Национализмът безспорно е сред онези обществени явления, самото споменаване на които обикновено провокира разгорещени емоции, продължителни спорове и често дори сериозни политически противопоставяния. На пръв поглед причината е очевидна – национализмът оперира с изключително чувствителни теми, каквито присъстват на практика във всяко съвременно общество. От тази гледна точка масовото разбиране за национализма е за идеология, изградена преди всичко върху чувството на категорично национално превъзходство на собствената нация, на стремеж към осъществяване на „националния идеал“ и оттук – на омраза срещу другите нации. Преобладаващо негативните възприятия за национализма допълнително се подхранват в общественото съзнание поради свързването на това явление основно с неговите най-крайни и кървави изрази, формиращи две от трите мракобесни тоталитарни идеологии на миналия век – фашизма и националсоциализма. Оттук изглежда логично на национализма да бъдат приписвани някои от най-големите грехове на нашето съвремие. Тук далеч нямаме предвид само трагедиите на двете световни войни. През последните три десетилетия разпадането на комунистическите диктатури беше съпроводено от редица кървави „етнически конфликти“, обусловени от силна националистическа ненавист. Достатъчно е само да си спомним за дезинтеграцията на Съветския съюз и на Югославия. Впрочем етнонационалистическите вражди, белязали най-новата история на страни като Босна и Херцеговина, Косово, Хърватия и Северна Македония, се превърнаха в една от популярните представи за Балкански полуостров въобще. Дали обаче тази основателно негативна символика изчерпва разговора за същността на национализма? Дали тази яростна идеология може да получи един научен прочит, който да онагледи нейната многопластовост?
1.Въведение в теорията на национализма
В наши дни различни научни дисциплини се опитват да предложат аналитични обяснения върху същността и произхода на национализма и свързаните с него понятия като „нация“, „национална идентичност“, „етническа принадлежност“ (или по-популярното в западната социология „етничност“) и т.н. Въпреки че някои интелектуалци на практика още от зората на модерната епоха (за което е общоприето да се смятат годините на Френската революция) правят спорадични опити да тълкуват националното чувство, по-систематичен академичен интерес към това явление се наблюдава едва в годините след Втората световна война. Дотогава национализмът се смята за нещо очевидно, за политическа и обществена реалност, породена от нормалния „ход на историята“. Възходът на крайнодесните идеологии и последвалият кървав световен конфликт обаче преобръщат радикално отношението на академичната общност към национализма и неговите призиви. Страхът от възможно повторение на тази най-мащабна човешка трагедия обуславя обществената значимост тези явления да бъдат систематично изучавани.
В следвоенните години редица реномирани историци, политолози, социолози и философи посвещават научните си кариери върху осмислянето на нациите и национализма, на техния произход, същност и логики на развитие. Постепенно се формира академичен дебат, в рамките на който се предлагат разнопосочни обяснения на тези и други подобни питания. Обикновено тези постановки се привиждат като отделни „теоретични школи“, макар че „подходи“ би звучало по-правдоподобно. В следващите редове ще бъдат накратко щрихирани основните от тези направления, благодарение на които разполагаме със съвременното познание върху същността на нациите и национализма. (Препоръчваме на читателите обзорната книга на изследователя Умут Йозкъръмлъ Теории на национализма. Критично въведение, която анализира схематично и критично всеки един от теоретичните подходи).
Първият подход – както в хронологичен, така и в аналитичен ред – става известен с понятието „примордиализъм“ (от англ. “primordial”, букв. „изконен“, „първичен“). Това течение се отнася до редица автори (предимно историци), които схващат националността и свързаните с нея идентичности като „вечни“, „статични“, съществуващи от „незапомнени времена“. В този смисъл „нацията“ е явление, което може да се открие в изворите още от Средновековието или дори в Античността, т.е. тя представлява константен маркер на историческото развитие на човешките общности. Авторите примордиалисти считат националните и етнически идентичности като „фиксирани“, т.е. непроменливи и неподатливи на различни исторически процеси. В общи линии, до 60-те и 70-те години на двадесетото столетие, именно това е доминиращият подход в социалните науки. Все пак трябва да се има предвид, че т.нар. примордиализъм представлява терминологично обобщение, обхващащо широк спектър от изследователи, в чиито постановки често има немалко нюанси. Сред по-именитите представители на това условно дефинирано направление следва да бъдат споменати Едуард Шилс, Пиер ван ден Берге, Стивън Гросби (превеждан на български език) и др.
