Със “защитници” като Дайнов, на Църквата не ѝ трябват врагове
На 08 август 2015 г. „Off News“ е публикувал статия на Евгений Дайнов, озаглавена „Водните игри на стриганите дебелаци“. В нея Е.Д.[i] изразява похвална за един отявлен враг на идеята за християнския характер на европейската цивилизация (някой би се изкушил да каже, че това го прави и враг на истината, но за това – малко по-късно) кахърност. Видите ли, това, че някой залял някого с кофа вода в Голямата базилика в Плиска означавало края на цивилизацията, както я познаваме. Няма ИДИЛ, няма Путин, няма Северна Корея, няма Иран, няма Обама и левичарската му администрация, които умишлено банкрутират Америка и отслабват военната ѝ мощ, за да няма кой да се противопоставя на Оста на Злото. Дебелаците с късите прически (доста низко е да нападаш опонентите си въз основа на външния им вид, впрочем, но някои хора явно толкова си могат) са тези, които пречат на Е.Д. и приятелите му да гледат телевизия, да отглеждат деца и да четат философски книжки. „Посмали, Манго!“, би се провикнал някой читател, слушал лекарските съвети и стоял повечко на сянка в августовските жеги, изправен пред тази Майка на всички преувеличения, ронеща сълзи, от които и нилските крокодили биха се засрамили. Но за нашия автор никое преувеличение не е твърде голямо, щом трябва да се заклеймява и громи врагът на светлото зелено-либерално бъдеще.
Кой е врагът ли? Нашият автор не ни остава да гадаем дълго. След първия удар по споменатите ниско подстригани „дебелаци“, той стоварва цялата мощ на праведния си гняв върху всички десни, консервативно настроени български християни. А това по една случайност представлява по-голямата част от българския народ, дори и те самите да не разглеждат осъзнато себе си като такива. По втора случайност това включва и мен самия, поради което вярвам, че ми се полага правото на отговор на нещото, което с повече добра воля може да бъде наречено и статия на Е.Д. Ние, българите, които обичаме страната си; които мразим комунизма дотолкова, че не бихме излезли на общи протести с БСП, както правеха Дайновите приятели по време на кампанията си срещу шистовия газ; и които вярваме в Бога така, както вярваха поколения от българи преди нас, или поне сме признателни за християнството и Православната Църква за ролята, която изиграха за формирането на нашите народ и държава; ние, които вярваме в свободната стопанска инициатива, малката държава и ниското данъчно облагане, сме лошите. Ние колаборираме със злите сегашни управници (които явно в съзнанието на нашия мислител са по-зли от комунистите, националсоциалистите и противоконституционната етническа партия, които ни управляваха допреди малко повече от година), ние си мълчим, когато те – о, ужас! – се поливат с вода и пречим на кроткото естестско живуркане на Е.Д. и подобните му пред телевизора.
С тази фронтална атака срещу всички, споделящи исконните ценности на българския консерватизъм, и особено срещу младите говорители на консервативното движение у нас авторът всъщност потвърждава правотата на една теза, която много му се ще да омаловажи. А именно, че идеологическата битка за бъдещето на страната ни ще се води между консерватори и либерали. Като първите ще защитават каузите на свободния пазар, родолюбието, традиционното семейство като доказано най-добрата единица за отглеждане и възпитание на децата и християнския морал, а вторите – точно обратни и чужди тям „ценности“ под маската на модерността и секуларизма. И недвусмислено заема своята страна на барикадата.
Независимо, че позиционира статията си на така описания цивилизационен разлом на нашето време, авторът не пропуска да ни занимае със собствената си персона и предполагаемо грубото отношение, на което бил подложен от лошичките консерватори. Така де, какво са краят на нормалността и на цивилизацията, каквато я познаваме, пред суетата на един човек? Когато бивш син шаман, днес зелено-либерален гуру бил написал, че Европа не е християнска, му се били нахвърлили „като шайка пирани, опитваща се да постави рекорд при оглозгването на скелет“. Когато прочетох този патетичен пасаж, почти пророних сълза пред тези вертеровски страдания на нашия автор. Само че после си сетих по какъв точно начин въпросното лице описваше опонентите си в по-раншните си творби. За който е забравил или си има по-важна работа от това да следи медийните изяви на господина, ето един образец на изящната словесност, в която той благо описва опонентите си като „мрачно ръмжащи орки, възпроизвеждащи, на основата на провинциален клерикализъм, някаква смешно-страшна (и при всички положения – инфантилна) каша от Найджъл Фараж и Едуард Лимонов, докато си мислят, че са влезли в чехлите на Рейгън и Тачър.“ И това без да броим частните разговори в социалните мрежи, където „комплиментите“ му ескалираха до „полуинтелигенти, които не осъзнават собствената си убогост“ и пр. С други думи, изправени сме пред типичен случай на либерално лицемерие – противниците се нападат по най-грубиянски начин, но когато някой си позволи да отговори (по правило с аргументи и по-доста по-възпитан начин), клетият либерал започва да кряка, че го обиждали.
