– Д-р Лазаров, как решихте да финансирате изграждането на паметник на писателя Георги Марков?
– Прочетох вашите книги за Георги Марков (интервюто е взето от Христо Христов, автор на книгите „Убийте Скитник” и „Двойният живот на агент Пикадили”, бел. ред.), в които много убедително показвате кой е писателят и защо ние българите трябва да се гордеем с неговото дело и да не го забравяме.
Скоро след издаването на вашите книги през 2005 г. и 2008 г. аз ги получих от сестра ми Сийка Лазарова, която живее в Пловдив. Още тогава ги прочетох, сега ги препрочитам. Макар и на хиляди километри от България чета доста и може би съм един от най-осведомените българи в чужбина в това отношение.
-Защо според вас е необходим такъв паметник? С какво е важен писателят за българското общество?
– „Задочните репортажи” на Георги Марков, както и книгата на Стефан Богданов „Две смърти няма, без една не може” са еталон на една зараждаща се честна и обективна литература, посветена на втората половина на ХХ век. Вашата документалистика проправя моста към нея.
– Това не е първият подобен проект, който ви по ваша инициатива ще се създаде. За читателите ще припомня, че благодарение на вашата подкрепа са издигнати паметници на жертвите на комунизма в Пловдив, вашия роден град и също така там паметник на музиканта Александър Николов, известен като Сашо Сладура, убит от комунистите в лагера „Слънчев бряг” край Ловеч. Какво ви мотивира за тази ваша гражданска дейност?
– Вече съм спонсорирал седем паметника в България. Поне това ще остане. Започнах в Пловдив с паметника на пер Камен, моя учител по философия, който бе убит през 1952 г., понеже „шпионирал” за Франция. Ходел от време на време на мухабет с посланиците. След това направихме паметници на Мильо, пловдивския чешит, на Сашо Сладура – и той колежанин, на Цанко Лавренов, учител в колежа и на Жертвите на комунизма. Скулптурите извая Данко Данков. Не беше винаги лесно. Например композицията за Жертвите на комунизма общинският съвет две години не посмя да я монтира пред кино „Балкан”. Едва я спасихме. Поставихме я на градските гробища. Стана още по-добре, защото много хора я виждат и все има цветя пред нея. Но някой вече изчегърта надписа на пиедестала! Защото е посвещение на антикомунизма.
В София спонсорирах паметник на Мис Абот и мистър Бляк – директори на американския колеж в Самоков/Симеоново през първата половина на миналия век. Големи приятели на България. Бляк е бил единственият човек, който е казал две добри думи за нас на пред американските президенти по време на Втората световна война. Издигнахме паметник и на Светослав Лучников, не само защото е политик, но защото е и голям философ и писател. Георги Марков пасва в поредицата. За нас, които сме живели и бягали от извратения комунизъм, писанията му ни лягат на сърцето.
Както казах по-горе, паметниците остават. Скулпторът Данков ги моделира в класически стил, без до се опитва да бъде модерен. Човекът прави паметниците за да увековечи героите, а не да се самоизтъкне. Навъдиха се доста „модерни паметници“. Културните комисии ги разпределят по улици и площади, пък гледам, след 5-10 години, когато приятелите на скулптурите отпаднат, ги демонтират. За Мильо се изприказаха сума негативни оценки, а пък стана символ на пловдивските майни – чешити. Пред Цанко Лавренов, пък и пред Сашо Сладура винаги има поставени цветя. Хората се снимат с тях.
– Искам да ви върна на Георги Марков. Столичният общински съвет вече излезе с решение, което дава зелена светлина на издигането на паметник на писателя на пл. „Журналист” в столицата. Как ще коментирате единодушното решение на общинския съвет по направеното предложение?
