Изглежда за колкото по-умен, колкото по-цивилизован и културен, за колкото по-граждански адекватен се мисли някой, толкова по-дребен се оказва в избора на онова, от което да се възмущава сприхавата му съвест. Дребнотемието е печатът на мнозина шумни онлайн мъдреци. Миналата седмица някои от тях щяха да получат инфаркт задето в 5 ОУ “Иван Вазов” седмокласниците преписали “Под игото” на ръка и го подарили на Фандъкова. Всъщност, доколкото стана ясно, са участвали стотина деца, което означава, че са се паднали по около 5 страници на всяко от тях. Фандъкова не е получила 100 екземпляра, нали?
Това ли е най-великият проблем на българското образование? Това ли е гнойната язва, която пречи на нашите интелектуалци да погледнат смело в очите чуждестранните интелектуалци, без да се срамуват от своя изостанал народ? Това ли е най-възмутителното, което се случва под мракобесния покрив на българската образователна система? И защо тези, които се вайкат за “демографската катастрофа” – този безславен провал на всички управляващи, – защо те не се възмутят и не се разбунтуват против енергичното изучаване на всички способи за “предпазване от нежелана бременност”? Тези знания по-насъщни ли са за децата?
По история продължават да се преподават наивни, романтични и класово ориентирани митологеми, не се дава адекватна оценка нито на периода от 1944 до 1989 г, нито на последвалите го времена, които вече обхващат цяло поколение, че и повече. Подходът към българската и световната литература не се е променил качествено в сравнение с епохата на комунизма, когато официална идеология беше марксизмът-ленинизмът и диалектическият материализъм, който днес все още господства в подхода и към другите науки. Изучават се почти същите автори от почти същата гледна точка, децата учат литература от позицията на нещо средно между критически и социалистически реализъм, а за литературата като художествена форма на философията са чували може би единствено от някой дръзновен учител по негова необяснима и налудничава в масовите очи инициатива. Нямат вероучение, нямат понятие от Библията, която е фундамент. Често учителите са даже под нивото и на учениците. Преписът на 5 страници от “Под игото” ли ви е проблемът?
Всъщност кой е проблемът? Че са писали на ръка? Че са преписвали художествен (макар и не техен) текст вместо да чатят на шльокавица по смартфоните? Че са преписвали именно “Под игото”, а не хрониките на някой Дръндьо, с което са изпаднали в състояние на презряна българщинà (впрочем кой текст са преписали: Вазовия или “преведения” на съвременен език?), или проблемът е, че са го подарили на Фандъкова, което е вече нетърпимо!
Да тръгнем отзад напред. Пето училище е общинско. Нормално е такъв символичен труд (децата понякога вършат и по-безумни наглед неща, тласкани от благородни пориви) да бъде връчен на кмета, пък от която ще партия да е той. Трудът трябва да има насоченост и финал, за да има смисъл. В такъв порив е редно да присъства нещо празнично и официално, иначе децата може да останат разочаровани. Това е банален протокол и не мисля, че в този случай София се нуждае от спасяване.
Подходящо ли е за манускриптиране точно “Под игото”? Твърде подходящо, защото, оправдано или не, романът е приет за безспорна национална ценност, надпартийна и универсална. Мислейки за втората половина на 19 век и за българските националноосвободителни движения, масовият българин си служи с понятията и образите на “Под игото”. Публиката на “Под игото” са юношите точно на тази възраст. По-малките нямат историческия контекст да го разберат, а за по-големите вече не е интересно. Класиката е нещо, което се предполага, че е познато на всички и така трябва да бъде през поколенията. Затова присъства в задължителната учебна програма. Когато в разговор някой използва “Кириак Стефчов” или “Мунчо”, останалите вече да разполагат със съответните образи и техните метафорични значения в личната си колекция. Класиката задължително трябва да се познава, независимо доколко сме съгласни с нея.
Относно писането на ръка. Помня почерците на хора от поколението преди мен, включително и на своите родители, които бяха най-обикновени геолози. Днес биха нарекли това калиграфия, но за тях си беше в реда на неща, нещо, за което не си заслужава да се говори. Самият аз, който съм обрасъл отвсякъде с лаптопи, таблети и смартфони, имам десетки тетрадки, разхвърляни по бюра, чекмеджета и масички за питиета, и често пиша на ръка с най-различни моливи, химикалки, писалки и тънкописци. Пиша на ръка и в полетата на книгите. Писането на ръка е част от мисленето. При писането на ръка написаното се осмисля по друг начин. Вероятно и великият цар Симеон кротко и покорно е преписвал текстове в славната Магнаура, не защото преписите са били нужни някому, а за да укрепи ума и ръката си. И в зряла възраст да покаже недостижими днес черти на характера и политически постижения.
Относно преписването изобщо. Не, никак даже не е безсмислено. Не е догутенбергово средновековие. Преписването е най-ефикасната форма на четене. Като споделих това, ме попитаха аз колко книги съм преписал. Ами, твърде много (не от край до край, разбира се). Когато пиша нещо, чета много. Средно на написана страница прочитам поне 20-30 други от различни книги. Поддържам към всяко свое писание специална директория “Бележки по книги”, в която има включително и цели преписани пасажи. Разбира се, че мога да ги сканирам чрез OCR, но предпочитам да ги препиша, особено когато става дума за философска или светоотческа литература. Може би трябва да опитате.
Не виждам абсолютно нищо лошо в това ученици да преписват текстове, още повече като знам какви са алтернативите за прекарване на същото количество време. Когато преписваш, имаш време да усетиш вкуса на всяка дума, вървиш по стъпките на писателя, виждаш как се ражда текстът. Доколкото преписването е едно твърде бавно четене, мисълта ти се разклонява и поема по пътеките, които се откриват от прочетеното. Защото четенето, освен всичко друго, е и повод за мислене по въпроси, които отсъстват от текста, които са лични и съкровени за всеки читател. Какво лошо има децата да превключат на по-бавна скорост и да погледнат себе си и живота си с малко по-различни очи, които пак са си техни, но порез повечето време са замижали от блясъка на суетата? Какво лошо има? Или трябва да мърморим, задавени от непоносимото си възмущение от всички и от всичко, качени на пиедестала на собствената си интелектуална и морална недостижимост? Не мисля, че е полезно някому. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
