„Този филм е посветен на хилядите жертви на изнасилвания и убийства в Европа, които бяха предадени от нашата правна система.“ Това е посланието, което изпълва екрана в края на „Гражданинът Отмъстител“ — сурово послание, да, но такова, което няма нищо общо с измислицата, а всичко свързано с реалността.
Реалност, която мнозина станаха свидетели за първи път на Нова година 2015 г. в Кьолн и други германски градове, и която принуди властите и медиите да се изправят пред неприятна истина, когато над хиляда жени станаха жертва на кражби, сексуално насилие или изнасилване от групи мъже — предимно чужденци, включително търсещи убежище и нелегални имигранти. Година по-рано, през 2014 г., докладът на Джей разкри случилото се в Ротъръм между 1997 и 2013 г., където поне 1 400 непълнолетни бяха сексуално експлоатирани, докато властите стояха безучастни, от ръцете на така наречените банди за манипулиране, съставени предимно от пакистански мъже. Този случай се оказа само върхът на айсберга, а нов доклад, представен на 16 юни 2026 г. от независимия депутат Рупърт Лоу и воден от оцелелия Сами Уудхаус, оценява, че от 50-те години насам поне 250 000 британски момичета са били жертви на систематична сексуална експлоатация от тези банди. Така че не, този филм не е за фикция или фентъзи, а за това, което преживяваме в Европа в момента.
Едва са минали пет минути от началото на филма, когато виждаме, в цялата ѝ бруталност, чужденец, който прерязва гърлото на майка, държейки сина си за ръка. Отново, не говорим за нещо, което се случва във фикцията — за по-малко от месец имаше две подобни нападения с нож, едно в Швейцария и друго в Северна Ирландия. Всъщност един детайл от филма, заснет в Загреб, е, че не уточнява в коя страна се развива историята; може да е всяка западна държава. Точно както във филма от 1974 г. „ Смъртоносно желание„, излиза мъж, за да сложи край на всичко това, но този нов Чарлз Бронсън — Арми Хамър — е русокос бивш американски войник със сини очи на име Сандърс. Решен да възстанови справедливост, Сандърс екзекутира престъпници, конфронтира се с полицията и наказва съдии, които освобождават изнасилвачи и убийци.
Както се очакваше, филмът не беше добре приет, особено в Германия, родината на режисьора си Уве Бол. Всъщност Citizen Vigilante е на практика забранен заради крайното си насилие и предполагаемото антиимигрантско послание. В интервю за The Telegraph Бол обясни, че филмът му е базиран на реален случай, случил се в Хамбург през 2016 г., при който 14-годишно момиче е изнасилено и оставено да умре от група тийнейджъри, които в крайна сметка никога не са отишли в затвора:
„Ако погледнете какво се случи в Хамбург, където изнасилвачите избягаха на свобода без никакво наказание, отразяването в медиите беше като „о, бедните извършители.“ Все едно живеем в напълно луда и абсурдна политическа среда, особено в Европа, където хората са изгубили представа. Има огромна разлика между така наречената „реч на омразата“ и намушкване на хора в шията. Но фактите вече нямат значение.“
Бол отрече, че филмът му е призив в подкрепа на насилието, като вместо това заяви, че това е предупреждение, което трябва да се приеме сериозно:
„Не съм изненадан от бунтовете, които видях в Белфаст наскоро. В крайна сметка това получаваш, когато игнорираш хората, и това е същото като в моя филм. Не одобрявам насилието от какъвто и да е вид — то е неприемливо и съм против него във всякаква форма — но мисля, че хората просто казват: „Стига вече“.“
Сандърс повтаря същото предупреждение в края на филма, когато се обажда на инспектора на Интерпол, който се е опитал неуспешно да го арестува, и го моли да предаде следното послание на началниците си:
„Ако политиците, които ви плащат, не се борят срещу ислямизма и „будната“ левица, населението скоро ще направи същото като мен и ще проведе голямото почистване само.“
Предупреждението не е неуместно и има много места, където гражданите са решили да вземат закона в свои ръце след години на игнориране от собствените си институции — институции, които се грижат повече да останат в рамките на политическата коректност, отколкото да защитават гражданите си.
Миналата седмица Кийр Стармър със сълзи на очи се сбогува, обявявайки оставката си като британски премиер. Той не плака и не коленичи за младия британец Хенри Новак, който загина, докато казваше на полицаите, които му слагаха белезници, че не може да диша; той отказа да подготви държавен национален доклад за хилядите британски момичета и млади жени, изнасилени от мигрантски банди; и не проля нито една сълза за британските граждани, изпратени в затвора заради критика към имиграцията в социалните мрежи.
Презрението, което политици като Стармър проявяват към собствените си граждани — и етикетирането на всеки, който се осмели да каже, че царят е гол, като екстремист — доведе до пълна загуба на доверие в държава и институции, които все повече се провалят и доказват своята неспособност, и които, в името на „борбата с расизма“, дискриминират мнозинството от населението. Същото може да се каже и за големите медии, които са положили големи усилия да скрият реалността и наричат многобройните случаи, в които хора от мюсюлманската вяра пробождат и прегазват европейски граждани, „психично заболяване“. Много вероятно е този филм да бъде забранен в други европейски страни — което несъмнено ще предизвика още по-голям интерес към него — но реалността упорито ще остане, а с нея и възможността един или много отмъстителни граждани да се появят в все по-близко бъдеще.
Ексклузивно за България съдържание за „Консерваторъ“ от нашите партньори „The European Conservative„
