Първа част може да прочетете тук
Втора част може да прочетете тук
Трета част може да прочетете тук
Четвърта част може да прочетете тук
IX. Данте и идеята за свръхдържавна власт като гаранция за мир в международното право
Алигиери не само възвръща на държавата цялото ѝ достойнство и действеност, като ѝ предписва задължението да осигурява на човека една съвършена сама по себе си земна щастливост, преодолявайки по този начин аристотеловото противоречие между материята и формата; не само влага чрез своето схващане системност в размирните политически форми на Средновековието, като ги включва в една система от зависимости и взаимни контроли; но, изправяйки се пред проблема за всеобщия мир, той замисля план за политическа хармония между държавите, който допринася мощно за изграждането и развитието на международното право.
Идеята за една висша власт, която да направлява и контролира действията на правителствата и следователно да гарантира, в епоха на слаба правна сигурност, идеалното функциониране на политическата власт, възниквала естествено от християнското схващане за средновековния свят. Тя се появява още в най-отдалечените варварски времена, когато новите романо-германски кралства, възникнали върху руините на римската цивилизация, отдавайки почит на Империята, се поставят в повече или по-малко действително положение на зависимост от цезарите, а след това се развива по-пълно в романо-християнската доктрина между VI и VIII век, когато се подготвя възобновяването на Западната империя. Именно с това възобновяване римската идея била приета, за да внесе ред в хаотичния варварски феодален строй, който внезапно се увенчал с един върховен ръководен принцип; и тогава, след продължителното затъмнение, започнали плахо отново да придобиват сила и римските принципи на легитимността и властта.
Свещената Римска империя се явила върху грубото и неорганизирано общество като елемент на реда и, макар феодалният договор да я ограничавал до една строго определена и действително малозначителна задача, все пак именно от нея произлизала основата на валидността на римското право, което, постепенно изтласквайки варварските права или преобразувайки ги по същество и по обхват, отново върнало Запада към светлината на цивилизацията.
Междувременно Църквата, която въз основа на апостолското покровителство и при отсъствието на държавата била придобила характера на гражданска власт, противопоставяйки се на Империята, също се представила като върховна ръководна сила на обществото и по времето на Григорий VII претендирала да поеме онова право на решение и контрол над кралствата и правителствата, което предизвикало толкова голяма борба във феодалния свят.
Революцията на градските комуни била необходимият протест срещу безсилието на Империята, обвързана с феодалните връзки, да породи новата цивилизация, чието покровителство твърдяла, че е поела; тя била и протест срещу узурпирането на светска власт от страна на религиозните институции, които заплашвали да погълнат гражданското общество. Но тази революция никога не си поставила за цел да събори нито Империята, нито Църквата, защото знаела, че и двете са необходими за запазването на онова единство на западния свят, чийто ключ и покровителство притежавала Италия.
Тя искала само да принуди двете страни да останат в своите граници: Империята да изпълнява своята функция на върховна политическа власт, която била гаранция за съществуването и развитието на новото общество, а Църквата да запази своето религиозно и икономическо първенство, от което произтичало мощното общение на европейските интереси и от което излитали толкова искри на светлина и прогрес.
Поради това италианските политически партии се поляризирали отчасти в защита на тези два велики граждански организма, без да виждат, че извън тях междувременно се подготвяли мощните армии и силните флоти на модерните национални държави, предназначени лесно да разкъсат това слабо единство и да подтикнат по различни пътища към трудната работа на възстановяването.
За гибелините, които трябвало да защитават привилегированите положения, придобити чрез феодалните владения, тази върховна власт трябвало да бъде императорът; те имали на своя страна силата на традицията и за дълго време учението на юристите. За гвелфите, които вместо това искали да придобият богатствата и удобствата, обещавани от сложността на папските интереси, по-близки до националните интереси, върховната власт трябвало да бъде папата.
Учението за всеобщата Империя било напълно завършено към средата на XIII век благодарение на юристите[1]; теократическото учение се утвърдило с Бонифаций VIII в зората на XIV век, когато интересите на банките и търговията се били разширили още повече и, проповядвано от куриалистите, успяло, като разпалвало тези изгоди, да пробие привърженици дори в затворения кръг на учителите по право[2].
