Изтокът – новият стар Запад

За целта на настоящия материал, понятията „Западна Европа“ и „Източна Европа“ (респективно „Запад“ и „Изток“) се прилагат по смисъла на представите, наложени от „Студената война“, а не според географското и културно разделение на Стария континент. Понятието “Източна Европа” се използва в контекста на Междуморието – заключено между Германия и Русия. (бел.ред.)

Все по-често се чува мнението, че в момента Източна Европа е „по-истинската Европа“, „по-съхранената Европа“; че само на изток от бившата „Желязна завеса“ може да се усети автентичния европейски дух, докато в западната част на много места е вече загубен; че източната половина, въпреки относително по-ниския стандарт на живот, е по-добрата част на Европа.

Мнение, което преди две-три десетилетия никой не би смял да изкаже, а и да посмееше, би звучило налудничаво. За мнозина от хората, които помнят края на комунистическите режими и последвалите икономически, социални и духовни кризи през 90-те години на миналия век, посоченото мнение и досега звучи странно и трудноразбираемо.

За тях „западно“ (във всичките му аспекти) продължава да е синоним на нещо с по-добро качество, по-добре уредено, пример, който да бъде следван.

Фактите обаче сочат друго.


Да, Западна Европа продължава да доминира икономически, но Изтокът все по-успешно я догонва и за тридесет години успя да стопи част от разликата, останала наследство от „Студената война“. В немалко отношения източните общества превъзхождат западните, като нашата част от Европа има, и е време да започне да осъзнава, своите предимства.

Преди да обсъдим тях, нека направим кратка ретроспекция, за да потърсим мястото на Изтока в културната история на Европа: наистина ли е периферия и дълбока провинция, за сметка на Запада – така, както ни бе внушавано десетилетия наред; както реално беше през втората половина на ХХ век?

През Античността като най-развита част на нашия континент се оформя зоната на пряко влияние на гръко-римската цивилизация, а именно Балканите, Апенините и островите в Егейско и Средиземно море. Останалата част на Европа по никакъв начин не може да се съизмерва с достиженията на Елада и Рим. Единствено териториалната експанзия на Римската република (и впоследствие на Римската империя) дава досег на населението в обширните територии на днешна Западна Европа до технологичните, научните и културните си постижения. Този досег обаче е твърде бегъл и ограничен и големи части на Европа си остават преимуществено варварски.

Ситуацията не се променя съществено и в периода на Средновековието, макар че разпространението на християнството дава начало на, макар и бавни, процеси на икономическо и най-вече културно развитие на региони, които дотогава са били слаборазвити.

Общо взето, ареалът на античните цивилизации продължава да бъде лидерът на Европа, въпреки че след XI век държавите предтечи на Германия, Франция, Великобритания, отбелязват значителен напредък.

Любопитното е, че Балканският полуостров, който сме свикнали да възприемаме като проблемна периферия на континента, тогава се оказва в самата сърцевина на европейската цивилизация, бидейки географски между двата безспорни негови центъра – Константинопол и Рим.

Картината започва да се изменя драстично от XVI век нататък, благодарение на Великите географски открития.

Тогава Западът (първоначално Испания и Португалия, впоследствие Англия, Франция, Нидерландия, севрногерманската Ханза) поема европейското лидерство. Започва да се изменя и структурата на европейските икономики – ако дотогава основният поминък е идвал от земеделието (което дава предимство на по-плодородните земи в южната част на Европа), то вече водещи са търговията и занаятите. Въпреки това Жечпосполита, която в нашия случай е представител на Изтока, също има сериозен принос към европейското културно наследство. (През тези векове Русия също се утвърждава като първостепенен международен фактор, но тъй като тя сама се възприема като отделна цивилизация, не е обект на настоящия обзор.)

За съжаление, османското нашествие откъсва Балканите от общите европейски процеси и балканските народи задълго се оказват частично отстранени от достиженията на Европа – наука, култура, строителство, колонизиране на останалия свят и т.н.

Индустриалната революция допълнително засилва ролята на Запада, особено в неговата протестантска част.

Историята на Европа като цяло може да се раздели на периоди, в които един път православната, втори път католическата и трети път протестантската ѝ части задават дневния ред на континента.

