Аз съм един от последните оцелели от цивилизацията на възхищението. Тя вече не съществува, приключи! Днес надделя обществото на комуникацията и саморекламата. Но тази цивилизация беше и цивилизация на дискретността и за мен библиотеката винаги е била тайна градина. Бившият френски президент Валери Жискар д’Естен отвори за “Фигаро Магазин” вратите на библиотеката си.
Снимка: “Фигаро”
Понякога сте имали случай да подчертаете, че вашето образование ви е научило да се възхищавате…
Несъмнено аз съм един от последните оцелели от тази цивилизация на възхищението. Тя вече не съществува, приключи! Днес надделя обществото на комуникацията и саморекламата. Но тази цивилизация беше и цивилизация на дискретността и за мен библиотеката винаги е била тайна градина.
Тогава да започнем с Конфуций. Защо е тази вярност към един толкова далечен автор?
Аз съм му верен отдавна. Дори го поставих на нощното си шкафче и го чета преди да заспя! Изданието, което използвам, е на английски език, от Артър Уейли. То е предшествано от въведение, което уточнява смисъла на някои китайски думи, като “джу” (хубаво и добро) и “мин” (субект и обикновен човек). Конфуций непрекъснато се опитва да дефинира модела на съвършения човек, който прилича малко на честния френски човек или на английския джентълмен. Той предлага учтив човек, който се интересува от другите.
Как го открихте?
След признаването на Китай от Франция, Дьо Гол ме помоли да отида там, за да открия първата френска изложба в страната след войната. Това пътуване беше отложено по негово искане, заради балотажа на президентските избори през 1965 година. Искаше да му помогна по време на кампанията. Отидох в Китай по-късно. В този момент установих трайна връзка с една от най-старите цивилизации в света. Много често се връщах след това. Имах късмета да срещна някои от далечните потомци на Конфуций, главата на фамилията Конг, потомство, което наброява над 80 поколения, сред които посланик във Франция през 80-те години! Посетих храма, който построиха в провинция Шандонг, както и гроба му. Той е погребан в края на една гора. Много харесах спокойствието, което цари там, и се вдъхнових от разположението за градината в последния ми дом.
Каква е основната тема на Конфуций?
Текстът не е окончателно установен. Това не е истинска книга, а сборник с цитати. Неговите аналекти са били записани от няколкото ученици, които са го придружавали при странстванията му в Североизточен Китай, където искал да съветва управителите. Той е роден през 550 г. пр. Хр., т.е. шестдесет години преди първите известни гръцки философи. Посланието му е размисъл за човека в неговата същност. Конфуций дефинира идеалния човек. Той е вежлив, държи на думата си и уважава правилата в обществото. Този човек се изгражда от своята воля, образование, а не от принудата или свръхестствен детерминизъм.
Доктрината му се основава на един основен принцип: “Да обичаме всички хора”. Не става дума за Бог. Има само един аналект, който смътно загатва: “На 50 години открих волята на Небето”. В китайската мисъл небето управлява земята. Но той не отива по-далеч от това. Така конфуцианството се установява мирно, без да предизвиква войни с другите две религии, които се развиват по същото време – будизма и таоизма. Издигнати са конфуциански храмове, които все още съществуват и се посещават.
Днес позоваването на Конфуций препраща към комбинация от пазарна икономика и авторитарен режим…
– Днешната китайска власт наистина е с конфуцианско вдъхновение, но с усета си за постоянна адаптация към новите трудности, без да губи от поглед дългосрочното. Как се постига съгласието на китайци? Дава им се хоризонт, който да достигнат, определяйки “четирите радости” в обществото: растежът, науката, образованието, семейството. А после всеки знае какво трябва да прави.
Често сте казвали, че сте чувствителен към желанието на Конфуций да успокои конфликтите…
Отдавна открих, че обществата не напредват, ако лидерите им не успеят да положат усилие за собствената си култура, контрол над страстите си и грижа в търсенето на обективност. Това впрочем е най-трудното. Това е школа за търсенето на равновесие. И винаги ме е интересувало.
Друг автор, който откриваме във вашата библиотека, е Токвил. Това не ни учудва. Това е наръчник за орлеаниста, който винаги сте били…
Това наистина е основният източник за орлеанистите, т.е. онези, които вярват в либералната монархия. Това е режимът, за който Токвил е мечтаел за Франция. Той е искал също двукамерен режим и не е бил чут през 1848 г., в момента, в който се създава Втората република, когато е имало пламенен дебат за приемането на една или две камари. Токвил е прозорлив аристократ. Той вижда нещата такива, каквито са, и ума удивителна способност да предвижда. Особено ми харесват неговите “Спомени”, които е написал в края на живота си, към петдесетата си година, и които са публикувани след смъртта му. От Февруарската революция през 1848 г., при която пада Юлската монархия, до държавния певрат от 2 декември 1851 г., който поставя основите на Втората империя, Токвил анализира причините и последствията от тези събития. Там той прави жесток портрет на Луи-Филип. Намирам го за суров, между другото.
Токвил е упреквал правителството на Луи-Филип, че единственият му хоризонт е частната собственост, която упоява индивидите в мека тирания…
Той наистина е искал кралят да възстанови свободата на пресата и други свободи. Всички опити за реформи, в които Алексис дьо Токвил участва, се сблъскват с мнение, което предпочита авторитарния ред пред търсенето на демократична свобода. Аз не съм напълно съгласен с най-известната му книга, “Старият режим и революцията”, която анализира политическата история на френското общество. Той смята, че падането на монархията е било неизбежно, но много от нейните недостатъци са могли да бъдат коригирани, ако си били добре анализирани по време на прочутата конвенция на първенците през пролетта на 1788 година. Франция е могла да има развитие, близко до това на Великобритания.