Алигиери, който не бил нито гвелф, нито гибелин, поел по друг път и основал своята система върху разума. От революцията на градските комуни той възприел онзи пламенен либерален дух, който през Средновековието не можел да произлезе освен от общинската автономия и който във всички времена бил решаващият фермент на гражданските устроения; от юридическата традиция той извел учението за всеобщата Империя и разделението на двете власти; от новата гвелфска вълна той усвоил бдителното чувство за националните интереси, което го призовало да бъде баща на италианската нация, без да се отказва от уважението към общинските свободи и към религиозната власт на папите.
Но, изхождайки от тези наследени елементи, той се стремял по-високо и искал, заедно с интересите на италианската нация, да служи на висшите интереси на цивилизацията, доказвайки с доводите на разума и историята необходимостта от наддържавна политическа власт за един траен и справедлив мир.
Неговото доказателство, което надхвърля аристотеловото учение, макар да възприема неговия метод и аргументи, е по-точно и убедително от всякога. То се развива, както изисква Схоластиката, чрез доводите на разума, но достига до конкретни резултати.
Принципът е заимстван от Аристотел: „Когато няколко неща са подредени към една цел, едно от тях трябва да бъде регулиращо, или управляващо, а всички останали управлявани и регулирани“[3]. Така става и с политическите организми. Ако не са възпирани от ограничения, те, не по-малко от отделните хора, биват подтиквани да преминават границите на собственото си право и да нахлуват в чуждото; оттук възникват войни между кралствата, между градовете, между народите. Това е ежедневна гледка, казва Данте: „както виждаме от опит“[4].
Оттук произтича недостатъчността на държавата, както се е оказало и от някои разсъждения на Аристотел; тоест покварата на държавата и пречката пред щастието, защото при неправилно управление дори добродетелният човек може да стане и става лош гражданин[5]. Държавата, независимо дали е във формата на civitas или regnum, независимо дали е монархическа, аристократическа или демократическа, притежава в себе си всички елементи, необходими за осигуряването на достатъчен и добър живот[6]; но тя не устоява на алчността за земни блага и тогава поражда смутове и войни и се покварява.
Но не е допустимо човешкият род, създаден и изкупен от Бога, да не притежава в себе си средствата за отстраняване на тези гибелни причини за поквара и разруха, защото Бог и природата никога не изоставят необходимото. Навсякъде, където може да възникне спор, там трябва да има съдия, готов да го разреши. Между двама владетели, които не са подчинени един на друг, лесно възникват спорове, било по тяхна вина, било по вина на поданиците. Понеже единият не може да съди другия, тъй като равен няма власт над равен, необходимо е да съществува трета, по-висша юрисдикция, която да има власт над тези двама владетели. Тази юрисдикция може да бъде поверена на един владетел или на няколко владетели. Данте смята, че трябва да бъде един-единствен владетел; защото, ако са няколко, между тях може да възникне спор, което би породило необходимостта от още една юрисдикция. Така по всички пътища се стига до един-единствен владетел, който е императорът, необходим за мира на света.
Et ubicumque potest esse litigium, ibi debet esse iudicium; aliter esset imperfectum sine proprio perfectivo: quod est impossibile, cum Deus et natura in necessariis non deficiat. Inter omnes duos principes, quorum alter alteri minime subiectus est, potest esse litigium vel culpa ipsorum vel etiam subditorum; quod de se patet: ergo inter tales oportet esse iudicium. Et cum alter de altero cognoscere non possit ex quo alter alteri non subditur, nam par in parem non habet imperium, oportet esse tertium iurisdictionis amplioris, qui ambitu sui juris ambobus principetur. Et hic aut erit Monarcha aut non; si sic, habetur propositum; si non, iterum habebit sibi coequalem extra ambitum sue iurisdictionis: tunc iterum necessarius erit tertius alius. Et sic aut erit processus in infinitum, quod esse non potest, aut oportebit devenire ad iudicem primum et summum, de cuius iudicio cuncta litigia dirimantur sive mediate sive immediate: et hic erit Monarcha sive Imperator. Est igitur Monarchia necessaria mundo[7].
