#НаДнешнияДен 1866 г. е роден Пенчо Славейков – един от най-значимите български поети, син на възрожденеца Петко Славейков.
“Това, в което ми живееше душата,
Из стихотворението “Псалом на поета”, Пенчо Славейков
ще чуя: за живот от радост озарена,
как слива своя химн земята в небесата
с тържествений псалом на цялата вселена.”
Роденият в българският град Трявна насред разпадащата се Османската империя на 27 април 1866 най-малък син на възрожденеца Петко Славейков – Пенчо е един от най-значимите български и европейски поети, оставили своята ярка диря в литературната ни история.
Поезията тече във вените на Пенчо Славейков, тя е неговото минало, настояще и бъдеще. Единият от братята му – Рачо е журналист и фоклорист, а баща му Петко освен че е също поет е и един от хората, стоящи зад преводът на Свещеното Писание на нов български език – така нареченият Цариградски превод на Библията. Съществува известна символика в това, че именно наследник на такъв стар и дал много на България род, каквито са Славейкови стои в основата и на модернизацията на родната литература.
Символиката е и елементът, който преобладава в творчеството на Пенчо Славейков. То е сложно и многопластово, преплитащо фолклор, философия, психологизми съгласно тенденциите на епохата, в която твори. Повлиян от имена като Хенрих Ибсен, Сьорен Киркегор, Артур Шопенхауер и Фридрих Ницше, четящ Гьоте, Хайне, Демел, Лилиенкрон и Ленау, Пенчо Славейков е не просто познавач на добрата литература и философия: той е ценител и сам почитател.
Завършва философско образование в Лайпциг, през целият си живот не спира да пътува из Европа. Причина за пътуванията му са опити за лечение на парализата, от която страда през по-голямата част от живота си. Зимата на 1884 година заспива на ледената река Марица в следствие на което са затруднени придвижването и говора му. За придвижването си използва бастун. Винаги носи в сърцето си България, като стиховете на Пенчо Славейков често имат повлияни от фолклора ни сюжети.
Либерал по убеждение, Пенчо Славейков е критичен към управлението на Стефан Стамболов. Заедно с Пейо К. Яворов, д-р Кръстев и Петко Тодоров издава прословутото списание “Мисъль” и участва в литературната група, която се сформира около него.
Сред най-известните произведения на Пенчо Славейкво са сборниците: На острова на блажените, Момини сълзи, Епически песни, Псалом на поета, Сън за щастие, Кървава песен, Блянове и др. Открояват се стихотворенията Луд Гидия, Харамии, Молитва, Орисия, Самоубиец, По жътва, Бойко, Бачо Киро, Кървава песен и още много.
За стихотворението си “Кървава песен” Пенчо Славейков е на крачка от номинация за Нобелова награда за литература. Предложението за това идва от шведският писател Алфред Йенсен, който пише:
“Шведската академия се намира пред щастливи и съвсем необикновени обстоятелства, да може да представи на Европа един безспорно голям поет, при когото може да се констатира наличието на поетически шедьовър – „Кървава песен“
За съжаление наградата така и не стига до поета поради преждевременната му смърт – онзи, който чете през искрената си българска душа Европа си отива от този свят на 28 май 1912 година в италианският град Брунате на едва 46 годишна възраст, като няколко години по-късно костите му са пренесени в България.