– В София вече има една група, която подържа спомена за Георги Марков. Миналата есен отидохме с президента Жельо Желев и с Любен Марков, братовчед на писателя, при кмета на София Йорданка Фандъкова и тя ни увери, че скоро ще издаде разрешение. Добре, но мина време, мина Нова година, че и месец февруари 2014 г. Пратих хабер отново до кмета Фандъкова. Една проста молба: Ще разреши ли да издигнем паметник на Георги Марков в София или да продължа разговора ми с властите в Лондон – започнал съм го – да поставим паметника на Ватерло бридж. Много повече хора ще го видят. Когато кажеш на англичаните Паметник на един убит български писател и журналист, гледат те аха да попипат къде е България. Когато им кажеш журналиста убит с чадър – всички се сещат и веднага сътрудничат. Ефектно е.
Като чула Фандъкова, че още чиновниците си влачат краката и че папката отлежава в някое чекмедже веднага се разпоредила. Още следващия понеделник поставила въпроса като първа точка в програмата на заседанието, преди останалите 26 точки. И съветниците гласували с пълно единодушие.
– Как гледате на въпроса за паметта към жертвите на комунизма? В България обществото винаги и манипулирано за истината за управлението на БКП, а младите хора, родени след 1985 г. изобщо нямат представа за престъпленията на този режим, защото този период от историята почти не се изучава в училище.
– След 9 септември 1944 г., покриха страната с паметници на борци против фашизма, направиха ги национални герой. По късно някой ги демонтираха, ако не са вървели в крак с Москва. Още има град Димитровград на името на убиеца на българската интелигенция. На този алкохолик, които наложи най-свирепия сталински тероризъм в единствената победена страна, която не воюва срещу Съветския съюз! Най-жестокият терор в целия Източен блок!
А новите префасонирани демократи, властници, всячески избягват спомените за комунистическия режим, за зверствата, хеле пък за героите. Да сте чули някоя дума за горяните?! Е добре, Георги Марков повдигна пердето. Той е един от малцината, само 10 500 българи, отървали се от комунизма. Двама от тях сме аз и съпругата ми.
Георги Марков трябва да се изучава в училищата. Учиха Смирненски и Вапцаров, че дори и сега има антикомунисти които ги приемат за поети, но за Георги – нито дума. Повторно убийство чрез забвение!
– Не е ли малко странно, че един емигрант като вас от чужбина решава да финансира паметник на един от най-изявените критици на комунизма Георги Марков 25 години след промените, вместо това вече да е сторило гражданското общество в България?
– Гражданското общество в България се стопи, емигрира. В есето си „Повод“ самият Марков дава обяснение, преди 50 години, което важи и сега!
Писателят е прозрял: „Но има нещо по-страшно. Бурените раждат бурени. Никога бурените не са се превръщали в цветя. Поколения от обезличени робски същества раждат поколения от обезличени робски същества. Защото най-добрите синове на един народ, най-достойните, най-честните, са унищожени“.
А от двадесетина години насам – преселили се в чужбина. Стотици хиляди!
В увода на книгата си „Педиатрия” италианският психолог Фанкони разделя умствените и делови качества на хората в 4 категории. Най-ниско е четвърта категория – идиотите. По-горе са олигофрените. Трета категория. Те могат да свършат работа ако им се нареди да нацепят дърва, да донесат вода. Но личи че мозъкът им работи на бавни обороти. Първа категория са само 10-15 процента от населението на всяка държава. Това са умни, предприемчиви, делови хора които движат науката, стопанство, политиката напред. Не е необходимо да си доктор или министър за да си в тази категория. Може да си добър бакалин или учител.
Между първа и трета категория има едно мнозинство от хора, които не могат да вземат сложни решения. За тях проблемите са само в черно или бяло. Ежедневният им живот е рутина, пътека, по която са тръгнали и са неспособни да се отклонят. Трудно им е да се ориентират в световната политика, затова избират да последват някой от следните лидери: Ленин, Сталин, Хитлер. От тази втора категория, казва Фанкони, излизат религиозните и политически фанатици.
За съжаление от България се изселиха много от най-способните българи, защото най-вече те могат да успеят и да са доволни в чужбина. И ако това са 5 процента, износът на сиви клетки е 50 процента.
От desebg.com
