В нощта на 5 октомври лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов изглеждаше като човек завоювал пирова победа – спечелил, но не може да се зарадва. През 2013 година Борисов излезе в опозиция след като в парламента влязоха 97 депутати от ГЕРБ. Година и половина по-късно партията на бившия премиер победи с два пъти по-голям резултат втората и третата политически сили БСП и ДПС, но получи само 84 народни представители в осемпартиен парламент.
Три седмици след изборния ден правителство няма, но всичко е в ръцете на Борисов. Той е единственият кандидат за министър-председател и човекът, от който зависи дали 43-ото Народно събрание ще успее да излъчи кабинет. Нещо повече, за трите седмици, в които запази публично мълчание Борисов успя да излезе от образа на поляризиращия обществото политик и да влезе в ролята на обединител на нацията. Едва ли преди 2-3 месеца някой си е представял, че Цецка Цачева ще получи подкрепа за председателския пост на Народното събрание от всички политически сили с изключение на „Атака”, а Борисов ще бъде призоваван да оглави кабинет от БСП, ДПС, Реформаторския блок, Патриотичния фронт, България без цензура и АБВ.
Нещата обаче никак не са така идилични както изглеждат. Затова въпреки широката подкрепа, която всички му обещават за премиерския пост Борисов все още не е решил дали да приеме. Някой предполагал ли е, че ще дойде ден, в който всички ще увещават лидера на ГЕРБ да стане министър-председател, а той ще се дърпа? Проблемът е в това, че едно е да ти обещаят подкрепа, друго е да те подкрепят истински, докато управляваш в тежка ситуация. Затова и трите варианта за управление, които предложи Борисов в първия ден на 43-ото Народно събрание изглеждат крайно несигурни и нестабилни. При откриването на парламента бившият премиер заяви, че животът на следващия кабинет може да бъде фиксиран до есента на 2015 година, до есента на 2016 година или да изкара колкото може. И трите сценария предвещават политическа нестабилност, а от там и невъзможност за ефективно провеждане на реформи.
Проблемът на новия парламент се крие в малките партии. Те рано или късно ще започнат да се изявяват като политически брокери, защото всяка малка формация е принудена да мисли преди всичко за оцеляването си. Не за държавата, не за управлението, не за интереса на големи групи от хора, а за това как при следващи избори да прескочи четирипроцентовата бариера. В тази ситуация управлението може да се окаже заложник на рейтинга на непредвидимия Патриотичен фронт или на разединения Реформаторски блок. Причината повечето малки формации да подкрепят така усърдно Борисов днес е, че при евентуални предсрочни избори през зимата, повечето от тях няма да имат нито финансовия, нито политическия ресурс, за да постигнат резултата, който постигнаха на 5 октомври. Тази картина обаче може да се промени още през пролетта на следващата година, когато по единично или групово депутати от малките формации могат да оттеглят подкрепата си от управлението и да излязат в опозиция с цел подготовка за нови предсрочни избори и трупане на политически дивиденти.
Тези, които твърдят, че 43-ото Народно събрание е способно да извършва тежки реформи и да прокарва нови политики или лъжат, или силно надценяват ситуацията. Никога в световната история не са се случвали реформи в раздробен парламент, който се крепи най-вече на гласовете на политически брокери. Затова най-сериозният успех на евентуално управление излъчено от новия парламент би бил да осигури политическа стабилност и да управлява възможно най-ефективно множеството кризи, които разяждат българското общество. За да бъде осигурено относително стабилно управление трябва безусловно да бъдат спазени следните три критерия:
1. Правителството да се ползва с ясна парламентарна подкрепа гарантирана от коалиционно споразумение и ангажимент за четиригодишен мандат от страна на всички, които влизат в управлението. Няма да е лошо споразумението да бъде подписано от всички депутати, чиито формации ще влязат в правителството.
2. Правителството да не бъде програмно или експертно, а в него да участват ярки политически фигури, които да представляват коалиционните партньори.
3. В управленската програма да влязат само предложенията, по които има пълен консенсус между участниците в коалицията.
Ако кандидатите за управление не могат да се разберат за тези три неща от сега, то по-добре да има избори през зимата. Всичко останало ще бъде губене на време и ще създаде сериозен риск за задълбочаване на политическата криза, а идилията на националното съгласие отново ще бъде заменена с остра политическа конфронтация.
Това, че вече втори парламент има сериозен проблем да излъчи стабилно управление е знак, че има условия политическата криза да се превърне в хронична. Това би бил най-лошият сценарий, по който може да тръгне България. Затова е уместно новият парламент да помисли за преодоляването на политическата криза през промяна на правилата за излъчване на изпълнителна власт. Те са два:
1. Въвеждане на мажоритарен избор за половината депутати. Подобна промяна ще унищожи политическите брокери и ще консолидира подкрепата за системните политически играчи.
2. Ако първият вариант не се осъществи в най-кратък срок, разговорът за преминаване към президентска република, в която президентът назначава правителството и по този начин се осигурява безусловна политическа стабилност ще бъде отворен и съвсем адекватен за ситуацията.
Не написах нищо за КТБ, финансовата стабилност и системните кризи в десетки сектори на обществения и икономическия живот, защото няма смисъл. Тяхното решение няма да се намери, докато българската политическа система има проблем с това да излъчва правителства.
Коментарът е публикуван във в. “Ретро”