Рационалният аргумент, който подкрепя тази Дантева конструкция, ни е известен: само справедливостта на императора е съвършена, защото произтича от една власт, която, „притежавайки всичко и не можейки да желае повече“, е свободна от порока на користолюбието, което отслабва целия останал човешки род, а освен това е озарена, по-добре от всяка друга, от безкористната любов към доброто (caritas seu recta dilectio)[8].
На тази върховна власт, задължена да се съобразява с повелите на разума, тоест с философския авторитет и с римските закони, които подражават на естествената справедливост, под страх да не се отклони от справедливостта и да не унищожи сама себе си[9], била поверена по Божествено установление властта в последна инстанция да регулира целия ход на земния живот, като определя чрез общи закони справедливостта, като възпира и наказва лесните престъпления на управниците и хората, като разрешава споровете, които могат да възникнат между държавите, и така осъществява чрез справедливост, вдъхновена от правилата на философията, онзи всеобщ мир, който е първото условие за постигането на земното щастие[10].
Не е необходимо да отбелязваме утопичната страна на тази идеална схема, неразличаваща се от всички останали формули за всеобщо щастие, обещавани във всички времена от мислители и идеолози. По-полезно е да изтъкнем идеите, които я вдъхновяват и които притежават непреходна човешка стойност.
Чувството за вродената недостатъчност на държавата да осигури съвършените условия за развитието на гражданските добродетели, въпреки аристотеловия оптимизъм, било породило в древността ученията на стоицизма и епикурейството и по-късно се разпространило в християнското схващане, което било отредило човешкото щастие на вътрешния живот на съвестта и на отвъдния свят и което посочвало в Божествения закон единственото справедливо стремление на мъдрото политическо действие.
Свещената Римска империя, породена от римската традиция и християнството, се представила във феодалната епоха като върховен пазител на онова гражданско единство, произлязло от Рим, което, макар и слабо, продължавало да се осъществява в християнския свят; а Алигиери я поставил в центъра на своето политическо виждане, основано върху религията, философията и римското право.
Но това единство, прекалено слабо, било на път да бъде разкъсано. Великите републики и могъщите княжества на възраждаща се Италия, свързани само формално с Империята или Църквата, а още по-често намиращи се в борба с Империята и Църквата, вече били нанесли тежки удари върху тази стара конструкция. Великите модерни монархии – Франция, Испания, Австрия, Англия – я довършили. Така възникнала модерната държава, която още у Макиавели е „абсолютната и вечна мощ на една република“, както я определя Боден[11].
Но нищо в света не било по-кърваво от това мъчително раждане на модерната държава; а след като тя била възникнала, никое условие не било по-благоприятно от създалото се в Европа през XVI–XIX век за разгръщането на империалистическите амбиции на династиите и правителствата.
След като била унищожена властта на християнската Империя, която създавала една обща международна морална норма, повече или по-малко спазвана, модерните държави, достигнали до пълното притежание на суверенитета, сякаш престанали да признават каквито и да било права, задължения или отговорности спрямо другите държави и, преследвайки собствените си интереси при липсата на всяка висша власт, не им останало нищо друго освен да прибягват до коварство, насилие и война.
В продължение на четири века континентална Европа била откритото поле на тези амбиции и тези посегателства. Станало онова, което Данте искал да предотврати със своя монархически идеал: кралствата се сблъсквали с други кралства, а решението било оставено на изхода от оръжията.
Новото международно право, възникнало върху руините на старото, се изграждало мъчително въз основа на договори, произтичащи от различно равновесие на интересите; но при липсата на всякаква висша санкция и договорите често нямали никаква стойност, а позоваването на интересите на отделните държави било използвано за оправдаване на всяко нарушение на правото.
В името на принципа на абсолютния суверенитет на държавите било възможно до наши дни, а може би ще бъде възможно и занапред, тайно или явно, от жажда за господство, да се подготвя агресивна война, която често била оправдавана, повече или по-малко разумно, с необходимостта от защита на нарушени интереси или с претенциите за някаква по-висша справедливост.
Така абсолютният суверенитет на държавите, без сам по себе си да бъде виновен, породил една морална анархия, която неведнъж разтърсвала мира в Европа и била възпирана единствено от една нова формула, която не притежавала много по-голяма ефективност от Империята.
