Избори след избори и мандати след мандати! Вече две години така живеем в родната татковина. В началото на април ще отидем до урните за пети път от пролетта на 2021 г. насам. На есен ще гласуваме и на местни избори, ама едва ли някой още отсега би се ангажирал с твърдението, че няма да се стигне до 2 в 1. Всичко това обаче не е достатъчно за някои политически формации като “Има такъв народ” и “Възраждане”.
Формацията на Слави Трифонов ще ни “спасява” от “изчерпаната” парламентарна република чрез въвеждане на президентска и това, разбира се, ще става чрез референдум. Отново чрез референдум “възрожденците” ще “пазят” финансовия ни суверенитет, защото влезе ли еврото е България … ооо ужас … страната ни хем щяла да стане солидарна със задлъжнелите икономики в Еврозоната, хем нашата икономика щяла да тръгне по пътя на съсипването, защото не била готова за еврото и нямало да се подготви до 2043 г. Всъщност този сленг за съсипването на икономиката не е нещо ново. Той е един от митовете, възникнали по времето на прехода и превърнали се в универсално обяснение за почти всички лични и национални проблеми, с които се сблъскваме през последните вече повече от 30 г.
Да се върнем обаче на референдума – що за животно е той и има ли почва у нас? Референдумът е конституционно заложена възможност в България. Има и закон за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление, който развива конституционния текст относно референдума и регламентира и други форми за пряко гражданско участие по отношение на публичната власт.
Когато става дума за национален референдум, то той може да обхваща въпроси от компетентността на Народното събрание, описани в чл. 84 от Конституцията. Има обаче и редица ограничения, отбелязани в чл. 9, ал. 2 от закона за пряко участие на гражданите. Може да се каже, че като цяло българският законодател е подходил консервативно по отношение на възможностите и темите, по които могат да бъдат провеждани референдуми. Това, разбира се, има своето обяснение. Референдумът е нож с две остриета. Той е демократичен инструмент, който обаче може да послужи за недемократични цели. Особено в периоди на политическа нестабилност, в каквато се намира България напоследък, референдумът би могъл да бъде опасно оръжие в ръцете на популистки партии и политици, които преследват краткосрочни цели, без дори да отчитат, че развитието на всяка една страна включва и средносрочна, и дългосрочна компонента.
Референдумът на ИТН много трудно би могъл да издържи теста за конституционосъобразност. Такава беше позицията и на конституционния съдия Янаки Стоилов, която съвсем наскоро той изрази в националния ефир. Този референдум цели да предизвика свикване на Велико народно събрание, което да трансформира държавата в президентска република. Създателите на настоящата Конституция са изнесли всички теми, свързани с конституционни промени или приемане на нова Конституция в отделна глава. Това е глава девета от настоящия Основен закон. Тук основна роля играе отново Народното събрание, като обаче не става дума за неговите стандартни правомощия и компетентности. Именно затова са създадени отделни конституционни текстове, различни от текста на чл. 84. Подходът и тук е консервативен и също има своето обяснение. Опитът за преучредяване на държавата би следвало да е възможен само при наличие на високи нива на институционален консенсус и това е напълно логично. Чл. 160, ал. 1 от Конституцията постановява, че Народното събрание решава да се произведат избори за Велико народно събрание с мнозинство от две трети от общия брой на народните представители.
Вероятно е възможно някакво превратно тълкуване от типа, че свикването на Велико народно събрание е в правомощията на Народното събрание, а чл. 160 от Конституцията не е посочен в закона за пряко участие на гражданите като невъзможен за подлагане на референдум. Дори и хората на Слави Трифонов да успеят да се измъкнат по този начин (би било много странно ако се случи), то идва ред на втората част от целта на техния референдум, а това де факто е същинската част – промяна на формата на държавно управление. Правомощията на Великото народно събрание са описани в чл. 158 от Конституцията и те съвсем не се изчерпват с темата за промяна на формата на управление на държавата. Нито пък законът за пряко участие на гражданите може да противоречи на представителния характер на българската демокрация.
Въпросът за конституционни промени е ясно разписан и предвижда сложни парламентарни процедури. Ако се приеме, че парламентът може да бъде задължен да ги изпълни въз основа на гласуване на референдум, то това би означавало, че той може да бъде превърнат във формален орган без институционална воля, самите народни представители също биха били лишени от воля. Това на практика би било невъзможно, защото става дума за първата институция в държавата, която е в основата на цялата политическа система и на представителната демокрация.
Ако замисълът на ИТН стигне до реализация, това ще рече, че формата на държавно управление потенциално може да се промени чрез референдум, което не само липсва в конституционния текст, но е и в пълен разрез с духа и философията на действащата Конституция.
Това логично води до извода, че чрез въпросния референдум ИТН се стремят към политическа реанимация. Най-вероятно такъв референдум въобще няма да може да се проведе, но може би от ИТН очакват, че самото говорене за него може да им е полезно и сигурно смятат, че то ще им донесе някакъв електорален бонус. Все пак предишния път много малко не им достигна да се доберат до заветните 4%. Проблемът за тях е, че оттогава много вода изтече, а времето назад не се връща.
Референдумът на “Възраждане” също има своя институционален и нормативен проблем. Макар и усилията, вложени тук за избягване на противоконституционност и противоречие с международен договор, да са по-сериозни отколкото в случая на ИТН. Въпреки това има очевидно противоречие с текста на чл. 9, ал. 4 от Закона за пряко участие на гражданите, който гласи, че референдум по въпроси, уредени в сключени от Република България международни договори, може да се произвежда преди тяхната ратификация. Договорът за членството на България в ЕС е отдавна ратифициран. Именно той предвижда присъединяването на страната ни и към Еврозоната. Присъединяването не е обвързано със срок, но това не е плюс, а по-скоро минус за референдума на “Възраждане”, защото де факто той поставя срок – след 20 г. Така, освен със закона, този референдум би бил в противоречие и с въпрос, заложен в международен договор, който е ратифициран от България.
И тук се налагат изводи, подобни на тези при ИТН. Около този референдум ще се шуми и говори и вероятно от “Възраждане” очакват това да разшири тяхната електорална подкрепа. Трябва обаче много да се внимава по отношение на опитите референдумът да бъде превърнат от законен инструмент за пряко участие на гражданите в публичната власт в средство за предизборни кампании. И тук именно думата имат компетентните институции – най-вече Народното събрание и Конституционният съд.
Оригинална публикация в news.bg
Снимка: БГНЕС
