Стела Стоянова
Той е един от малкото хора, които умеят да правят добро, без за целта да изпратят sms. Без да чакат да дойде Коледа и без да питат дали за дарението си ще получат данъчни облекчения. Кой знае, може би е единствен – поне у нас. В озверялата ни и изпушила държава, която познава Златките и „Биг Брадър“, църковните скандали и изцепките на Волен. Където хора се убиват за скътани стотинки, от безпътица, от безверие. Става дума за Дядо Добри – същия, за когото не съм чула нито дума от православната ни църква, зациклила в перманентна предизборна агитация и вадене на кирливи ризи. Пред един от нейните храмове той проси всеки ден, за да дари събраните пари за укрепването му. Със сигурност ги дава не на църквата. Дава ги на Бога.
Виждах го дълги години пред „Св. Александър Невски“ и го смятах за един от многото просяци, които се навъртат наоколо и се препитават със събраните от туристите пари. Едва преди няколко години стана ясно, че всяка дадена му стотинка старецът е дарявал за ремонт на храмове. Вероятно всеки, който е пускал скромната си лепта в чашката на Дядо Добри, се е почувствал като докоснат от Бога, когато е научил това. Защото е
давал пари за мисия, а не просто за прехрана.
Защото става дума за човек с кауза. Такива са дефицитни в съвременния ни свят, в който безсребърничеството се възприема като неизлечима болест. А Дядо Добри е именно безсребърник. И няма никакво значение дали папата е писал за него във Фейсбук.
Никой не знае какво му се е случило, за да се откаже напълно от материалния свят и да посвети живота си на Бога. Самият той с пословичното си немногословие е споменавал тук-таме, че е грешен. Не е нужно да знаем дали това е действителен грях – обикновено животът на хората не претърпява толкова дълбок и драматичен обрат без причина. Спомнете си за стареца Зосима на Достоевски, който се спасява с монашество за вечен живот и който казва: „Всеки е виновен за всичко и пред всекиго“. Дядо Добри ни казва друго: “Не гледам хората, тях Бог ги гледа“.
Дори и да се е отказал да ни гледа обаче, той ни казва много чрез себе си, чрез мисията и каузата си, за които е избрал да ни говори. Дори и това, че каквито и обрати да има в човешкият живот, винаги има шанс за спасение. Винаги можем да намерим смисъла в нещо по-висше от нас, ако животът наоколо е престанал да ни дава упование и повод да продължим да го живеем. Че дори ако нашият собствен свят се е превърнал в черна кутия, която ни притиска от всички страни, можем да излезем от нея, залавяйки се за нещо, което е над нас.
Дядо Добри не ни кара да правим нищо. Но ни показва, че спасение и смисъл има. Че има вечни неща и ценности, докосването до които ни прави по-смислени, отколкото всички придобивки на материалното битие. Спасява себе си, но вероятно и нас, които не искаме да бъдем спасени. Които след публикацията, че папата се е трогнал от деянията му, преобърнахме интернет в спор дали това нещо го има на официалната страница на папа Франциск, или го няма. Които сме превърнали хейтърството в своя втора природа. Как да ни гледа Дядо Добри, като той има сетива за съвсем друг свят? Нас и Бог е спрял да ни гледа, останал ни е само „Биг Брадър“…
Впрочем в интернет светецът от Байлово си има фенклуб също като фолк певиците и участниците в тв риалитита. Не съм сигурна дали знае за него и дали изобщо знае за интернет. Едва ли го вълнува колко души го лайкват и дали те са повече или по-малко от онези, които пускат стотинки в шепата му. Нито пък че го интересува дали вечно боричкащата се родна църква ще го канонизира за светец. Първоначално се ядосах, че някой е направил стареца от Байлово част от света на Златка и Азис. От меркантилния ни свят, в който с едно натискане на бутона изразяваме емоция. Че се опитваме да го вкараме в стереотипа на затормозяващите си класации с повод и без повод, в които гласуваме за какво ли не. Че му правим официални сайтове, когато единствената негова грижа е да намери път към Бога. Че вкарваме в калъп нещо, което е извънмерно. После се замислих – може би дори и в това все пак има смисъл. Макар и за секундата на едно кликване с мишката, все пак ще се замислим за нещо светло. Ще си припомним за неща, различни от традиционните мантри на оцеляването или просперитета, в които ежедневно сме оплетени. Така че – добре, нека да лайкваме дядо Добри. Само, моля ви, поне не го правете Човек на годината.
От Стандарт
