Помните ли онзи стар виц: вървят съветският другар и българският другар по пътя към светлото комунистическо бъдеще и, не щеш ли, на пътя – торба с пари. „Ну, давай да я разделим по братски!“ – предложил съветският другар. „Не, не – отклонил предложението българският. – предпочитам да я разделим по равно“.
За този виц се сетих, когато онзи ден големият брат ГЕРБ зашлеви с опакото на ръката достойнството на по-малкия си коалиционен брат Реформаторския блок. Младият и необуздан финансов министър Владислав Горанов по повод търкания около реформите в пенсионното осигуряване каза, че не иска акъл от дребосъци и че “партии с 4-5% подкрепа могат да подкрепят или не решенията на ГЕРБ, но отговорността за финансовата стабилност на държавата е на мандатоносителя“. В интерес на истината, той е абсолютно прав, но това е тема на друг разговор. Тема на друг разговор е и дали действията на „мандатоносителя“ ще доведат именно до „финансова стабилност на държавата“ или до нещо друго – временно затишие до местните и, може би, президентските избори, след които – и потоп! Нас ни интересуват не тези, а два други въпроса: 1) Защо „мандатоносителят“ си позволява такова поведение? и 2) Защо малкият му брат го търпи?
Според мен мислите на „мандатоносителя“ са протекли горе-долу така: „Извихте ни ръцете да се коалираме с вас. Ако бяхме изкарали малко повече гласове, изобщо нямаше да ви погледнем. Обаче сега сме принудени да ви търпим, за да не ни се налага да правим още по-отвратителни коалиции. Вие карате управлението ни да изглежда дясно и ние ви плащаме за това. Плащаме ви с министерства (па макар и ветровити) и с вицепремиерски постове (па макар и бутафорни). Плащаме ви, за да си траете, но вие вместо да си траете, ни се зъбите като улични помияри, защото лакомията ви не знае край. Затова понякога не можем да си сдържаме нервите, особено някои по-млади функционери.“
От своя страна пък Реформаторският блок (по-малкият коалиционен брат) си мисли нещо такова: „Много се изложихме като се коалирахме с вас. Уж щяхме да гоним мутрите от политиката, уж щяхме да рушим „политическия картел“ ГЕРБ-БСП, уж вие не бяхте десни, а втори ешалон на БКП, уж единствените „автентични“ десни бяхме ние, пък вижте каква стана тя! Сега, като се провалите за пореден път, ще повлечете и нас. Я дайте, за всеки случай, от време на време, да проявяваме „принципност“, та като се олеете, да кажем: „ние бяхме против!“. Като сте ни взели за партньори, ще търпите. Защото вие сте новобогаташът, а пък ние сме грозната стара мома – графиня. Като се ожените за нас и вие ще станете благородници, тоест ще заприличате на десни дори и в безкритичните очи на ЕНП.“
Вероятно така ще си помислят коалиционните партньори, но остава въпросът защо, след като грубо я обиждат пред очите на всички, грозната графиня не си събере багажа, ами продължава да мъти в общото гнездо, сякаш я плюят, а пък тя вика „дъжд вали“.
Защото грозната графиня очевидно не е толкова благородна, колкото иска да я мислим. Ако беше толкова принципна и идеологически чиста, а нейната главна политическа цел беше да следва неотлъчно предначертания си път, без да позволява на никого да я отклони от него и без да прави компромиси с нищо, то когато ѝ кажат, че няма да се съобразяват с нея, тя би напуснала тази връзка. РБ обаче остава, защото му се усладиха трохите от големия сладкиш. Блокът е радостно възбуден. След като се разпределиха министерствата, след като се разпределиха агенциите и областните управители, сега идва ред на членовете на бордове, на директорите на държавни предприятия, на секретарките на читалища и на лелките, които късат билетчетата пред киното.
Наскоро си говорих с интелигентен мъж и той каза:
– Разликата между цивилизования свят и нас е тази, че там посоката е ясна. Руслото е едно и дали вървиш по левия или по десния бряг, няма значение. При нас всичко е хаос.
– Не е така – възразих аз. – И при нас руслото е едно. Всички имат една и съща цел: да източат бюджета и да ограбят европейските фондове. В нашето русло никой не върви нито по левия, нито по десния бряг. Всички цепят по средата. Затова няма значение кой с кого се коалира. Няма значение какви безобразия ще вършиш, стига да си оставиш малко време, за да се забравят. Нашият „народ“ забравя бързо дори и най-незабравимите неща.
Възмущаваме се, защото мислим, че демокрацията е осакатена, обаче истината е, че демокрация изобщо няма. Има само някаква илюзия в главата на блуждаещата интелигенция. Ние все още живеем в прогнилата Османска империя или поне тя все още живее в нас. Играем си на свобода, но всъщност мечтата ни е да добруваме в сянката на падишаха. На мнозина това сигурно им харесва, но аз мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
За в. “Труд“