Междувременно, Изтокът е вече в сянката на Запада, като източноевропейските народи или са погълнати от една или друга империя, или техните все пак независими държави играят второ- и третостепенна роля в международните събития.

Краят на Първата световна война довежда със себе си и завръщането на голяма част от Изтока на политическата карта на Европа, но центърът отдавна вече е изместен „на запад“ (някъде между Лондон, Париж и Берлин).

Все пак разликите не са толкова големи, а и имперското влияние (на Германската и Хабсбургската империи) е дало и своите позитивни страни. Така например Чехословакия в навечерието на Втората световна война се оказва една от най-развитите държави не само в Европа, а и в света.

Попадането на Изтока в съветската орбита обаче откъсва тази част на Европа от естественото развитие на континента.

След близо половин век комунистически експерименти разликите от двете страни на „Желязната завеса“ се окзават не само количествени, но и качествени. На практика става дума за два отделни свята, които в доста отношения са несъпоставими – не само като политически системи, не само като икономическо развитие, но и като ритъм на живот, към който са привикнали.

След падането на Берлинкста стена, „Запад“ и „Изток“ се възприемаха като синоними съответно на „напредък“ и „изостаналост“.

Пропастта между тях бе дълбока – нямаше как да не засегне самочувствието на всеки източноевропеец. Три десетилетия по-късно разликите са в немалка степен смекчени(според класацията на ООН за Индекс на човешкото развитие през 2018 година Словения е преди Испания, а Чехия е на едно ниво с Франция). На чисто битово ниво онова, което до неотдавна разбирахме под „западен стандарт“ (като доходи, начин на живот, достъп до най-модерните технологични достижения) вече е реалност и за голяма част от източноевропейците. Но не това е сред причините, които дават основание да започнем да наричаме Изтока „новият Запад“ – просто той в много отношения се е нормализирал. Предимствата на Изтока спрямо Запада днес са други, макар често да се неглижират за сметка на по-високия жизнен стандарт на Западна Европа и политическите и административни недъзи на Източна.
Кои са тези предимства?


Лична безопасност

Кога за последно чухте за терористичен атентат във Варшава, Будапеща, Загреб, Рига, Вилнюс? Докато западноевропейските столици периодично влизат в новинарския поток с поредната кървава вакханалия…

Що се отнася до криминалната престъпност, тя е проблем навсякъде, но в редица градове на Западна Европа съществуват така наречените „no go zones“ (зони, в които не се стъпва). По правило, това са анклави, самоуправляващи се от живеещите в тях малцинства, в които не само обикновените граждани, но дори и силите на реда избягват да влизат. Естествено, криминалният контингент свободно вилнее и извън тези гета. (В някаква степен, аналогичен проблем са и циганските гета в България и Румъния, но в двете държави обществото болезнено осъзнава това и поставя сегрегацията като проблем, който трябва да бъде разрешен, пред себе си, за разлика от повечето западни държави, с или без колониално минало.) Има и нещо друго – в значително по-сплотените общности на Източна Европа, на „престъпниците срещу общността“, все още се налага и групова морална санкция. Обществото целокупно може да осъди онези, които работят срещу него и всеобщия просперитет. Престъпникът не просто извършва престъпление и бива наказан, той бива запомнен като предател на общия морал, на хората и традициите, сред които е израснал.


Културна хомогенност

Докато в Западна Европа мултикултурният модел отдавна дава своите ужасяващи „плодове“, на Изток ситуацията е несравнимо по-добра. Тук за представителите на раси и религии, различни от доминиращите, важи правилото „в Рим по римски“ – Коледните базари продължават да се наричат „Коледни“ и никой не се оплаква, че чувствата му са засегнати. Да, съществуват и обективни дадености – източните общества са доста по-хомогенни в религиозно отношение, а етническите малцинства обикновено са от съседни или близки народи, между които има исторически търкания, но в културно отношение няма съществени различия. Разбира се, съществуват изключения (Босна и Херцеговина (и Косово, преди да бъде изцяло прочистено от сърби)), но имаме и най-добрия пример за мирно съжителство на християни и мюсюлмани, а именно България.

