Автор: Чарлз А. Кълъмб
Превод от английски език: Любомир Талев
Публикувано в: The European Conservative
Откакто Томас Пейн извлича от Библията аргумента, в който сам не вярва, противниците на монархията неспирно повтарят твърдението, че Бог мразел кралете и предпочитал управлението на съдиите. Като се абстрахираме от Божието отхвърляне на Царството в Левит (което предхожда историята, разказана в Самуил: 1), както и от въпроса дали Той предпочита Монархията или управлението на Съдиите, всички ние, които живеем в Западния свят, се гърчим под последното.
Разбира се, не трябва да създаваме впечатлението, че режимите, управлявани от Тяхна Чест, Техни Светейшества, Милости и различни подобни титли на върховно могъщество, са лишени от помпозността и блясъка, необходими за всяко управление – далеч сме от тази мисъл! По правило съдебните палати по целия свят изглеждат като кръстоска между дворец и катедрала, сияещи от гранит, мрамор, стъклописи, скулптури, облицовки и различни произведения на изкуството, обрисуващи могъществото на закона.
Това наследство често се отразява и в одеждите на съдиите и адвокатите. Британската система и системите на Британската общност на нациите, с техните цветни тоги, отговарящи на различните съдилища, и техните перуки, са може би най-известни. Но също толкова зрелищни са тогите на френските магистрати, непроменени от времето на Стария режим. Ако кайзерите Франц Йосиф и Вилхелм II се върнеха, за да видят съдилищата във Виена и Берлин, навярно щяха да се изненадат колко много от съдийските тоги от тяхно време са се съхранили в настоящето. Дори в Съединените щати, където съдиите в повечето съдилища носят само черно – напомняне за траура на тогавашните колониални съдии по повод на смъртта на кралица Ана през 1714 г. – техните тоги всетаки ги отделят от стадото. Главният прокурор на Съединените щати се изправя пред Върховния съд на страната в жалейна дреха.
Предполагаемата святост на съдебните процедури се подчертава от сложния церемониал, който ги съпътства. В повечето юрисдикции се обръщат към съдиите с величествени титли и доказателствата се представят по ритуален начин. В много американски съдилища заседанията се откриват от съдебен пристав, който тържествено произнася „Ой, ой“ и призовава всички, които имат работа в съда, да се съберат. След това той често призовава Бога да благослови САЩ или конкретния щат, както и „този почитаем съд“. В Британската общност на нациите съдебната година се открива по тържествен начин, а Червените меси (оброчни меси на Светия дух за съдии и адвокати) се провеждат всяка година в повечето американски съдилища.
Тази смесица от архитектура, облекла и ритуали служи като постоянно напомняне за патримониума на западните правни системи, които имат християнски и монархически корени. Тези традиции позволяват на Суверена да излъчва определени служители, които да раздават правосъдие в негово име и в съответствие с доктрините на християнската вяра. И докато Олтарът и Тронът бяха отхвърлени, то тяхното униклно отроче, правосъдието, ги надживя. И наистина, освободени от ограниченията на техните родители, съдиите в повечето западни държави узурпираха цялата власт на небето и земята и придобиха способността да променят действителността по своя воля. Думата им е закон и дори Хенри VIII и Луи XIV не биха могли да съперничат на тяхната власт. Те си поставят за цел да променят брака, да регулират най-интимните факти на човешката природа и дори да определят какво е човекът.
Не винаги е било така. В онези отдавна отминали феодални дни, когато са създадени не само съдебните уловки, които споменахме, но и всички съдебни длъжностни лица – коронни служители, шерифи, пристави, съдебна полиция, нотариуси и всички останали, концепцията за това какво е законът е много по-различна. По времето на Солунския едикт на Теодосий Велики от 375 г. католицизмът е бил водещият принцип на европейското управление, факт, подчертан от Юстиниан в неговия кодекс. Това важи и във варварските кралства, възникнали на територията на Империята и отвъд нея, когато те приемат Вярата.