Новата формула била тази на европейското равновесие, чрез която в Европа се създала своеобразна везна от държави, основана върху игра на интереси, която била единствената, макар и невинаги ефикасна, гаранция за мирно международно съжителство.
Този принцип на равновесието се родил в Италия през XV век от едно все още неясно, но живо съзнание за новото международно право и отчасти бил продукт на древната романо-християнска традиция, тъй като произтичал от източниците на онзи принцип на легитимност и онзи принцип на власт, които гражданското съзнание на Средновековието и Данте продължавали да вплитат като венец около вече само символичното чело на наследниците на римските императори.
И все пак останало вечното стремление към една наддържавна ръководна власт, която да поправи тази анархия; и опитите на различните европейски империализми понякога се забулвали в тези неясни стремежи, за да легитимират прибягването до насилие. Войните на Карл V, Луи XIV, Фридрих II или Наполеон, макар и дълбоко различни по своя произход и развитие, до голяма степен се обясняват с мотивите на империализма, прикрити зад изискването за по-обща справедливост.
Но вече върху основата на принципа на равновесието се очертавал новият курс на модерното международно право, насочен към намирането на по-устойчива основа за мира. Алигиери, следвайки средновековното схващане, я бил поставил в Империята, тоест в една външна сила, изразена чрез римското право, която налагала своята воля и своето господство върху разнообразието и множеството от местни кралства и правителства.
Новото международно право щяло мъчително да изгради тази основа – и този труд едва бил започнал – чрез процес на самоограничаване на правата на абсолютния суверенитет на държавите, при който те създават едно висше, но междудържавно образувание, което да предотвратява нарушенията, да възпира произвола, да уравновесява интересите и да наказва непокорните. Това е чистата идея за по-късно провалилото се Общество на народите, а днес Организацията на обединените нации.
Те имат своите далечни предшественици в политиката на равновесието между италианските държави през Ренесанса, в замисъла на Анри IV, прекъснат от камата на убиеца през 1610 г., и преди всичко във великите международни договори, които сложили край на големите войни на новото време: Вестфалския мир (1648), Утрехтските и Ращатските договори (1713, 1714), актовете на Виенския конгрес (1815). Именно от последните започнало да се очертава онова „съгласие на силите“, което се е опитвало и продължава да се опитва да наложи установен ред, основан върху повече или по-малко съвършена международна справедливост.
В крайна сметка това отново е принципът на римската традиция, надхвърляща аристотеловото схващане за държавата, който бил предаден чрез идеята за Свещената Римска империя и доведен до последното си съвършенство от Данте. Множество правителства, всички свободни в своето гражданско управление, но направлявани и възпирани в най-важните си отношения от един висш арбитраж, който да ги насочва към мирен прогрес в името на солидарността на съдбите на човешкия род – това е Дантеевата идея и едновременно с това идеята, която след дългите и братоубийствени за Европа световни войни на по-новото време е вдъхновила душите на мнозина благородни хора, които обаче не успяват да изпълнят безкористната си служба и позволяват на пристрастията и политическите интереси да се намесят във възвишената идея, принизявайки общото дело.
Средновековна Италия, гордото съчетание от републики, княжества и кралства, които почти притежавали силата на могъщи нации, първа се издигнала до идеята за това равновесие между държавите, което ограничавало претенциите на всяка от тях в името на един по-висш и по-общ интерес; а Данте, възприемайки я от традицията, я изразил в най-завършената ѝ форма.
Не бил ли още жив онзи божествен Рим, столица на цивилизования свят, който създал действащото право, римското и каноническото право? Не била ли още жива онази величествена магистратура, създадена от Август и предадена чрез великите древни императори Диоклециан, Константин, Юстиниан, възобновена от Карл Велики и Лиудолфингите, яростно отстоявана от Щауфенските императори, чрез която гражданското общество намерило мир и възможност за прогрес?