Отстояване на идентичността


Ако Източна Европа може да се смята за „по-здравата Европа“, това се дължи на факта, че семейството, християнските ценности, патриотизмът, не са подложени на атаките, които наблюдаваме в Западна Европа. Отчасти и заради нищожния дял на представителите на други цивилизации, но най-вече защото самите местни жители (с редки изключения) не се поддават на „културен марксизъм“. Семейството продължава да се възприема като благословен от Бога съюз и основна градивна единица на обществото, християнството не е обект на масови подигравки и посегателства, любовта към Отечеството е ценност за мнозинството, историята е част от идентичността на самите народи, което не позволява пренаписването ѝ в „политкоректен“ дух. Ако Изтокът продължи да бъде верен на тази своя същност, със сигурност ще става все по-приятно място за живеене. Все неща, изконно европейски, но отричани от новите „дейци на в промяната“ в Западна Европа. Проблемът с изкореняването на традициите, върху които е изградено едно общество, е неговото обезличаване и обезволяване в хода на процеса, защото му се отнемат идеалите, около които да се обедени и се заместват с нови и неестетвени за общността

Свобода на изразяването

Не, не става дума за измислената класация на „Репортери без граници“, а за реалностите във всекидневния живот. В Източна Европа „политическата коректност“ отказва да пусне дълбоки корени и хората могат да говорят и пишат сравнително свободно без страх от последствия. Разбира се, това не важи за социалните мрежи, както и за част от организациите (НПО-та, медии, корпорации), които участват в схемата за налагане на криворазбран либерализъм от „западен“ тип (ЛГБТИ, феминизъм, криворазбрана толерантност, атеизъм, национален нихилизъм). Но и никой не е длъжен да се ангажира с тях.

Икономически перспективи

Все по-голяма част от чувстващите се обществено ангажирани млади хора в Западна Европа залитат по опасни „левичарски“ идеи, които, в името на поредната представена като благородна кауза, могат да поставят под заплаха икономическото благополучие. Ярък пример за това е „Зелената сделка“, която, ако бъде реализирана, ще „спъне“ европейските икономики при съмнителен ефект върху климата и околната среда. На Изток обаче, сякаш покрай присъщия ни скептицизъм след раздялата с различни политически идеи, сме съхранили здрав разум, което ни дава икономически предимства. Стига да не ни бъдат отнети при поредната неадекватна „брюкселска интервенция“

И последно, но не по важност: критерий за благополучието на едно общество е и външният вид на хората в него. В края на 80-те години на миналия век възможностите да бъдеш елегантен и стилен в Източния блок са до степен ограничени: недостатъчно разнообразие на предлаганото облекло, дефицит на козметика, труден достъп до разкрасителни процедури и т.н. Това още тогава не пречи на източноевропейците да се стремят да бъдат винаги спретнати и поддържани. Три десетилетия по-късно всичко преди липсващо е налично и достъпно. Впечатление прави, че западните жени все по-активно са подлагани на натиск от най-различни страни (феминистки, „зелени екстремисти“ и всякакви модерни културни течения) да бъдат небрежни към външността си – за да се намали въглеродния отпечатък, а също и за да „не робуват на наложените стандарти за красота“. В това отношение даже се отива по-далеч: усилено се прокарва пропагандата, че жените не трябва да се стремят да бъдат привлекателни, а да са в хармония със своята „природа“. Да не забравяме и все по-широко прокламираното на Запад „право“ на всеки да се възприема себе си във всеки пол, който пожелае, пренебрегвайки законите на природата. Междувременно източноевропейските общества не престават да ценят женствеността и красотата, както и мъжката елегантност, маниери и кавалерство.

В заключение

Изтокът все по-уверено възвръща позициите, които някога е имал. И ако се опази от съвременните болести на Запада, е въпрос на време да се превърне в лидер в Европа. А от нас се очаква да оценяваме постигнатото и да се гордеем, че в момента сме част от по-истинската Европа – тази, която е продукт на своите изконни (християнски) ценности, а не на прогресивизма.

Споделете:
Димитър Петров
Димитър Петров

Димитър Петров е магистър по Социология от СУ "Св. Климент Охридски" и Магистър по Tourism Destination Management от NHTV Breda University of Apllied Sciences, Холандия. Член на Контролния съвет на Младежки консервативен клуб. Секретар е на "Един завет" - клуб на потомците на офицерския корпус на Царство България.