Заченат в лъжа и суета (смъртни грехове, но явно само според християнския морал, не и според този на либералните атеисти, които се напъват да наследят България и Европа от нас), опусът на Е.Д. не изневерява на корените си до самия край. Една от най-ниските точки на статията в личен план е достигната, когато авторът обвинава опонентите си в „дългогодишно членство в БСП“ и в навик „да се подчинява на БКП и ДС“. И всичко това, написано от човек, за когото в Уикипедия пише, че „Баща му е бил „рабкор“ – кореспондент на в. „Работническо дело“ – в Лондон“. И това по времето на най-бруталния тоталитаризъм, когато особено в една от най-вражеските (според господствуващата тогава в страна идеология) държави като Англия се изпращаха само най-проверените и предани партийни другари, често с поръчения именно от въпросната ДС. Докато за редовите поданици на режима, вкл. за обикновените партийци, дори пътуване в съседна и също комунистическа Югославия беше непостижим мираж. А нашият върл демократ по същото това време е получавал образованието си в Лондон, подобно на дъщерята на правешкия диктатор Людмила Живкова. След което според споменатата енциклопедия кариерата му е преминала… не през българските секции на Би Би Си, Свободна Европа или Дойче Веле, а през Института по история на Българската Комунистическа Партия (ИИБКП). Още едно място, където идеологически „неблагонадеждни“ (от гледна точка на комунистическия режим) просто не се допускаха.
Споделям цялата тази информация не за да се отдавам на лов на вещици или да отричам правото на хората да се променят въпреки миналото (това е патент на Е.Д., както си личи от неколкократните му натъртвания за миналото на Борисов, Димитров и висшите сановници на Българската Православна Църква). А за да демонстрирам още веднъж моралното падение и двойния аршин, с който споменатото лице мери себе си и опонентите си.
Друга доста плитка лъжа и клевета на автора спрямо нас, които казваме очевидната истина, че един от стълбовете, на които се крепи европейската цивилизация, е християнството, е че по този начин сме искали да направим от него и приятелите му Яшар, Хасан и Ерол „втора категория европейци“. Да започнем от там, че никой сериозен изследовател днес не си позволява да оспори, че трите стълба на европейската цивилизация са гръко-римското наследство, юдео-християнската традиция и просвещението. Да се приеме обратното, означава някой сериозно да твърди, че морални императиви като „Не убивай“, „Не лъжи“, „Не кради“, „Почитай майка си и баща си“ и пр., представляващи фундамента на Евроатлантическата цивилизация, не са взети от Библията, а са измислени от група атеисти просвещенци от 18-ти век. Очевидно някога тогава е започнала и европейската история, а катедралата в Шартр, Нотр Дам, Сейнт Пол, Сан Марко, Сан Пиетро и пр. не са част от европейското културно наследство и идентичност. По тази логика явно и българската история започва на „светлата“ дата 09.09.1944 г., когато атеизмът най-сетне възтържествува по нашите земи, а православната вяра и църква нямат никаква роля за създаването на българската писменост, за сливането на българи и славяни в един народ, за запазването на националното му самосъзнание през вековете на византийски и турски гнет, за формирането на първите модерни български национални институции и т.н. и т.н.
Втората част от манипулацията тук се състои в насаждането на страх у „различните“ (в случая тези с различен етнически произход), че ще бъдат изключени от христиняската цивилизация и превърнати в граждани „втора ръка“. Типичен либерален похват на разбиване на обществото на малки групи и настройването им едни срещу други на принципа „разделяй и владей“. Нещо не би могло да бъде по-далеч от истината. Защото словото на Христа не се дава някому въз основа на етническата му принадлежност (ако Е.Д. наистина твърди такова нещо, то познанията му за християнството не са по-големи от тези на псевдоправославния русолюбив лъженационалист Волен Сидеров), а е предназначено за всички народности, имена и цветове на кожата. Не случайно в Първото послание на Св. Апостол Павел до Коринтяни (1:24) се казва, че призваните са „както иудеи, тъй и елини“. Е.Д., бре, чети. Ще си спестиш някой и друг резил както пред приятелите си, така и пред по-широката общественост.