Рим, всеобщата Империя, общото римско право били реалност, а Данте им поверил задачата на онзи всеобщ арбитраж между народите, чиято необходимост той по-добре от всеки друг усетил и който трябвало, без да отнема нищо от справедливата свобода на правителствата, да насочи действията на държавите към една обща цел, да гарантира на всяка от тях нейното право, да възпира алчността и да показва на всяка от тях кулата на истинската справедливост.
Така Данте, в още незрели времена, предугаждал идеята за международната справедливост, прилагайки към отношенията между държавите онова правило unicuique suum, което още от римско време било триумфирало в частните отношения; защото, докато Средновековието се ограничавало да утвърждава най-общо необходимостта от една висша справедливост или я обвързвало с учението на Църквата, той я пренесъл на терена, запазен за светската власт, облякъл я теоретично във формите, които му се стрували подходящи за времето, за да може тя да функционира, и ѝ предписал да спазва правилата на разума и правото, които единствено можели да гарантират правилното ѝ приложение.
Затова идеята на Данте, макар и свързана с политическия строй на Средновековието, оказала значително влияние върху формирането на латинското международно съзнание чрез делото на Бартоло да Сасоферато, Джовани да Леняно и Алберико Джентили; и тя е все още жива и мощна.
X. Успехът на политическата доктрина на Данте
Политическата доктрина, изложена в „Монархията“, веднага придобила широка известност. Бокачо твърди, че Данте съчинил своето съчинение „при идването на император Хайнрих VII“, но добавя, че то получило известност едва по времето на борбата между Лудвиг Баварски и Йоан XXII[12]. Това свидетелство, подкрепено и от други указания, ми се струва решаващо за отнасянето на съчинението към 1312–1314 г., когато начинанието на нещастния император срещнало най-голяма съпротива в Италия, или малко след смъртта на последния, сякаш за да се оправдаят след неуспеха, с доводите на разума и историята, ентусиазмът и доверието, изразени от изгнаника в прочутите му писма до князете и управниците на Италия, до „най-престъпните флорентинци“, до императора и до италианските кардинали[13].
Нищо не пречи да се допусне също, че, както често се е случвало с много книги, и при Данте „Монархията“ е получила известност едва няколко години след съставянето си, а именно през 1327 г. За историята на Империята това бил период, до известна степен подобен на онзи, който бил изминал при Хайнрих VII между 1310 и 1313 г.; походът на Лудвиг Баварски предизвиквал оживено движение сред партиите и италианските градове в борбата за надмощие. През същата година Джино да Пистоя, верният приятел на Алигиери, обсъждал в Сиенския университет прочутия въпрос за законността на призоваването на крал Робер от император Хайнрих VII, което било оспорено с декрет от папа Климент V; и там правата на Империята били възхвалявани с мощните доводи на великия флорентински изгнаник, починал само няколко години по-рано[14]. А тогава францисканският монах Гуидо Вернани от Болоня, където в Университета отново възкръсвали гибелинските идеи след дългия триумф на гвелфизма, побързал да противопостави на могъщата Дантева „Монархия“ своето жалко опровержение, в което се стремял да възстанови значението на учението за универсалното господство на папите[15]. И толкова голяма била, въпреки това, известността на Дантевата книга, че кардинал Бертрандо дел Поджето, папски легат в Ломбардия, побързал да я осъди на изгаряне, издавайки аутодафе, „понеже съдържа еретически неща“[16].
Тъкмо през тези години, и по-вероятно в Падуа, където интересът към полемиката бил изключително силен, Марсилио да Падова пишел „Защитникът на мира“ (Defensor pacis), което представлява нова стъпка в италианската политическа наука по пътя, открит толкова решително от Данте[17]. Обикновено произведението на Марсилио се противопоставя на това на Данте като две антиномични доктрини и се смята, че разстоянието между двете съчинения е огромно. Едното на Алигиери, все още изцяло свързано със средновековното и теократично виждане за политическия строй, а другото на Марсилио дръзко революционно, насочено към разкъсване на всяка връзка с унитарната концепция на Средновековието и към смело утвърждаване на принципа на народния суверенитет[18].
В действителност произведението на Марсилио е свързано с много нишки със средновековната политическа концепция и с тази на Данте, а неговата оригиналност трябва да бъде посочена и определена по друг начин.
