Съвсем неочаквано, тази статия ще започне със злободневно заяждане с…президента Плевнелиев (2012-2017). Да бъдеш най-слабият президент в изключителната конкуренция на Радев, Първанов и Желев, само по себе си е значително постижение. Дължи се на много фактори, но нека изведем на преден план един от тях – „умението“ вредни идеи да се комуникират прецизно, а и малкото добри такива да бъдат изговорени неясно и уклончиво. Една от изненадващо правилните идеи беше, че българският народ има нужда от мисия.
България – мисия и идеал
В историята си българската държавност рядко е имала истинска мисия, защото това е прерогатив предимно на империите. Най-често се озоваваме оплетени в цивилизационния поток на някоя от тях – Източната римска, Османската, Руската, СССР, Евроаталантическата – и далеч не става дума само за периодите, в които България престава да съществува.
Като рядко изключение може да се разглежда разпространението на кирилицата и християнството в славянските земи. Ако го приемем като национален акт, а не плод на сложната динамика на отношенията ни с Източната римска империя и твърде неоформената по това време идея за национални държави. И в двата случая е трудно дори да си представим, от днешната си вечно оправдаваща се гледна точка, мащаба на самочувствието, необходим за зачеването на подобна мисия с цивилизационен размах. Целият облик на Източна Европа е оформен от това начинание и една Русия, например, ни дължи вечна благодарност за този акт.
В по-модерната ни история за собствена мисия от такъв порядък не може да става дума поради редица причини, най-значимата от които е кървящата рана, която ни нанася разкъсването на етническото землище на България. Рана, която все още не е заздравяла и вече трети век създава проблеми и раздори. Най-вече в многобройните войни на XX в. мисията е заменена от идеал – обединението именно на тези земи.
След съветската окупация в България се внася изцяло чужда идеология. Дори след т.нар. „демокрация“ всичките ни стремежи са да приличаме на някого другиго, да внесем чужд модел и да мимикрираме система измислена далече.
Неоконсервативна апологетика
Както вече споменахме, мисия в цивилизационен мащаб имат предимно империите. Не е нужно да се връщаме чак до Античността и до Pax Romana, до кръстоносните походи, колонизацията или дори до също споменатия комунистически режим с неговата повсеместна и постоянна революция. Нека разгледаме добре документираната история на Съедините Американски Щати.
Терминът „Предопределение от съдбата“ (Manifest Destiny) е създаден от журналиста Джон О‘Съливан в средата на XIX В. В най-общи линии се изразя в „съдбовното признание“ на Америка да прокламира и разпространява добродетелите на американския народ и неговите институции, да ремоделира света по техен образ и подобие и да „върши работата на Господ на земята“. Последното може да ви звучи прекалено помпозно, но нека все пак помним, че САЩ са моделът, в който кулминира всичко от предхождащите векове – хуманизъм, либерализъм, рационализъм, „Просвещение“ и т.н. Между другото, забелязали ли сте, че след „изобретяването“ на хуманизма следват предимно геноциди?
Manifest Destiny е използвано като основание за териториалното разширение на САЩ на запад. Иронично, привържениците на Демократическата партия, която го провежда, в момента се опитват да го „брандират“ като расистко. Заедно с популяризираната по време на Филипинската война поема на Ръдиард Киплинг – „Бремето на Белия Човек“, остават в основата на налагането на този модел на „износ на демокрация“ много преди Студената война, много преди цветните революции, преди неоконите и преди последните войни в Близкия изток.
Сега след обратът – това всъщност не влиза в категорията на доброто и злото. Нещо повече – именно съществуването на подобна мисия, на подобен стремеж е гаранцията, която прави една страна велика. Проблемът не дали да се изнася идеологията, а коя точно – но това разгледахме миналата седмица.
Оправданията да нямаме са многобройни и най-често злободневни, свързани с „малка“ България. За да имаш мисия обаче, не е необходимо да си голяма държава, или дори да си напълно искрен в мотивациите или вярванията си. Превръщането на Орбан в своеобразен символ на „антилибералното“ движение го доказва.
Като стана дума за оправдания, нека се върнем към България.
След постигането на голямата цел на ПРЕХОДА – членството ни в НАТО и Европейския съюз, изпаднахме в безпътица. С всичките негативи, които второто може да има или да ни се привиждат към днешна дата, то все още е важно и положително събитие в най-новата ни история. Въпреки че ЕС не се отъждествява с Европа, а напоследък въобще е забравил какво означава и какво прави континента ни това, което е, все пак това е важен цивилизационен избор. Цивилизационен, защото успяваме да прекроим границите предвидени от Хънтингтън и да попаднем в другата група. Каква ще бъде тя – зависи И от нас.
Затънали в оправдания кой ни е най-много виновен – турското робство, комунизмът, Виденов, Костов, Царя, Доган, Борисов – все се борим срещу тях – най-често постфактум. Позитивен план не се дефинира от никого, единственото до което достигаме е „да не бъдат тези“ или „да не се случи това“ (Тук консерваторите сме не по-малко виновни). Най-голямото достижение на българската политическа мисъл са изпразнени от съдържание абстракции, които до дори да допуснем, че са искрени, са плод на подражание и/или непознаване нито на историята, нито на политиката.
Ако съберем всички клишета на тези абстракции, ще сглобим един конституционен пъзел – „гражданско общество“, „върховенство на закона“, „човешки права“, „премахване на фасадната демокрация“. На теория – повечето записани дори в комунистическата конституция, на практика – оказва се, че от деперсонализирането на Истината има единствено значение хората, които стоят зад и пред тях.
От България на три морета към баща ми в три РМД-та
Въпреки че като народ не обичаме крайностите, в политиката някак успяваме да извадим всички бесове – от „светлото комунистическо бъдеще“ се хвърлихме направо в лъскавото консуматорство с цената на всичко (ако извините тази твърде очевидна игра на думи). Разбира се, това не е никак изненадващо, след като крайните версии всъщност не се различават една от друга и водят началото си от „Битието определя съзнанието“, като за алиби, за да не е съвсем профанизирано, едните ползват „равенство“, други „свобода“. Допълнителен трагикомичен нюанс внася факта, че и двете се градят от едни и същи хора и техните наследници.
Най-големият идеал, който българския политически живот е способен да формулира, е „да живеем добре“. „Да живеем добре“ или благосъстоянието на населението, ако развием този връх на държавническата мисъл, не може да е идеал, а политика, която се случва, каквато и цел да се преследва и който и да е на власт.
„Да бъдем равни на другите европейски народи“ не означава интеграция в Европейския съюз, нито миячите на чинии в България да изкарват колкото тези в Германия. Не се измерва в магистрали или брутен вътрешен продукт, нито пък кое посолство лобира, финансира или направо дава нареждания по-успешно. Означава, че е нужно да формулираме не само кои сме, но и за какво се борим.