Така че – каквото и да ви убеждава кадърът на ИИБКП – имената на Яшар, Хасан и Ерол не са никаква пречка и те да станат наши братя в Христа. А дори и да не станат (или да станат на по-късен етап), казването на очевидната истина (за християнския фундамент на Европа) не ги прави европейци втора ръка. Що за перверзна логика – истината да означава подтисничество, а лъжата да носи свобода? Напротив, казано е „Истината ще ви освободи“. Напротив, историческото развитие на човечеството е доказало, че концепцията за демокрацията и правовата държава, където всички, независимо от своя произход, религия и убеждения, са свободни и равни пред закона, стига да го спазват и да уважават правата на другите, се е зародила и е възможна единствено в християнски държави. Не в ислямски, не в будистки и със сигурност не в официално атеистични общества като комунистическите държави. А пред фактите, казват, и боговете мълчали. Това обаче очевидно не важи за либералните носители на новия атеистичен морал, за които фактите могат да се изкривяват и пренаписват според както им е угодно. Досъщ в стила на Оруеловата „1984“ и още едно сходство между либералите от Дайнов тип и тоталитарните комунисти.
Друга любима и редовно употребявана в цялостното творчество на господина лъжа е тази, че християнството и особено традиционното за България православие било тъждествено с Путин и диктаторския му режим. Тази неистина е била разобличаване неколкократно, но нашият автор продължава да я върти до припадък, явно следвайки Гьобелсовите завети, че „една лъжа, повторена сто пъти, става истина“. Затова и ние ще я развенчаем вкратце още веднъж. Да, вярно е, че някои кръгове около ВВП (вкл. и петата му колона у нас) с пропагандни цели се стремят да му градят имидж на бранител на православните ценности срещу „упадъчния Запад“. Но самият Владимир Владимирович полага всички възможни усилия да разруши този си имидж, редувайки изказвания, в които приравнява православните мощи с мумията на Ленин с такива, обясняващи как според него православието е по-близо до исляма, отколкото до католицизма. И ако това не е достатъчно, то съвременна Русия, в която се ширят духовна и материална нищета, а абортите, разводите, алкохолизмът и наркоманията чупят рекорд след рекорд, е всичко друго, но не и образец на общество изградено и живеещото по заветите на православието. Да твърдят обратното могат само закоравели лъжци като сидеровите черноризци… и определени либерални активисти с претенциите да бъдат морални стожери на обществото.
Следваща лъжа (тук изключително уместен термин е и „подмяна“) е опитът на господина да присвои всенародните протести срещу кабинета Орешарски, както и Протестна мрежа, олицетворяваща част от протеста, на подобните нему либерални атеисти, изповядващи ценности, както видяхме, напълно чужди на огромното мнозинство от българския народ. Като сравнително деен участник във въпросните протести мога да засвидетелствувам от първа ръка, че и сред протестиращите, и сред Протестна мрежа, и сред окупиращите Софийски Университет „Свети Климент Охридски“ имаше голямо количество десни и консервативно настроени хора, много от които имам честта да познавам лично. Никак не прави чест на Е.Д. да се опитва да пренаписва историята според както му харесва и да „чопва“ неща, движения и идеи, само защото смята, че могат да ползуват войнствуващия му атеизъм и борбата срещу нарочените от него за врагове. Някой дори би нарекъл това комунистически прийоми.
Друг своеобразен връх в този парад на либералното лицемерие е, че след като в деветдесет процента от статията си е оплювал християнството и християните и им е отрекъл всякаква заслуга и място в европейската (и българската цивилизация), авторът обяснява, че все пак изпитвал някакво там уваженийце към вярата им (Димитър Талев е описал много добре въпросния сантимент в един от романите си като „съжаление към гнусната вяра на гяурите“) и – понеже лошите консерватори отказвали да я защитят от поругание – той и изцяло либерализираната Протестна мрежа щели да го направят. Уви, и тази концепция, както и всички останали в споменатото произведение, почива на лъжа. Защото проф. д-р Калин Янакиев, безспорно един от злите консервативни клерикали, продали се на мутрокрацията, към които Е.Д. отправя нападките си, реагира незабавно. И по блестящ начин посочи опасността от смесването на сакралното с профанното с цел търсенето било на евтини сензации, било на политически дивиденти. Но го направи мъдро, смирено, умерено и сериозно – с отговорността на човек, който истински более за християнството и за Светата Православна Църква. А не по повърхностния, суетен, користен и изпълнен с неистини начин на човек, който нееднократно е доказал отрицателното си отношение към православната традиция, но е готов дори нея да използува, за постигане на дребнавите си политически цели по приватизиране, либерализиране и съживяване на Протестна мрежа така, както той я разбира.
В заключение можем да кажем, че лица, достатъчно компроментирани от връзките си с престъпния комунистически режим, се опитват да предизвикват бури в чаша вода, за да наложат на българското общество ултралиберален дневен ред, нямащ нищо общо с неговите ценности, въжделения и интереси. За тази цел те не се свенят да забъркат в амалгамата си от лъжи и инсинуации дори и православието и Църквата. Добрата новина е, че – както обичат да се изразяват те – това няма да се случи. Ние, милионите православни десни българи, няма да им го позволим. Защото знаем, че със самозвани „защитници“ като тези, на Църквата не ѝ трябват врагове.