И „Монархията“ на Данте била извършила един дръзновен акт. Когато в политическата наука триумфирали теократичните учения, а единствената опозиция идвала от френската литература, която, поставяйки началото на новата национална политика, нарушавала или пренебрегвала унитарния принцип на обществото – основна опора на зараждащата се цивилизация – Алигиери, който именно в този унитарен принцип усещал цялата му сила, макар да оставал в пределите на откровената религия, се осмелил да възстанови на Държавата цялото нейно достойнство, обявявайки я за способна със собствените си средства да осигури земното щастие, и така изтръгнал от папите властта да ръководят обществения живот, като я предал в ръцете на императора. Неговата концепция без съмнение е свързана със Средновековието; но тя извършила усилието да възстанови пълната автономия на Империята, а следователно и на Държавата, и с това отворила пътя към Ренесанса, който щял да даде на човека пълно господство над самия себе си.
Марсилио да Падова извършва още една стъпка, без съмнение дръзновена, но все още по пътя, очертан от Алигиери. Той не изоставя унитарната идея за света, свързана с теорията за Империята; напротив, изхожда именно от нея, защото, подобно на Данте, вижда в универсалното господство на императора трайна гаранция за мира (defensor pacis), а в това господство, подобно на Данте, оставя да съществуват всички низши политически организации – кралства и градове, различни по място и устройство и снабдени самите те с различни органи и длъжности[19].
Само че докато Алигиери извел Империята от Бога и по този начин я поставил над и почти извън обществената организация, свързвайки я с едно задължение, макар и само морално, за религиозна зависимост, Марсилио, напротив, схваща Империята като свързана с политическото тяло, на което тя е пряко проявление, и изтръгва от политическата власт последните остатъци от религиозното и църковното влияние. Учението за произхода на политическата власт от народната воля, произлязло от дълга средновековна традиция[20], било внезапно възприето като обяснение за възникването на гражданското общество. Градовете и кралствата, изградени според политическите форми, описани от Аристотел, а не папите и не някаква неопределена божествена институция, били единствените тела, които имали компетентността да определят законната императорска власт.
Германските избиратели – не като тълкуватели на Божествената воля, според Дантевата идея, а като светски владетели, по силата на translatio imperii – имали властта да определят императора; но за да има това определяне сила, било необходимо в избора да участват, по силата на народния суверенитет, всички градове и всички кралства, които се били отделили от Империята и които по този начин трябвало отново да се присъединят към великата висша политическа власт, предназначена, според Дантевата идея, да възстанови единството и мира в света.
В крайна сметка основните очертания на Универсалната монархия не били засегнати, а само били преместени нейните основи: Данте ги поставил в Божествената воля, а Марсилио ги основавал върху народната воля. Но едновременно с това била направена още една стъпка по пътя към реалистичната концепция за Държавата. Алигиери прибегнал до идеята за съвършения човек, който, подкрепян от философията и римското право, трябвало пряко или косвено да упражнява всички висши ръководни власти, и поради това, въпреки пламенната си убеденост, останал в небесата на въображението. Марсилио обвързва политическата власт с народната воля и по този начин я очовечава и завършва, изпреварвайки с векове ученията на Николо Макиавели, Паоло Сарпи и Томас Хобс.
Но и Марсилио не посяга на системата на универсалния имперски строй, която била основата на италианското публично право през Средновековието. Макар действителната власт на императорите да била недостатъчна и при всеки случай да се оказвала безсилна пред поверената ѝ грандиозна задача, тя все пак била единствената организираща сила сред множеството и разнообразието на италианските управления; тя все пак била върховният източник на правото, свързващата тъкан, която гарантирала на обществото запазването и развитието на гражданските институции.
И Империята, според италианското публично право, все още трябвало да изпълнява функцията да придава легитимност на възникващите нови княжества, която щяла да се изчерпи едва през първата половина на XV век, когато модерната Държава вече била възникнала и можела почти да бъде оставена да съществува сама за себе си.
Засега времената още не били узрели, а възраждането на цивилизацията едва било започнало. Империята била необходима за обществения живот на нацията, която повече от всяка друга и преди всяка друга била заета с трудното дело на гражданското възстановяване. Затова грандиозният замисъл на Данте заемал съществено място както в науката, така и в практическия живот на неговото време.
