Днес, 28 юли, се навършва една година от смъртта на Алекс Алексиев – родолюбец, анализатор, експерт по сигурност и антитероризъм.
Алекс Алексиев беше анализатор в изследователски център „Ран Корпорейшън“, изпълнителен директор на радио „Свободна Европа“ в Мюнхен, съветник на премиера Филип Димитров, преподавател в Станфордския университет, научен сътрудник в института „Хъдсън“, автор на книги, консултант на водещи американски неправителствени институции.
В САЩ Алекс Алексиев е смятан за един от най-добрите познавачи на радикалния ислям. Той бе основател и председател на Центъра за изследвания на балканския и черноморския регион и отговорен редактор на Bulgaria Analytica.
Прекланяме се пред забележителната му кариера, пред почтеността, великодушието и способността му да вдъхновява. Малко са думите, които да опишат човека и професионалиста Алекс Алексиев! Публикуваме спомен за него от приятеля му д-р Любомир Канов.
Настанихме се с Алекс в малък семеен хотел в Чепеларе, край рекичката, срещу тучните родопски поляни, от които започват горите с великански ели към Мечи Чал, пълни с билки, цветя, диви ягоди и родопски манатарки.
Това беше сбъдната мечта: двама приятели живели десетки години в Америка, да се върнат в родината си и в най-човешката българска планина да отидат за гъби. По стръмните пътеки нагоре, с меката пружинираща горска почва под краката ни, обсипана с шишарки, ние се изкачвахме и слизахме по планината, а след това сядахме в ресторантчето с неизбежната кана вино на масата. Проследявахме с погледи на застаряващи познавачи младите келнерки и обезоръжаващо намеквахме пред тях, че ние всъщност сме стари гейове. Намеквахме, че сме напълно безопасни, надявайки се тайно, че те ще запротестират и ще кажат: О, не, знаем ви ние колко сте безопасни! – след което да врътнат кокетно стройните си тела на път към кухнята.
Говорехме си за риби в Аляска, за лов и за политика, за великите мъже, които той бе срещал по пътя си, за нашето нелеко минало, пълно с трагедии и триумфи и разбира се за бъдещето, което винаги се случва, докато кроим съвсем други планове. Сушехме манатарките на балкона, бяхме намерили доста.
Един ден се случи така, че се разделихме и аз вече бях слязъл към станцията на лифта, докато Алекс бе излязъл от гората по-нагоре към пътя. Един раздрънкан джип с обратно кормило, от онези които са често срещани из Родопите спрял и оттам излезнала една суха и подвижна жена с неопределена възраст, облечена в полумъжки дрехи, тежаща максимум 40 кг, която предложила да го закара до станцията. Оказа се, че е на наша възраст и е най-голямата гъбарка и билкарка в района.
Било нещо като любов между две сродни души от пръв поглед, както решихме по-късно, когато обсъдихме случката. Пречката обаче, за да се осъществи тoзи романс, пламнал така неочаквано в кабината на стария джип, както Алекс ми разказа, била че тя била женена за един твърде суров дървосекач с много зъл нрав, който бил убил при свада друг мъж в местната кръчма. Когато дошли да го арестуват, той решил да избегне затвора, като си отсякъл едната ръка. Надявал се, че ще го изпратят в болница и ще му се размине. Уви, след болницата го пратили все пак в затвора. Решихме, смеейки се до сълзи, че е твърде опасно да се следва зовът на сърцето. Всъщност, това беше една много сърцата и интересна жена, но жалко, че не я срещнахме след това, за да ни разкаже онова, което знаеше за планината и гъбите.
И ние никога повече не отидохме заедно да берем гъби. В моята памет обаче, ще останат незабравимите разговори и прозрения на Алекс за света и за смисъла на нещата, които се случват в него, за приносът, който той лично е имал, за да се срине съветския комунизъм, както и огорчението от новия либерален ред, заплашващ да потопи Запада в догмите на новото левичарство. Споделяхме общи възгледи, защото и двамата притежавахме тежък и безмилостен опит в Злото, което бяхме изпитали през своя живот. Но ние споделяхме също и любовта към живота, към чашата вино с приятел, към океана и към речната пъстърва, към свободата и към прекрасното в природата и човека, към доброто, което понякога ни просълзяваше.
Алекс вече го няма, но тук е останала душата му, запечатана е в нас завинаги, поне докато сме още живи. А след това, вярвам че отново ще сме заедно във Вечността и ще отидем пак за гъби. Надявам се, че и там човек може да се наведе и да си откъсне някоя родопска манатарка.