Независимо дали се основава на писаното право (както в романската система и в прозводните ѝ), или на обичайното право (както у германските племена и в нашето английско Общо право), тези кралства разглеждат закона като нещо Божествено. Човешките законодателни кодекси са възможни само доколкото са съобразеви с Висшия закон. Бог, последством Църквата, дава власт на императорите, кралете и князете – но тази власт (правото да казваш какво трябва да се прави) изисква нейният носител да я упражнява в съответствие с този закон. След като управлението е установено, то има право да изисква подчинение от поданиците си. Както отбелязва почитаемият Дом Геранже:
„Докато тези владетели се съобразяват с абсолюта или не използват властта, дадена им за осигуряване на добруването на техните народи, за тяхното унищожение, дотогава тяхното право да изискват подчинение от поданиците си им е дадено от самия Бог – независимо дали дали упражняват правото да събират данъците, необходими за управлението, или като постановяват закони, които в името на общото благо на хората ограничават свободата, която иначе им е присъща по силата на природните закони, или пък като заповядват на войниците си да защитават родината с риск за живота си. Във всички тези случаи сам Бог заповядва и изисква подчинение: на този свят Той поставя меча в ръцете на властниците, които могат да наказват тези, които отказват да се подчиняват, а на онзи свят Той лично ще ги накаже вовеки, ако не са се разкаяли.“
Водени от именно това разбиране първоначално християнските императори и крали съдят своите поданици, които са нарушили Кралския мир посредством убийство или размирици или които са извършили несправедливости спрямо ближните си. Както пише Ото фон Хабсбург:
„Често се забравя, че истинският владетел винаги е бил пазител на закона и правосъдието. Най-древните монарси – Библейските царе – произхождат от редовете на съдиите. Свети Луи Френски разглежда ръководенето на правосъдието като своята най-благородна задача. Същият принцип се наблюдава в много германски „Палатинати“, откакто Палатинският граф (Palatinus) е бил назначен за пазител на закона и правосъдието от Краля-Император. Историята на великите средновековни монархии ни учи, че законодателната власт на кралете – дори на толкова могъщи крале като Карл V – е била силно ограничена от местните автономии. Същото важи и за изпълнителната власт на кралете. На първо място те не са били законодатели или глави на изпълнителната власт, те са били съдии. Всички други техни функции са били подчинени на съдийската функция и са били упражнявани само в степента, необходима, за да я направят ефективна.“
Тъй като Суверенът не може да бъде навсякъде, той назначавал съдии, които да го представляват. Мястото, където съдията произнасял своите присъди, било наречено „двор“ на повечето европейски езици, именно защото съдията бил наместник на този, чието основно място на управление първоначално се наричало двор. Всеки двор, председателстван от съдия, бил в известен смисъл клон на императорския или кралския Двор. И тъй като свещениците редовно били призовавани да служат на своя монарх като съдии, били създадени съдийските роби, по същия начин и по същите причини, поради които били създадени аказемичните роби.
Но към тази розова картина имала и все още има ужасяваща уговорка. Както Дом Геранже обяснява по-нататък:
„Колко голямо е в такъв случай достойнството на човешкия закон! Той прави от законодателя представител на Бога и същевременно спестява на поданика унижението да се чувства по-нисш от друг човек! Но за да може този закон да задържава, т.е. да бъде истински закон, е очевидно, че той трябва да бъде на първо място и преди всичко в съответствие със заповедите и запретите на този Бог, чиято воля единствено може да му придаде свещен характер, за да може да влезе в сферата на човешката съвест. Поради тази причина не може да съществува закон, противен на Бог, на Неговия Син Христос или на Неговата Църква.
Когато Бог не е на страната на управника, властта, която той упражнява, не е нищо повече от груба сила. Суверенът или парламентът, който настоява да управлява държавата противно на Божиите закони, не може да очаква нищо друго освен бунта и презрението на всички праведни хора; да се дава свещеното име закон на подобни тирански разпоредби е профанизация, недостойна не само за един християнин, но и за всеки човек, който не е роб.“
С настъпването на Реформацията, разбира се, този баланс е нарушен от всеки монарх, възприел новата религия. Поради това избухват католически въстания от Ирландия до Финландия. Протестантските владетели неизменно използват съществуващата католическа правна система, за да постигнат цялите си. Скоро след това Европа се раширява отвъд океаните и започва процес, при който съдилища от европейски стил се появяват навсякъде по света. „Просветени“ католически суверени като Йозеф II Австрийски по време на Епохата на Разума злоупотребяват със закона по същия начин като Хенри VIII и събратята му срещу различни религиозни ордени – и особено срещу йезуитите. От 1688 г. досега различни революционни режими използват техните съдебни системи за идеологически цели, извращавайки още по-силно цялата идея на закона.
