Ескалацията на напрежението между Украйна и Русия трябва да се мисли като епизод от конфликт, който ще отлежава във времето. Т.е. би било твърде оптимистично да мислим, че той скоро ще бъде разрешен.
Основна причина за това е, че нито Москва, нито Киев – макар и по различни причини – са мотивирани да извървят пътя към нормализацията. Какво имам предвид?
За Русия отглеждането на анклав със смесен суверенитет в Донецк и Луганск означава окончателното спъване на Украйна спрямо нейно евентуално членство в НАТО. А докато на територията на Украйна има такава рана, вниманието и ресурсите на Киев ще отиват в осигуряването на средствата за нейното санитарно превързване.
Както демонстрира през 2014-та година с окупацията на Крим, Русия е склонна да вдига мизата, когато става дума за Украйна. Последната, заедно с Беларус, са най-важните компоненти от геополитическото съседство на Русия. Украйна и Беларус са не просто буфер срещу НАТО, но и такъв срещу демокрацията. За Москва винаги е било важно, включително заради културната си близост с Минск и Киев, в тях да не се реализират успешни опити за демокрация или “западни” практики. Поради „ниските” граници на Руската Федерация с тези две държави, то отглеждането на демократична политическа система в коя да е от тях би поставило въпроса за такава и в Руската Федерация.
За Москва „балтийски сценарии” за Беларус или Украйна е дебела червена линия.
Парализирането на Украйна с периодичното „чоплене” на раната в Донбас възпрепятства не само евентуалните перспективи за членство в Алианса на Украйна, но и създава трудности в чисто регионалното ситуиране на Киев. Партньорство с Украйна в таква “отворена” ситуация увеличава риска за потенциалните кандидати: и за Полша (оста Варшава – Киев като част от полския Интермариум или Междуморието), и за Турция (като държава, която, заедно с Румъния и Грузия, по принцип споделят общ интерес срещу доминантата позиция на Руската Федерация в Черно море).
Украйна също няма интерес от разрешаването на този конфликт, докато Минските споразумения са нормативната рамка за това.
Киев счита, че промяна в нейната Конституция, касаеща статута на Донбас, и провеждането на избори във въпросния регион за конструиране на структурите на местно самоуправление, докато:
(1) там са разположени руските прокси-сили
(2) контролът върху границата не е върнат на украинската държава, не отговаря на националните интереси на страната.
В този смисъл, Киев няма интерес от съхраняването на сега съществуващото статукво в тези части от Източна Украйна, защото то работи за Москва.
Основен проблем за Киев остава това, че конфликтът в Източна Украйна е само една от темите в големия европейско-руски разговор, в който Франция, която е една от държавите в Нормандския формат, има съвпадение на интересите с Русия в други топоси, оперативно интересни за ЕС (Либия и Западните Балкани). Оттук и страхът от “изтъргуване” на Украйна. Поради това властите в Киев се опитват да „избягат” от Нормандския формат и да въвличат все повече САЩ (включително с „Кримската платформа”). Имайки предвид словесната ангажираност на демократическата администрация на Вашингтон, последната няма възможност за особено маневриране. И украинците се опитват да използват това, правейки действията на САЩ заложници на тяхната реторика.
Възможна причина за ескалацията на напрежението между Москва и Киев, придружена с дислоцирането на техника и провеждането на бойни маневри на границата на Руската Федерация с Украйна, е желанието на Москва да получи допълнителни отстъпки в Нормандския формат. Друга такава е стандартното отклоняване на вниманието на руската общественост от начина, по който се менажирана кризата с Ковид – 19 в страната. Не бих изключил и варианта за съгласувано тестване на администрацията на Джо Байдън с Китай (докато Пекин усилва, включително военно, натиска върху Тайван, Москва прави същото спрямо Украйна). Не трябва да се подценява и стандартно-критичната рецепция в Руската Федерация на увеличаващия се обем от общи учения в Черно море на НАТО, в които като партньор участва и Украйна.
Възможни поводи за ескалацията могат да бъдат вече хроничната криза с водоснабдяването в Крим (поради което Руската Федерация да се опита да свърже Донбас с Крим), както и получаването на пакет от 125 млн. долара като военна помощ за Украйна от Пентагона в началото на миналия месец.
В този контекст ЕС е парализиран между желанието си да подкрепи Украйна и нормативната база на Минските споразумения, която работи в полза на Русия.
Брюксел е между чука и наковалнята – между симпатиите си и договореностите си (а това, че те се разминават, е показателно за качеството на дипломацията на Берлин и Париж непосредствено след 2014-та година). В Нормандския формат статутът на Германия и Франция е смесен: от една страна, те са държави-членки на ЕС, който има сключено споразумение за Източното партньорство с Украйна, от друга – се опитват да действат като медиатор между Киев и Москва. Русия добре усеща това разминаване, наред с онова между ЕС и САЩ, и се възползва максимално от така създадената ситуация.
И ако причините за Украйна са по-скоро процедурни, а тези на Руската Федерация – предимно концептуални, то и двете нямат интерес от разрешаването на конфликта. За Киев това би създало неблагорпиятни на терен обстоятелства, а за Москва – би отблокирало Украйна.
