Ако не сте чели…
„Божият гняв“
от Жозе Родригеш душ Сантуш
Понеже знам, че е прието от време на време да се четат и бестселъри, през събота и неделя се запознах с „Божия гняв“ на Жозе Родригеш душ Сантуш. Ако никога не сте чели или гледали по телевизията трилър, на всяка цена я прочетете и вие. Ако пък сте гледали, книгата като трилър няма да ви покаже нищо ново – терористи искат да взривят атомна бомба в сградата на ООН в момент, когато американският президент произнася реч пред световните лидери. За щастие, добрите се намесват и след дълго преследване по улиците на Манхатън, обезвреждат бомбата, поставена в линейка точно пред сградата на организацията. Има учен, има и красива шпионка, която накрая се оказва лесбийка. Ученият разгадава кода, обезврежда бомбата в последната секунда (има брояч, който спира на 00:01) и всички си отдъхват.
Действието се развива на различни места по света от Ню Йорк през Лисабон и Египет, та чак до планината Тора Бора, където се появява и самият Осама бин Ладен. По този начин съвестно се спазва рецептата на бестселъра, която казва, че е добре да се покажат екзотични места, да има малко любов, малко политика и малко насилие, било военно, било криминално. Така че и като бестселър книгата не показва нищо ново.
Интересното в нея са двете сюжетни линии. Не че е чудо невиждано, но в случая романът залага именно на това. Едната е линията на професор Нороня, другата е линията на египетското арабче Ахмед, което в продължение на 20 години израства от сополанко до муджахидин. Линията на португалския професор обхваща много по-малко време – едва няколко месеца. Темата на първата е как един арабин от средната класа става терорист, а темата на втората е как един учен от средната класа на Запада го спира, преди да осъществи най-пъкления замисъл на „Ал Кайда“. Ето как на практика имаме две в едно: биографичен роман и шпионски трилър.
Сюжетната линия на Ахмед от познавателна гледна точка е много по-интересна от другата, особено в началото, когато момчето получава религиозно образование и решава да се посвети на джихад, чиято цел е да наложи исляма и шариата по целия свят. Логиката е следната. Аллах (Бог) се огорчил, защото волята Му стигала до хората изопачена от юдейски и християнски свещеници. Затова решил за пореден (и последен) път да я доведе до знание на човеците и го сторил като я продиктувал на Мохамед под формата на книга, добила известност като „Коран“. Започнал Мохамед да проповядва в Мека, но в продължение на 13 години никой не му обърнал внимание. Затова избягал в Медина. Това бягство се счита за рождена дата на исляма. В Медина срещнал по-голямо разбиране и официализирал новата религия сред тамошните племена. После се отдал на военно дело и първото нещо, което нападнал, била родната му Мека. После водил войни и с други народи, като един по един ги подчинявал на славния си ятаган. Така се оформило нещо като империя, която след смъртта му се нарекла халифат (халиф значи наследник). Говори се за четири халифата: на четиримата праведни халифи, на Омаядите, на Абасидите и на Османците. При първия мюсюлманите се разделили на шиити и сунити заради несъгласие по богословски въпроси. Когато Абасидите ги изгонили, Омаядите завладели Магреба и Испания. Османският халифат пък се разтурил чак през 1924 след Първата световна война и секуларната дейност на Мустафа Кемал. Оттогава ислямският свят и най-вече неговата радикална част се чувства обиден, задето си няма халифат и задето е по-беден, по-корумпиран и по-изостанал от света на неверниците.
Това накратко е историческата картина, на чийто фон Ахмед взима решение да посвети живота си на исляма и на неговото световно тържество. Богословската основа на решението му пък е такава: Бог е низпослал закон. Природата, пък и човекът като нейна част, няма абсолютно никаква нужда от друг закон. Божият е достатъчен. Той трябва да се изпълнява буквално и изцяло. Не може отчасти или с тълкувания, защото наказанието е смърт, както наказанието за кражба е отсичане на ръка, а за прелюбодеяние – пребиване с камъни. Всъщност известни тълкувания се допускат. Ислямът е голям сборник от правила за прилагане в конкретни ситуации. Ако дадена ситуация не е предвидена от Корана, то как да се постъпи в нея трябва да се търси в сунната (практиката, прецедента) на Пророка, кодифицирана в ахадис (устно предадени случки от живота му). Ако и там не се намери отговор, тогава се събират мъдреци, за да решат как правоверният е редно да действа. Разбира се, това прави нещата твърде субективни и именно това внушава авторът с известна ирония.
Друго, което внушава, е, че ислямският фундаментализъм, който е враждебен и агресивен, никак даже не противоречи на Корана, който е миролюбив и толерантен. Образът на „толерантния“ ислям е димка, с която идеологически диверсанти се опитват да приспят бдителността на Запада. Напротив, Коранът е войнствен и в него Жозе Родригеш душ Сантош е преброил над 150 стиха, в които се говори за джихад и убиване на неверници. Ислямът търси враговете си сред хората на Преданието, тоест сред религиите, които също като него признават Стария завет – юдеите и християните. Между другото, така ги дели и авторът, само че за него евреите и християните са добрите. Той внушава също и убеждението, че човек трябва да бъде толерантен само с толерантните, но с нетолерантните следва да бъде нетолерантен. Бедата на западния свят според автора е тази, че подсъзнателно робува на християнските ценности, което е вредно, защото така Западът става лигав и безхарактерен.
