“Любопитните пият сълзите ни, както мухите пият кръвта на ранения елен.” (Ал. Дюма)
В събота целият свят разбра, че една разследващата журналистка е убита в България. Почти никой не отчете факта, че това е млада жена, майка на 7-годишно дете, че ужасното престъпление е извършено посред бял ден на място, където русенци обичат да спортуват – живописна крайдунавска алея, използвана най-често от любителите на джогинга. Комплексираните до мозъка на костите си кореспонденти на западни медии веднага скочиха да тръбят наляво и надясно, че 30-годишната Виктория е станала жертва на журналистическата си практика. Което не е вярно или най-малкото до момента не е доказано по никакъв начин.
Чисто човешката трагедия остава някъде далеч назад, всеки се е втурнал да защитава някаква своя теза, да доказва собствените си теории за мракобесието на живота в България – общо взето, когато не си бием негрите, трепем журналисти за норматив. След като Ренесансът постави човека в центъра на Всемира, ние днес успешно свеждаме съществуването си до обикновен догматичен елемент. Без да го осъзнаваме и без да го искаме, с невинността на действията и бездействията си ставаме слуги на тази или онази идея. Дори смъртта ни вече не впечатлява с жестокостта и безсмислието си, а само ако в нейното случване е втъкана някаква пикантерия или още по-добре – конспирация. Всеки търси изгода от трагедията, споделят се мнения, правят се констатации и обобщения, а в лицата на близките се навират камери и микрофони.
В мен цялата тази история резонира по съвсем друг начин, не само защото се е случила на метри от дома ми, но и заради това, че обезобразеното тяло на тази млада жена е намерено 3 часа, след като самият аз тичах по въпросната алея. Без да я познавам, я чувствам близка и си давам сметка, че едно човешко същество в разцвета на силите си е било убито, докато се е опитвало да развие потенциала и да съхрани здравето си – нали това все пак е целта на всеки спортуващ човек. Не се опитвам да изградя вавилонска кула от догадки и заключения, а си задавам най-обикновени въпроси като: Как можеше да бъде избегнато това? Щеше ли да се промени нещо, ако бях отишъл да бягам няколко часа по-късно? Какво ще се случи сега с детето на тази жена? Как се чувстват хората, които тичат или се разхождат на същото място? Съвсем естествена реакция, предполагам. Ежедневието ми е разтърсено от необикновено събитие, но същевременно съзнанието ми е напълно шокирано от обществената и медийна реакция, от желанието на толкова много хора да се докажат в тази трагична ситуация.
Далеч не изключвам вероятността престъплението да се е случило заради работата на Виктория като журналист. (Последното предаване на Виктория Маринова може да видите тук) Не съм кон с капаци и съм наясно, че е напълно възможно да пострадаш, когато накърниш нечий интерес, особено на големи играчи, но отказвам да приема общото настроение как, видите ли, това едва ли не е било въпрос на време, сега всичко ще се покрие и е нормално у нас (и само у нас) да се случват такива неща. Целият този национален нихилизъм ми е крайно чужд и намирам за недопустимо да превръщаме тази жена в мъченик на нечии каузи. Не е време за крясъци и сочене с пръст, а за смирение, бдителност и наказание. Че някой някъде нещо е сбъркал, това е ясно, невинни няма. Страшното е, когато се окаже, че и виновни не могат да бъдат намерени или не се търсят на правилното място.
А най-страшно е, когато престанем да бъдем хора и се превърнем в пионки върху нечия шахматна дъска.
Снимка: Topnovini
