„Рецесия е когато съседът Ви загуби работата си. Депресия е, когато загубите Вашата работа. Възстановяване е, когато Джими Картър загуби неговата работа.“
Тези крилати думи на „Великия комуникатор“ Роналд Рейгън са само едно от умело изкованите му послания, с чиято помощ една от консервативните икони на ХХ век побеждава действащия президент демократ Джими Картър на изборите през 1980 г. Останалото, както се казва, е история. Те обаче са и нещо повече – симптом за една тенденция, започнала да се оформя през миналото столетие и станала особено очевидна през нашия век. А именно, че става все по-трудно за консерваторите да победят либералите на избори, ако последните не са се провалили по особено чудовищен начин в управлението на страната.
Да си припомним икономическите и външнополитическите измерения на четиригодишния мандат на Картър. Галопираща рецесия, която някои наричат депресия. Двойни числа на инфлацията и лихвите по кредитите. Растяща безработица и изключително нисък ръст на БВП. Исторически спад на индекса Дау Джоунс. Международно унижение във връзка със заложническата криза в Иран. Не е чудно, че Роналд Рейгън печели изборите през 1980 г. убедително, а Джими Картър остава президент с един мандат.
Сега сравнете тази картина с наследството на републиканеца Доналд Тръмп. Ръст на индекса Дау Джоунс от 35,5%. Ръст на БВП от 33% за последното тримесемие на 2020 г. Рекордно ниско ниво на безработицата в размер само на 3,5% преди избухването на пандемията от Китайския вирус. Отказ от скъпоструващи военни ангажименти в чужбина и настояване всички държави членки на НАТО да заделят минимум 2% от брутния си вътрешен продукт за отбрана, което заздрави отбранителните способности на Алианса. Не звучи като лошо постижение за президент, борещ се за втори мандат, нали?
И въпреки това Тръмп загуби изборите. Загуби ги от човек, който бърка внучката си с починалия си от рак през 2015 г. син и който е в състояние да си счупи крака, докато си играе с кучето си. Съмненията за това дали изборите са били фалшифицирани ще останат, особено на фона на всякаквите видове гласуване по пощата, с машини и т.н., практикувани в САЩ, които позволяват манипулиране на изборните резултати (тук си заслужава мимоходом да отбележим странното единство по този въпрос на социалистическата и либералната опозиция в България, която по известни само ней причини изключително много настоява за въвеждането на машинно гласуване и у нас – уж за да са станел изборният процес по-честен).
Въпреки това десетките милиони гласове, подадени за Джо Байдън, остават факт. И този факт е брънка от веригата на описваната от нас тенденция: за консерваторите става и ще става все по-трудно да печелят избори срещу либерали при равни условия и дори при леко предимство за консерваторите. Причината за това далеч не се корени в реалните или предполагаеми изборни манипулации – те са само страничен щрих в целия процес. Истинската причина е в това, че консерваторите губят войната на културите.
От десетилетия (всъщност отпреди повече от век) образователната система, медиите, масовата култура, дори църквата биват систематично инфилтрирани от либерали, левичари, троцкисти, културни марксисти – наречете ги както искате. И това е процес, за който много хора, разполагащи с поглед отвътре, като бившият агент на КГБ Юри Безменов, са предупреждавали нееднократно. Целта му е посредством завладяването на тези институции отвътре да бъдат възпитани цели поколения, индоктринирани в ляво-либералните ценности, осигурявайки по този начин на възпитателите си възможност да унищожат западната цивилизация, каквато я познаваме, и да изградят на нейно място своята утопия.
Симптомите на тази стратегия и резултатите от нея са видни, но заслужават кратък обзор без претенции за изчерпателност.
В сферата на образованието на запад системно се внедряват преподаватели с леви и либерални възгледи, които не се свенят да превръщат предметите си в пропаганда на своите възгледи и да цензурират десните и консервативни студенти.
В резултат на това днес навсякъде на запад водещите висши учебни заведения са бастиони на левичарството, бълващи поколение след поколение индоктринирани агитатори. В книгата си „Потрет на моя баща“ – биография на президента Джордж Х. У. Буш (старши), неговият син Джордж У. Буш (младши) споделя как след неуспешната кампания на баща му за Сената на САЩ негов преподавател му казал: „По-добрият победи“. Буш младши останал поразен как е възможно един университетски преподавател да проявява такава злъч пред млад човек по отношение на неговия баща, който за него е кумир. Това е обаче представата за академични стандарти на съвременните левичари.
В областта на масовата култура пропагандата е още по-яростна и неприкрита, тъй като там не е нужно да има каквото и да е съобразяване с изисквания за академизъм и безпристрастност.
Примерите са безброй, затова ще дам само два от собствения си опит, които първи ми идват наум. В любимия на много хора от моето поколение телевизионен сериал Алф има епизод, в който извънземното се прави на медиум – дават му запечатан плик, съдържащ въпрос, той отговаря, след което отваря плика и прочита въпроса. При показването на поредния плик симпатичното извънземно отговаря „Джордж Буш“. При отворянето на плика се установява, че е съдържал искане да назове един глупав човек. Въпросният „глупав човек“ е президентът Буш старши от предходния пример. И ако личността на един безспорен джентълмен (качество, което не се отрича дори от политическите му опоненти), човек с безукорен морал и герой от войната, който едва не е бил убит в служба на страната си, може да бъде подложена на такава систематична омраза и осмиване от страна на академичните среди и масовата култура, само защото е консерватор, вече сте наясно, че никой с десни възгледи няма да бъде пощаден.