Юристите се обръщали към „Монархията“, за да извличат от нея най-важните правила на действащото публично право, а Алберико да Рошате в своите Commentari и в Dictionarium juris (ок. 1340 г.), както и Бартоло да Сасоферато в своя коментар към Юстиниановите текстове, изобилствали от цитати от Данте[21].
Вярно е, че вече благодарение на Бартоло започвала да се очертава по-точно доктрината за civitas superiorem non recognoscens, тоест за напълно суверенната Държава, която впоследствие щяла да стане модерната Държава[22]. Но това все още били изключения от правилото, почти анклави, които все повече разкъсвали Дантевата tunica inconsutilis – „несъшитата туника“ – на Империята.
Италианското публично право през Средновековието, макар и толкова разнообразно и сложно, все още теоретически било закрепено върху Империята, а доктрината на Данте вдъхновявала, повече или по-малко непосредствено, всички политически писатели чак до Libellus de ortu et auctoritate Romani imperii на Енеа Силвио Пиколомини, съставен през 1446 г.; чак до Пиетро да Монте, Джовани де Турекремата, Антонио да Розелис и Франческо Дзанети[23].
Тогава вече, когато новите независими държави теоретически също били утвърдени, civitates sibi principes, civitates superiorem non recognoscentes, в които държавният глава, кралят или князът, започвал да се провъзгласява за imperator in regno suo, се утвърдил принципът на абсолютния и пълен суверенитет на модерната Държава и старата идея за Империята действително изчерпала своята задача.
„Монархията“ на Данте, която дала органична система на публичното право на Империята и проникнала в него с дълбока ученост и строга логика, е произведение на висока гражданска мъдрост. С нея се открива поредицата от великите политически съчинения на новото време, чрез които – с имената на Данте, Марсилио да Падова, Николо Макиавели и Паоло Сарпи, та чак до Джамбатиста Вико, Виторио Алфиери, Винченцо Джоберти и Джузепе Мацини – Италия спечелва неоспоримо първенство във философията на политиката, която, според Дантевата дефиниция, е най-трудната и най-полезната за човешкия род спекулативна и практическа наука.
[1] CAVALIERI, Di alcuni fondamentali concetti politici contenuti nella Glossa di Accursio, в „Archivio giur.“, LXXXIV, 1910, стр. 141 и сл. BRUGI, Per la storia della giurisprudenza e delle Università Italiane, Торино 1914, стр. 47 и сл. Глосата (стандартният средновековен коментар, тълкувание на римското право Corpus Iuris Civilis, съставяно от юристите-глосатори) и Бартоло установяват догматичния принцип за универсалната Империя: Гл. към кн. 1, § 1, Дигести XLIX, 15: «Imperatorem qui dixerit non esse dominum aut monarcham totius orbis, esset forte hereticus»; срв. BARTOLO, пак там, бел. 4 и 20.
[2] Това се случва с решаващия преход на Болоня към гвелфизма. Вж. SAVIGNY, Geschichte des römischen Rechts im Mittelalter, Хайделберг 1815, I, 651. Тогава, дори и в Болонския университет, преобладавало течение, което категорично подкрепяло темпоралистките доктрини на Светия престол, с Франческо Акорси, Дино ди Муджело, Гуилиермо Дуранте и др. Срещу тези „арогантни юристи“ се обръща Алигиери в „Монархия“, II, 10, 9.
[3] Conv., IV, 4, 5.
[4] Пак там, 3.
[5] Mon. I, 12, 10.
[6] Mon., I, 5, 7.
[7] „И навсякъде, където може да възникне спор, там трябва да има и съд; иначе би съществувало нещо несъвършено, лишено от собственото си средство за усъвършенстване: а това е невъзможно, понеже Бог и природата не се провалят в необходимото. Между всеки двама владетели, единият от които ни най-малко не е подчинен на другия, може да възникне спор било по тяхна собствена вина, било по вина на техните поданици; това е очевидно само по себе си: следователно между такива владетели трябва да има съд.
