а най-голямото постижение би било множеството кризи да бъдат управлявани, защото решаването им ще бъде невъзможно.
Трета възможност – избори през януари февруари 2015 година
След всичко написано до тук, този сценарий не само че не бива да се изключва, но и на него трябва да се гледа като на съвсем вероятен. Подобно развитие на нещата би удължило политическата нестабилност с още няколко месеца, но и би разместило политическите пластове към по-голяма консолидация. При осъществяването му има възможност БСП да събере парчетата си от АБВ и да получи по-висок резултат.
В същото време ГЕРБ биха могли да преосмислят досегашната си стратегия за затворено и самостоятелно участие в изборите и да се опитат да станат център на голяма дясна коалиция, която също да им даде възможност да увеличат чувствително резултата си.
При подобно развитие на процесите в парламента не биха влезли поне АБВ и ББЦ, които едва ли ще съберат сили за повторно прескачане на четири процентовата бариера. Това би задало нова парламентарна конфигурация с по-малко партии и по-големи шансове за стабилност. Ако се стигне до този сценарий, работата на 43-ото Народно събрание трябва да се ограничи до бърза актуализация на бюджета за 2014 г., която да играе ролята на бюджет през първите месеци на 2015 г.
Проблем при тази ситуация ще бъде отлагането на решението на въпроса с КТБ и излъчването на политическа нестабилност, което по всяка вероятност ще задълбочи икономическата криза. Тези проблеми обаче биха могли да съществуват и ако се направи тройна или четворна коалиция.
Кой е най-добрият вариант в момента, едва ли може да се каже, но е ясно едно – българската политическа система изпитва огромни трудности да излъчва правителства. Ако този проблем продължи и при следващ парламент, той ще се превърне в системен и тогава дебатът за Велико народно събрание наистина ще придобие съвсем реални контури.
Този дебат обаче няма да се върти около промените в съдебната система, а около модела на управление и преминаване от парламентарна към президентска република, която да осигури стабилна изпълнителна власт, каквато нямаме вече втора година.
Коментарът е публикуван във в. “Ретро”