С тези исторически и богословски възгледи расте Ахмед през 20-те години, които обхваща първата сюжетна линия. Минава през всякакви премеждия. Лежи в затвора, учи в Португалия на разноски на египетска терористична организация, скандализира се от разголените жени там и затова с облекчение (и вдъхновение) побягва да се обучава в лагер в Афганистан. Там го забелязва Бин Ладен и решава да го натовари с мисията да се самовзриви заедно атомната бомба в сградата на ООН в Ню Йорк.
Втората сюжетна линия започва с това как ЦРУ грабва от Азорските острови професор Нороня (криптограф и специалист по Близкия изток), където той е на ваканция с болната си от Алцхаймер майка. Завличат го във Венеция на среща на тайните служби. Там научава, че спешно трябва да разшифрова послание, което контраразузнаването е заловило, скрито в порнографска снимка на занимаваща се с фелацио жена. Там се запознава и с Ребека от ЦРУ, която ще му бъде спътница до края на романа, когато ще стане ясно, че е лесбийка. Извън еврейското си име, Ребека е едрогърда блондинка. Зеленоокият професор Нороня пък има славата на покорител на женските сърца. Изглежда това е трябвало да бъде зародишът на романтичната линия в романа (нали не сте забравили – рецептата за правене на бестселър го изисква), но тази линия не се е получила.
Всъщност не са се получили и други неща и може би тук е мястото да ги споменем. От литературна гледна точка няма нито един пълнокръвен или поне ярък и оригинален образ. Има сенки, които си разменят реплики в експозиционни или пък информационни диалози. Дори Ахмед, който е герой в нещо като малка пикареска, е скучен и еднопланов. Историята също има слабости. Например това кодирано съобщение, за което ЦРУ отвлече професора от старата му и болна майка, защото разгадаването му не търпи и секунда отлагане. Обаче веднага след отпътуването си от Венеция професор Нороня забравя за него. Сеща се случайно след няколко месеца, въпреки че ЦРУ добросъвестно му плаща заплата през цялото време. Разгадава го чак към края на книгата, но нещо пак ги разсейва. Този път за шифъра забравя не само Нороня, но и шпионката Ребека. Сещат се чак след няколко глави, когато вече таймерът на бомбата цъка. Всъщност това няма значение, защото се оказва, че закодираното послание не е нищо друго, освен цитат от Корана, който служи като сигнал за началото на операцията, която вече я знаем каква е.
Бомбата пък, с която трябва да се взриви ООН, е дошла в линейка и със сирени и в ключовия момент се намира пред самата сграда. Имайки предвид, че това е атомна бомба, тя би убила президента на САЩ и всички световни лидери и от някой апартамент в съседна улица, без никой да може да предположи за нея или пък да открие местонахождението ѝ. Но тогава нямаше да има преследване, престрелки, падане и ставане, поредно разкодиране и обезвреждане. Нямаше да има смълчана от благодарност и облекчение общественост и отдъхнал си от предполагаемото напрежение читател.
Двете сюжетни линии се преплитат монотонно и строго симетрично. Редуват се глава за глава: нечетните глави са за Нороня, четните са за Ахмед. Сякаш някой ги е разбъркал, както се разбъркват карти за игра с розетка. Само съвсем накрая, когато пътищата на протагонистите се сливат, главите стават и за двамата. Този метод, освен повествователния паралелизъм, очевидно цели и противопоставянето на два свята и два мирогледа. От една страна авторът, сам той журналист и новинар, бивш служител на ВВС (британските радио и телевизия, а не военновъздушните сили) и настоящ сътрудник на CNN, чрез героя си проф. Томаш Нороня застава на страната на западната либерална демокрация. От другата страна поставя ислямския свят, тъжен, че си няма халифат, завистлив, че е по-беден от света на неверниците, и войнствен чрез своите радикални деятели, бленуващи джихад.
Като гледам тази подредба, изкушавам се да си представя как някой изтрива всички глави от едната сюжетна линия и оставя само главите от другата. После сяда и написва нови глави на мястото на изтритите. Ще се получи нещо като ефектът на Лев Кулешов. Нали си спомняте – през 20-те години режисьорът заснема лицето на известния тогава актьор Мозжухин. Актьорът успява да покаже за снимките абсолютно безизразно лице. След това Кулешов монтира лицето заедно с чиния супа, после заедно с дете в ковчег и накрая с някаква красавица. Пуска материала на публика и пита хората какво изразява лицето на Мозжухин в трите случая. Те отговарят, че в първия изразява глад, във втория тъга, а в третия мерак. А лицето през цялото време е едно и също, просто така е устроен умът на човека.
И така, питам се какво ли би станало, ако някой махне от романа „Божият гняв“ сюжетната линия, която защитава гледната точка на либералната демокрация, и вместо нея напише някоя друга. Там героят може да не е университетски преподавател в Лисабон с релативистична и агностична нагласа, а някой руски православен зилот. Дори може да е привърженик на Путин и служител във ФСБ. Защо не и офицер от Афганистан. А може да е ултраортодаксален юдаист хасид, за когото не подобава да слуша пееща жена, нито пък да ходи с жена по един тротоар. Какво ли би станало по метода на Кулешов, ако редувахме епизодите на ислямския фундаменталист Ахмед с епизоди, в които участва някой от тези герои и които защитават неговата гледна точка за Словото Божие и световния ред? Със сигурност резултатът няма да е по-малко интересен от съществуващия.