И понеже единият не може да съди другия, тъй като единият не е подчинен на другия – par in parem non habet imperium [равният няма власт над равен] – необходимо е да съществува трети, който да има по-широка юрисдикция и в рамките на своето право да стои над двамата. А този трети или ще бъде Монарх, или няма да бъде. Ако бъде, доказаното е налице. Ако не бъде, отново ще има някой равен нему извън пределите на неговата юрисдикция; тогава отново ще бъде необходим друг трети. И така или ще се стигне до безкрайно продължаване, което е невъзможно, или ще трябва да се достигне до първия и върховен съдия, чието решение да разрешава всички спорове, било пряко, било посредством посредничество; и този ще бъде Монархът, сиреч Императорът. Следователно Монархията е необходима на света.“
Mon., I, 10, 1-6.
[8] Conv., IV, 4, 4; Epist., V, 3; Mon., I, 11, 13-14; 13, 7.
[9] Conv., IV, 6, 17; Mon., II, 11, 8: «iurisdictio…. si de iure non erat, iniusta erat».
[10] Mon., III, 16, 3 и сл.; Epist., V, 17; VI, 2; VII, 2 и сл.; Mon. I, 10, 3 и сл.; I, 4, 2 и сл.; Conv., IV, 4, 4.
[11] МАКИАВЕЛИ, Владетелят, гл. 9, § 1.
[12] BOCCACCIO, Vita di Dante, изд. MACRI-LEONE, Флоренция 1888, гл. 16, стр. 72-3.
[13] Epist., V, VI, VII, XI.
[14] BARTOLO DA SASSOFERRATO, ad. 1. 1 § 1 Dig. Novum, XLVIII, 17.
[15] De potestate summi Pontificis et de reprobatione Monarchiæ compositæ a Dante Alighiero fiorentino. Болоня
1746.
[16] BOCCACCIO, Vita di Dante, гл. 16, цит.съч., стр. 74.
[17] Още RIEZLER, Die liter. Widersätze d. Päpste, Лайпциг 1874, стр. 196, отнесъл творбата на Марсилио към 1324–25 г.; така и SULLIVAN, в The English hist. Review, XX, стр. 293 и сл., я смята за написана в Падуа през 1325 г.
[18] В същото течение е и последният тълкувател на Марсилио, E. EMERTON, The defensor pacis of Marsilio of Padua, Кеймбридж 1920, стр. 5-91.
[19] Defensor pacis, I, c. 17, изд. GOLDAST, стр. 154 и сл.: Държавата „не е една единствена… понеже нейните части са многобройни в действителност и формално отделени една от друга по число, място и субект“.
[20] SOLMI, Stato e Chiesa secondo gli scritti politici (800-1122), Модена 1901, стр. 33, 104-5 и сл.
[21] Срв. KRAUS, Dante, стр. 851 и сл. Виж от Алберико (1354) Comm. ad Corpus juris, Лугдунум (Лион) 1550, и Dictionnarium juris, Венеция 1560. Също и Бартоло цитира неведнъж Monarchia на Данте.
[22] Виж ERCOLE, Studi sulla dottrina politica e sul diritto pubblico di Bartolo, в „Riv. ital. per le scienze giur.“, 1917, стр. 17 и сл.; Le origini francesi di una nota formula bartoliana, в „Archivio Storico ital.“, 1915.
[23] Трактатът на Енеа Силвио се намира също в GOLDAST, II, 1538 и сл.; PETRUS DE MONTE (който бил епископ на Бреша 1442–57), De primatu Papae et de maiestate Imperii, Tract. Un. juris, Венеция 1584, XIII, 143 и сл.; JOHANNES A TURECREMATA (1468), Summa de Ecclesia, Венеция 1561; ANTONIUS DE ROSELLIS (1466), Monarchia seu de potestate Imperii et Papæ, в GOLDAST, I, 252 и сл.; FRANCISCUS ZOANNETTI (Болонец), De Romano Imperio et eius jure, Tract. Un. juris, XVI, 20 и сл. Относно тези и други съчинения от този период, виж F. ERCOLE, Impero e papato nella tradiz. giur. bolognese e nel dir. pubblico ital. del Rinascimento, в Atti e Mem. della Deput. di st. patria di Romagna, сер. IV, т. I, 1911, стр. 81-55.
