Подлият мир, с който завършва Европейската война поставя победените страни на колене. България е тежко унизена, наложени са и непосилни репарации, хиляди демобилизирани остават без работа. Политиканството и службащината достигат невиждани висоти, изборите се печелят с груба сила, купуване на гласове и нечисти сделки, правителствата са нестабилни . Партийната система е напълно компрометирана за огромна част от населението. На два пъти армията взима властта чрез преврат. Националният идеал претърпява крах. Деморализацията в обществото е изключително тежка.
В тази тягостна атмосфера израства Третото поколение. Така го нарича един от неговите идеолози – философът Стефан Попов, автор на „Бесъници”, „Българската идея”, „Планини и хора”. Ако първото поколение осъществи Освобождението, второто бе наречено от Симеон Радев „Строителите”, защото постави началото на държавността, следващото, третото поколение се състои от хора, имали възможността да учат в университети на Европа, да обиколят целия стар континент и да попият от неговата култура, история, от модерните идеи на времето. На това трето поколение, безспорно най-подготвеното в историята ни, Ньой подряза крилете.
Как реагира третото поколение? Къде потърси спасение от обществената депресия? Загърби фалша на прогнилия обществен механизъм и насочи цялото си родолюбие, патриотизъм и надежда, цялата си младежка енергия към българската природа. Настъпи истинска революция с раници. Стотици хиляди млади хора тръгват по планините, трасират планински пътеки, носят в раниците си тухли, с които строят хижи и заслони. Извършват се първите алпинистки изкачвания, описани и маркирани са планински маршрути във всички български планини. Огромната част от днешната планинска туристическа инфраструктура е изградена тогава, от тези млади хора. Организацията им се казва ЮТС – Юношески туристически съюз и има десетки хиляди организирани членове. Всеки софийски планинар е минавал покрай паметника на Павел Романски в близост до началната станция на едноименния лифт. Вероятно някои като мен са си мислили, че е ремсист. Не. Романски е студент, скиор, затрупан от лавина през 1931, а паметникът му е издигнат от неговите приятели от ЮТС.
Намирам нещо общо в онази енергия на ЮТС и кръга „Млада България” от 30-те с протестите на днешните младежи, блокиращи Орлов мост.
Отново страната е в криза, политическата класа е счупила стрелката за измерване на наглост, изборите очевидно не работят за хората, деморализацията в обществото е тотална и дълбинна, цари бездънна простотия.
В тази ситуация голяма група млади хора се събраха не на Терминал1 и 2, а на Орлов мост и поведоха битка за българската природа. Поведоха я по хаотичен, понякога детински начин. Или поне на мен така ми се струваше дълго време. Казал съм много за неефективността на „зелените протести”, за налудната им претенция да са аполитични по един чисто политически въпрос, за крайностите в посланията и проявите им, които искрено дразнят и отблъскват голям брой „нормални” месоядни любители на природата като мен. Последният подобен разговор водих онзи ден.
Но каква е равносметката три години след първия протест, на който някакви момци със сплъстени коси думкаха тарамбуки и скандираха „Странджа”?
– Незаконното вилно селище „Златна перла” между Царево и Варвара беше принудително съборена
– Строителството в местността Иракли е окончателно обявено за незаконно
– Промените в закона за горите, облагодетелстващи концесионерите бяха спряни с вето на Президента, а след това и НС се отказа от тях.
– Забранено беше строителството в Морската градина във Варна
Оказа се, че природозащитниците постигнаха голяма част от конкретните си искания, а политическата система бе принудена да отстъпи от интересите на партийните си спонсори, под страха, а защо не и под ужаса от силата на уличния натиск.
Един текст на Иван Бедров от вчера ме наведе на мисълта, че днешните протестиращи, доброволци, еколози и както там могат да се нарекат днешните космати и сърдити млади хора, всъщност са третото поколение на посткомунистическа България.
Първото поколение беше онова на родителите ни, щастливи, че са дочакали края на комунизма, нещо, което не са вярвали, че ще се случи. Те вляха цялата си енергия в този триумф на доброто и като че ли отказаха да приемат докрай разминаването между мечти и действителност.
Второто поколение беше на загубените в прехода – онези, на които комунизмът не беше съсипал живота, но чиито мечти, идеали и планове се сринаха грозно пред очите им, бяха подменени с лицемерие, фалш и фасадна демокрация, в грозна мимикрия на старите комунистически елити. Вярата в гражданското усилие у второто поколение беше отровена от онази бездънна простотия, за която стана дума.
Днешните протестиращи принадлежат на Третото поколение. Те виждат, че общото падение е стигнало дъното. Но израснали в свободен досег с Европа, те не изпадат в оня ступор на отчаяние, налегнал изживяващите се като жертви на прехода по-възрастни българи, а търсят изход, търсят идеал сред руините на девалвираните идеологии, сринати илюзии и купени избори.
Третото поколение на посткомунизма намира своя идеал отново там, където го намери посеченото от Ньой Трето поколение на Стефан Попов през 20-те и 30-те години – в българската природа и в любовта към гората, планината и морето.
Тяхната болка за природата ни се струва пресилена и позьорска. Не ни се вярва, че когато обществото е на този хал, когато старци ровят за храна в кофите, кучета изяждат хора в столицата на държавата, родители просят от екрана за операция на децата си, в този момент най-големият проблем на младите хора са дърветата по границите на някой задънен резерват.
Дали пък тази болка за природата не е същото, като нашата болка за държавността и обществото? Просто те са млади и нямат спомен за общество и държавност. Ние сме тези, които мечтаехме за нормална държава, следяхме напрегнато нейните възходи и спадове, докато накрая повечето от нас се отказаха. Тези млади в съзнателния си живот познават само разрухата и хаоса. Трудно ще ги боли за нещо, което за тях е абстрактно. Единственото здраво нещо, което са виждали е природата. Затова приемат заплахата към нея сериозно. Както ние някога приемахме редица неща сериозно. Днес на нас тяхното ни изглежда поза. Дали сбърканите не сме ние?
Сред днешните сърдити млади има ексцентрично изглеждащи еко-био-субекти. Има такива, които прегръщат дървета, медитират и ядат само паднали на земята плодове (доброволно освободени от дървото). Но ако избързаме да поставим всички под общия знаменател „откачалки” ще сбъркаме много. Защото еко-протестите са преди всичко обществен симптом. Те са малката видима част на огромен айсберг. Айсбергът на жаждата за нормалност. Под повърхността сме всички ние от предишните две поколения, разочаровани и отровени от уродливата промяна. Ако тези млади хора ни накарат да повярваме, че не всичко е загубено, гневът, който ще залее старите – нови елити на публичното падение ще бъде страшен. Защото при нас е лично. Затова, радвайте се, докато имате срещу себе си само слънчевите млади лица на „еколозите”. Вслушайте се какво ви казват!
И не се перчете много с каските и щитовете. За да не бягате пак с главите между краката
Този път ще ви гоним.
И ще ви стигнем.