Вие наистина изпитвате носталгия по монархията!
– Не! Но по онова време конституционната монархия е била най-добрият компромис! Токвил е бил песимист, защото е виждал във Франция дълбока тенденция към хиперцентрализация, от Стария режим до Империята, и е упреквал Луи-Филип, че не се опитва да поправи този недостатък! Какво би казал за нашето време!
Нека да останем в ХIХ век, който в крайна сметка е вашият любим век, но да сменим честотата: Толстой…
Тук имаме работа със световен гений на романа. “Анна Каренина”, “Кройцерова соната” са шедьоври, дори и последната да е много женомразка. “Война и мир” е цялостен и очарователен свят. Прочетох я много рано. Това, което ми харесва, е неговата човечност! Той разбира народа, малкия човек, също като Виктор Юго, което е рядкост. Той усеща неговото нещастие и страдания. Искал е да бъде погребан в земята на имението си в Ясная поляна.
Все пак сте написал алтернативна история, която е отговор на “Война и мир”.
Вярно е, че в “Победата на Великата армия” (La Victoire de la Grande Armée) си представям, че нещата се развиват различно за Наполеон. Той напуска Москва навреме, изправя се срещу Кутузов, когото побеждава близо до Полша.
Тогава щяхме да имаме една по-рано обединена Европа…
Щеше да спести време! Един век по-рано!
Щеше ли да включва Русия?
Не, щеше да спре до Полша.
Толстой има една революционна страна. Той е аристократ бунтовник…
Той е имал няколко епохи в живота си и е вярно, че накрая вика на помощ едно примитивно християнство, съчетано с призив към революция. Той е най-измъченият от тримата!
Въпреки това неговата философия е много източна. Той пише във “Война и мир”: “Съществува нещо по-силно, по-мощно от личната воля, а именно неизбежният ход на нещата”.
Не откривам този фатализъм при Конфуций – дори и да се среща в Китай. В замяна на това, търсенето на хармония в човешките отношения не е чужда на Толстой и на някои от героите, които е създал. “Добрият господар” е една от неговите натрапчиви идеи. Той би искал да изчезнат страданията на народа. Също като Токвил или Конфуций, той се опитва да организира мирно общество, което смекчава причините за гражданската война! Всъщност и тримата се интересуат от Човека. Успокоеният човек при Конфуций, уравновесеният от институциите човек при Токвил, човекът в мир с природата и избавил се от условностите при Толстой.
Посетихте ли имението му, Ясная Поляна?
Отидох два пъти в селската му къща и веднъж на гроба му, от който имам снимка на бюрото си. Имам у дома и илюстрация от Ясная Поляна, където, като дете, той е играел с брат си, до когото е искал да бъде погребан.
Вие обичате големите пространстма. В романа си “Матилда” разказвате за живота на германска наследничка в Намибия. Сещаме се, разбира се, за Карен Бликсен…
Да, безкрайно харесвам Карен Бликсен, чийто дом посетих в Дания. У дома съм закачил портрета, който е направила на жена масаи. В книгите си тя описва Кения. Започнах да се интересувам от Намибия, чиято атмосфера е различна, защото е била едно от германските колонии в Африка.
И накрая, забравихме Мопасан, автора, с когото най-често ви свързват.
Все още имам същия вкус към Мопасан. Той е моят абсолютен модел! Все така смятам, че това е едно от най-фините, силни, скъпоценни писания във френската литература. Никога не минавам по авеню “Фридланд”, без да си помисля за него, там, където е бил приет от принцеса Поточка.
Вашите предци, особено прадядо ви, несъмнено са се възхищавали на Шатобриан. Вие предпочитате реалистите пред лириците…
Това не е точно така, защото този прадядо е бил през 1877 г. първият министър на общественото обучение и изящните изкуства на Френската република. Това му е позволило да помогне на Мопасан да намери подходяща работа в Министерството на военноморските сили. Така той е написал много живи и добре документирани биографии за известните приятелки на Шатобриан.
Във “Властта и живота” (Le Pouvoir et la Vie) се вижда влиянието на тези писатели натуралисти; вие не разкрасявате реалността. Имам предвид вашето описание на болестта на Брежнев.
Това се опитах да направя. Брежнев ме интригуваше. Той наистина вярваше в комунизма. Попитах го: “Ако вярвате толкова много, кога мислите, че комунизмът ще победи в света?”. Той помисли и отговори: “Към 1990, 1995 г.”. Сгреши!
Малко сте разказвали за срещите си със съвременни писатели. Кого поканихте в Елисейския дворец?
Помолих Йонеско да дойде да ме види, защото много се възхищавах на това, което пишеше. Исках да му поръчам пиеса за “властта”. Той ми отговори, че ще помисли и това го интересува. Но година по-късно се върна и ми каза, че не може да го направи, че темата е прекалено трудна. Спряхме дотук!
Често повтарят, че Жан Моне е съжалявал, че не е “започнал Европа от културата”. Трябва ли да говорим повече за културни и духовни корени, отколкото за норми и директиви?
Имаме нужда и от двете! Днешна Европа трябва да осигури на населението си задоволителни и справедливи условия на живот и труд, което невинаги е така. Сега тя трябва да съживи културните и духовни корени, които са в основата на нейното съществуване и ако се поддържат достатъчно, ще създадат един различен континент, светлинно петно, което расте в конфуцианското небе!
Превод от френски: Галя Дачкова
