Миналата година учени ни осведомиха, че сме били изгорили целия въглероден бюджет на човечеството и изменението на климата вече е неизбежно. На 1 август пък природозащитни неправителствени организации обявиха поредния годишен Ден на прекаляването (Earth Overshoot Day) – онзи момент в годината, когато човечеството „влиза в екологичен дефицит“, „изяжда Земята“, „изчерпва ресурсите на планетата за тази година“ и други подобни. Въпросният ден се основава на сметките на Global Footprint Network за т.нар. екологичен отпечатък на всяка страна и настъпва все по-рано и по-рано през годината. Основното послание е пределно ясно: „Унищожаваме природата!“.
От друга страна, абсолютно всички измерители на икономическия просперитет, образованието, качеството на живот, запасите на ресурси, реколти и продоволствена осигуреност, чистотата на въздуха и водите на глобално ниво непрекъснато се подобряват. Показва го непрекъснатият ръст в глобалния Индекс на състоянието на околната среда на университета Йейл. Единствената страна в света, която не е подобрила резултата си в периода 2006 – 2016 г., е Суринам. Източна Европа масово отчита подобрение с 15 – 20 пункта (от максимални 100). Това е бавен процес и рядко бива отразяван в медиите, но е факт – просто се огледайте наоколо и си спомнете как беше през 90-те години на миналия век или през социализма.
Като че ли има противоречие, нали? Нарасналото медийно отразяване на екологични казуси е чудесен повод да си изясним някои понятия, за да е ясно кое какво значи.
Екологията е биологична наука, която изучава живите организми и взаимодействията им с неживата среда. Тя дава знания, които могат да бъдат използвани за различни цели. Обикновено завършилите специалност „Екология“ се занимават с опазване на околната среда или отделни нейни компоненти, най-често с природозащита.
„Околна среда“ е всичко, което ни заобикаля и където живеем. Ежедневно правим всичко по силите си да опазваме тези нейни качества, които имат значение за нас хората – чист въздух, води, почви и всичко в природата, от което имаме пряка или непряка полза. Качествата на околната среда са ресурс. Въпреки някои специфики управлението им като цяло се подчинява на същите икономически закони, както всеки друг ресурс.
Опазването на околната среда е антропоцентрична дейност, която изисква познания както по екология, така и по физика, химия и икономика. За съжаление, последното напълно отсъства при повечето еколози. Точно затова те често не са адекватни пазители на околната среда.
Природозащитата, от друга страна, е дял от опазването на околната среда, който се занимава с опазването на живата природа или комплекса от живи организми на планетата.
Тук възниква противоречие, което предизвиква силен конфликт. От едната страна стои хуманната или антропоцентрична логика, според която човешкият живот е най-висшата ценност и всяко наше действие трябва да цели запазването и подобряването му. Това практически означава, че природозащитата е ограничена до стъпката, в която създава пряка или непряка стойност за хората. В момента, в който опазването на друг вид, екосистема или територия води до повече вреда, отколкото полза за хората, то просто не би трябвало да се случва. Защото засяга приоритет от по-висш порядък и влиза в конфликт с него. Тази логика създава ясен ред и алгоритъм за вземане на решения. На нея дължим огромния напредък, който човечеството е реализирало в опазването на околната среда в последния век, и тя бива следвана от всеки професионалист в областта.
За някои хора обаче природата носи някаква висша стойност, която надхвърля ползата за хората и заслужава да бъде опазвана просто защото съществува (англ. intrinsic value). За тях „дивата“ или „девствена“ природа е най-висша ценност, тоест те гледат на човешкото въздействие или присъствие като на нещо негативно, срещу което трябва да се борят. А природата или конкретни нейни представители като животински видове, реки, планини и други придобиват „права на съществуване“.
Тук настъпва хаос, защото липсата на ясни принципи и приоритети практически води до неяснота кое е правилно и кое не. Стига се до разнопосочни решения и действия, някои от които са дълбоко антихуманни. Примерите са безброй и за съжаление, стават все повече. В най-крайните си варианти това мислене достига до призиви за признаване на „Природата“ за юридически субект и за отказ от деца – все с цел „опазване на планетата“ от хората.
Долната графика ясно показва колко дълбоко е противоречието.
На нея виждаме обратната корелация между екологичния отпечатък на потреблението (измерен като площта земя, която е нужна, за да се произведе всичко потребено и да се абсорбират всички изхвърлени отпадъци; данни от Global Footprint Network) и качеството на околната среда (измерено като крайно въздействие върху здравето на населението, дължащо се на мръсен въздух, води, почви; данни от Global Burden of Disease, IHME) в страните по света. Резултатите на пръв поглед изглеждат странни, но са напълно логични: колкото по-развита и богата е една страна, толкова повече природа и ресурси потребява (висок екологичен отпечатък) и има възможност да поддържа околната среда по-чиста. Няма нито една страна, която да има едновременно голям екологичен отпечатък и мръсна околна среда. Страните с малък екологичен отпечатък и сравнително чиста околна среда се броят на пръсти и са изключения – само туристически дестинации като Коста Рика или фалшификати като Куба могат да играят подобна роля.
Трябва да сме наясно, че избираме – не можем да сме богати и да живеем добре, без да докосваме природата. Започваме да мислим за нея и да я опазваме чак след като вече сме решили всички базови проблеми и тя стане приоритет. Проблемите обаче никога няма да свършат, затова не можем да спрем и да си почиваме. Устойчивото развитие е възможно само ако всеки от нас върши работата си днес по-добре от вчера.
Оригиналният текст е публикуван в брой 39/2018 г. на списание „Икономист“ и sustainability.bg
