Властта, ако не родна стряха, то поне е някакъв покрив, който ни пази от стихиите на тази недодялана действителност. Или поне така трябва да бъде. Когато удари градушка, гушим се под покрива, независимо дали падат ледени топки или кризи. Но когато буците са особено големи, керемидите се трошат и таванът започва да тече.
Българската политика тече като начукан от градушка покрив и не се намира кой да я поправи. Затова пък желаещи има и вече се изредиха доста правителства, които като цигански бригади обикаляха улиците и предлагаха услугите си – скъпи и некачествени като при дефицит.
Ето я сега поредната бригада. Качила се е на покрива, вързала се е с въжета за комините, трака с летви и тесли, плющи с мушами и трополи с керемиди, за да ни увери, че този път най-накрая всички течове ще бъдат отстранени. Иначе казано, вече си имаме правителство, от което ще започне нова ера в управлението.
То обаче се състави по жалък начин, така че сега общественото мнение е разделено на две части, които условно можем да наречем радикална и консервативна. Радикалната част твърди, че и това правителство трябва да се махне бързо, докато консервативната вярва, че вече е нужна стабилност, за да се опитаме да свършим това, което има да се върши.
За съжаление, радикално настроените среди, тези, които искат нови предсрочни избори, приютяват не само идеалисти и бунтари, но и лично обидени люде, които преди изборите са виждали себе си на място злачно, място прохладно, дето текат обществени поръчки и сияе суетният ореол на високите постове. Люде, на които нещата не са им се случили и сега те, намусени, искат ново раздаване на картите, та дано им дойде по-добра ръка. Тук има и граждани, чиито граждански съвети гражданските партии искат да разтурят, защото това знаме вече не е нужно. Тук има и сиви кардинали (любители), които виждаха себе си като архитекти на нови коалиции, но се оказаха само зрители с евтин билет за правостоящи.
Консервативните пък с право твърдят, че спешно се нуждаем от спокойствие, за да потръгнат гръмко обещаваните реформи. Но и тези не са напълно безкористни. Сред тях са людете, на които нещата успяха да се случат – хорица, толкова случайно попаднали във властта, че още не им се вярва. Депутати, министри и зам.-министри станаха такива самодейци (не че преди не се е случвало и това не е най-голямата трагедия на националния елит), на които им се струва, че сънуват и за нищо на света не искат този сън да свърши. Именно те натякват, че се нуждаем от каквото и да е правителство, само и само да е правителство. За съжаление, „каквото и да е“ може да се окаже крайно неудовлетворителна формула.
И ето го нашият покрив. Тече, а нас ни измъчва тягостното чувство, че сме хванали първите цигани от улицата и сме ги качили да го оправят. Но какво да се прави – след градушка идват циганите. След 50 години комунизъм идват поне още 50 години цигании. От тях са минали само първите 25, затова нека не пъдим циганите, докато покривът тече. Нека оставим и това правителство да се пробва, пък после ще видим. Ако циганите се издънят, просто няма да им платим. Ако се издънят политиците, те ще плащат с кариерите си.
Интересното е, че Картаген е паднал около 50 години, след като Катон Стари за първи път е казал в сената: „Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен!“