В онези държави, в които революциите се провалят, не се случват или биват отменени, в господстваща сила се превръща либерализмът.
Тук ще ни трябват малко дефиниции. Това, което в САЩ наричаме „либерализъм“, нашите братовчеди в Европа и Латинска Америка традиционно наричат „социализъм“; това, което ние наричаме „консерватизъм“, те наричат „либерализъм“; това, което те наричат „консерватизъм“, при нас не съществува като организирано движение – поне не от 1783 г. насам. Общото между либералите от всички описания е вярата в това, че човещ може да се самоусъвършенства посредством собствените си усилия. Две неща характеризират изключително национарните „консерватизми“, които ги няма в Америка: вярата в човешкото падение и противопоставянето на всяка революция, засегнала страните им в частност, и особено на тази от 1789 г. като цяло.
При внимателен анализ се установява, че в либералната държава съдебната власт действа чисто и просто като изразител на нравите на елитите. Някаква идея какви точно са били американските управляващи класи може да бъде извлечена от декларацията на Върховния съд на САЩ в решението му по делото Църквата на Светата Троица срещу Съединените щати от 1892 г., че САЩ са „християнска държава“.
В природата на либерализма обаче е да руши, а не да създава. Първоначално бавно, а след това все по-бързо в процес, ускорен от двете Световни войни, моралният консенсус, преживял политическите размествания на Запад, е разклатен през 60-те години на миналия век. В същото време съдилищата стават все по-активистки, освещавайки „новия морал“ в държава след държава по времето, когато той е можел да бъде победен, ако бъде подложен на гласуване от електората. Абортите, евтаназията и гей браковете са натрапени в юрисдикция след юрисдикция, обичайно от страна на съдиите, понякога от законодателите, а в Ирландия чрез референдум. В Австрия евтаназията е въведена от съда през 2022 г.
След като веднъж са въведени в сила от съда, тези жестокости биват осветени с цялата свещеност на закона и прилагани със силата на принудата на съвременната държава – власт която, както ни показа контролът в ковид ерата, е върховна. Дори поставянето под съмнение на този контрол води до риска да бъдеш обвинен в екстремизъм.
Действително дори опитът на правителството на Орбан в Унгария да обуздае върховната власт на нейната съдебна система породи буря от международни протести. Европейският съюз крещи: „независимостта“ на унгарските съдилища е нарушена! Но реалността е, че правителството на Орбан е отговорно пред избирателите си по начин, по който никой съд не е. Поведението на повечето съдилища в западните държави през последните шест десетилетия е крайно недемократично, имайки предвид непопулярността на толкова много от мерките, наложени от тях – поне по времето на налагането им. Хората обикновено се приспособяват към закона, особено когато алтернативата е да бъдат наказани от същия този закон. Но дали истинската роля на съдебната власт е да променя обществото? Ако това е така, данъкоплатците нямат ли право да знаят в името на какво – и с каква цел – се променя обществото им?
Нашите предци са били много по-мъдри от нас: те са знаели, че правната система не може да бъде цел сама по себе си. Тя трябва да служи на по-висша власт. Ако сегашните съдилища и магистрати трябва да запазят престижа и декорациите на техните блестящи предшественици, нека отново бъдат принудени да служат на това, на което са служили съдиите от миналото. Ако ли не, нека нашата съдебна система бъде лишена от парадното си облекло и бъде открито показана такава, каквато е в действителност: като могъщ инструмент за подчиняване на населението на настоящите прищявки на неговите господари. Разбира се, тогава тя не бива вече да очаква подчинението, дължимо на истинския закон – а съпротивата, която се дължи на тиранията.
Чарлз А. Кълъмб е колумнист в Catholic Herald. Последната му книга е „Благословеният Карл Австрийски: Свещеният Император и неговото наследство (TAN Books, 2020). Рецензия за нея можете да прочетете в нашето хартиено издание Зима 2020/2021. Той е и редактор в European Conservative.
Заглавна снимка: “The Bench” (1753), a 18.2 cm x 14.8 cm oil on canvas by William Hogarth (1697-1764). PHOTO: © THE FITZWILLIAM MUSEUM, CAMBRIDGE, LICENSED UNDER CC BY-NC-ND.