Вторият пример е по-пресен. В излезлия през 2020 г. игрален филм за любимия на сегашните деца анимационен герой Скуби Ду една от героините при запознаването си с кучето детектив случайно е маскирана за Хелоуин като Рут Бейдър Гинсбърг – починалата наскоро ултралиберална съдия и герой на лявата половина от американците. Във филма, който би трябвало да е развлечение за деца, се срещат изрази като „токсична мъжественост“, „аз съм бял американски мъж – естествено, че ще се държа по този начин“ и т.н. С други думи, още от най-малки децата ни са облъчвани от послания, които може да нямат нищо общо с ценностната система и възгледите, които родителите им биха желали да възпитат у тях. Тазгодишното решене на Академията за филмово изкуство, че само „диверсифицирани“ (т.е. налагащи либералната гледна точка за едно разбито на всевъзможни етнически, сексуални, полови и пр. Малцинства общество, в което са важни не индивидуалните качества и споделените ценности на човека, а груповата му принадлежност) филми ще имат шанс да се борят за Оскари, е поредният жалон по пътя на налагането на социално инженерство чрез киноекрана. Да ви напомня това за Лениновото: „От всички изкуства за нас най-важно е киното“?
Стигаме и до медиите.
От години десните хора в САЩ се оплакват, че големите корпоративни медии не крият ляво-либералните си пристрастия. С масовото навлизане на социалните мрежи през ХХI век за кратко се появи идеята, че в условията на интернет свобода, където всеки човек е медия и съществяват предпоставки за свободен обмен на информация и мнения, информационният монопол на традиционните медии ще бъде разбит и цензурираните от тях гледни точки ще могат да достигат безпрепятствено до масовия избирател. Уви, тези надежди не просъществуваха дълго. От една страна, започна либерален лов на вещици в социалните мрежи – хора с десни и консервативни възгледи биват следени и докладвани, като въху работодателите им се оказва натиск (често успешен) те да бъдат уволнявани заради свободно изказано от тях мнение. Големите платформи фейсбук, инстаграм и туитър активно се намесиха в политическия процес, заглушавайки корупционния скандал със сина на Джо Байдън от времето, когато Байдън САЩ беше вицепрезидент на Барак Обама, и блокирайки профилите на все още действащия американски президент Доналд Тръмп. По този начин технологичното развитие създава предпоставки за налагане на диктатура от Оруелов тип, при който гражданите са непрекъснато следени през устройствата си за комуникация, а до тях достига само такава информация, каквато Партията (в случая демократическата) желае да им подаде.
Мислите си, че тези тенденции са израз на едно скучаещо в своята презадоволеност свръхбогато общество, което не е познало истинския комунизъм, и затова намира за забавно да експериментира с левичарски идеи, и няма как да пуснат корен в България? Помислете си отново. Те набират ускорение и у нас, може би с известно закъснение (все пак се намираме в малко по-отдалечените квартали на глобалното село), но вече могат да бъдат усетени.
Казано с други думи: живеем в свят, в който децата са облъчвани с ляво-либерална пропаганда и от екрана, и от образователните институции, а когато пораснат достатъчно – и от медиите. Това е дълъг процес, започнат отдавна и провеждан изключително последователно и упорито от своите архитекти и изпълнители. Да си спомним отново класиците на марксизма-ленинизма: количествените натрупвания водят до качествени изменения. Днес тези изменения вече са пред очите ни: всевъзможни институции и авторитети ви убеждават, че е възможно и редно да бъде налагана само една гледна точка и визия за света, нямаща нищо общо с хилядолетните устои и традиции на човешкото общество, че това общество трябва да бъде „фундаментално трансформирано“ (по думите на Барак Обама), че всеки, който не е съгласен с това, трябва да бъде заклеймяван и заглушаван. При това положение не е странно, че масовият избирател е много по-склонен да дава гласа си за леви и либерални кандидати и че се доверява на консерваторите само при тежки управленски провали на левицата. Нещо повече – с налагането на либералния модел като „новото нормално“ тези провали все повече ще бъдат възприемани като част от въпросното „нормално“ и поносимостта на избирателите към тях ще расте, намалявайки допълнително шансовете на консерваторите.
Какво е решението на проблема?
Със сигурност не е в окупацията на щатския Капитол, дело на отчаяните и разярени привърженици на Доналд Тръмп. Тя само даде повод на корпоративните медии да проявят за пореден път двойните си стандарти, заклеймявайки я остро, след като преди това бяха мълчали за безчинствата на протестиращите от движението BLM и за не по-малко насилствените протести на привържениците на загубилата от Тръмп изборите през 2016 г. Хилъри Клинтън. Трябва да започне борба за отвоюването на всеки от разгледаните по-горе компоненти: образование, масова култура, медии. Ако това е невъзможно – да бъда изградени алтернативни, които да могат да бъдат ползвани от хората с десни и консервативни възгледи. Този процес няма да бъде лесен и няма да бъде кратък. Но е задължителен, ако желаем спасим нашата цивилизация и да я завещаем на децата си. И трябва да започне още днес. Утре може да бъде безвъзвратно късно.
Илюстрация: Kulturkampf – Бисмарк срещу Папата, списание Kladderadatsc, 1875 г.