Съвсем не е трудно да видим, че споделяната от повечето примордиалисти идея за извечността (и дори за трансцеденталността) на нацията и нейните идентичности на практика съвпада с възгледите по тези въпроси на самите националисти. Оттук е напълно очаквано примордиалистичният подход да стане обект на остра критика от различни посоки и направления в хуманитаристиката. Основната опозиция се явява през втората половина на века в поколение автори, които тълкуват националната и други идентичности като социално конструирани, т.е. като продукт на конкретни исторически обстоятелства, обикновено датирани в по-ново време. Според тези изследователи нацията не просто не е естествена черта на човешкото развитие, нейното разглеждане в предмодерната (т.е. антична и средновековна) епоха представлява исторически анахронизъм. Оттук примордиализмът е изобличен като „аисторичен“ и в този смисъл лишен от нужната аналитична дълбочина. В днешно време този подход на практика е отречен от преобладаващото мнозинство учени-хуманитаристи, разбира се, с някои не съвсем маргинални изключения.
Второто направление, което се оформя и като най-влиятелно и значително за целия тематичен дебат, е популярно като „модернизъм“. Макар основите на този подход да са поставени от някои по-ранни учени (напр. Карл Дойч), зенитът на модернистичното течение е през 80-те години. През 1983 г. са публикувани три книги, оказали фундаментално въздействие както върху изучаването конкретно на национализма, така и върху цялостното развитие на политическите и обществени науки – монографиите Нации и национализъм на Ърнест Гелнър, Въобразените общности: Размишления върху произхода и разпространението на национализма на Бенедикт Андерсън (и двете преведени на български език) и сборника Изобретяването на традицията, редактиран от Ерик Хобсбом и Терънс Рейнджър.
Въпреки че т.нар. модернизъм също представлява обобщаващо понятие, поставящо под общ знаменател различни по своите научни възгледи автори, в основите на този подход все пак могат да бъдат откроени някои общо споделени аналитични похвати. Основният сред тях – личащ и от самото наименование на направлението – се отнася до схващането, че нациите и национализма са явления, присъщи на модерната епоха, т.е. на периода след Френската революция. За авторите модернисти националната идентичност е пряк продукт на някои от фундаменталните процеси, свързани с модерността – възникването на модерните елити, на капитализма, мащабната индустриализация, постепенното разпространение на идеята за централизирана бюрократична държава, а също на стремежа към политически суверенитет. С други думи, нацията и свързаните с нея принадлежности не биха могли да бъдат интерпретирани като „даденост“, както предлага примордиализмът, а като резултат от субективни исторически процеси, протичащи през последните едва два века и половина. Нещо повече, в зората на модерната епоха националните, етнически и други идентичности обикновено могат да бъдат изцяло „конструирани“ и оттук „манипулирани“ от политически просветените елити в зависимост от условията и социалните необходимости. В тази перспектива модернистите представят една картина, изобразяваща аморфна до началото на модерността маса от предимно неграмотно население, в чието самосъзнание религия, феодални зависимости, обвързаност с регион или монарх заемат значително по-важно място в сравнение с етническата принадлежност. Документално фиксираните от по-ранни исторически периоди етнически названия обикновено се интерпретират от модернизма в неетническа, а също надетническа светлина (т.е. като имена на политически субекти), или въз основа на идеята за етническо „прекъсване“ – например непродуктивно би било да очакваме, че предимно славяноезичното население на Земите на Чешката (Бохемска) корона през далечния 14 век е етнически тъждествено на модерната чешка нация от времето на Франтишек Палацки.
Публикуването на трудовете на изследователи като Гелнър, Хобсбом, Джон Брюли, Мирослав Хрох и други представлява повратен момент в изучаването и концептуализирането на националистическия феномен и множеството свързани с него въпроси. Скоро обаче се появяват някои гласове, които посочват редица полемични или дори неточни постановки в тезите на т.нар. модернисти. Особено активен в тази връзка е известният британски социолог Антъни Смит (чиято монография Националната идентичност е преведена на български). Впоследствие става ясно, че натрупалите неимоверна популярност модернистични концепции, въпреки своите безспорни приноси, поставят не по-малко въпроси, отколкото отговори относно произхода на нациите и същността на национализма. Основна критика сочи липсата на нужната историческа дълбочина – акцентът върху модерността и нейната мащабна социално-трансформираща роля (подход, който в социологията е известен още като „теория на модернизацията“) на практика изключва от общата картина предмодерните етнически и други групови принадлежности. Модернистичният прочит на национализма предлага също така един, макар и с някои изключения, преобладаващо европоцентричен поглед (с конкретна фикция върху Западна Европа). Възприемането на западноевропейския пример като нормативен образец за националнообразуващите процеси далеч не изяснява как същите явления протичат в други контексти. От тази гледна точка важната роля на индустриализираната държава и нейните елити в оформянето на националната идентичност отразява преди всичко „западната“ реалност, но едва ли обяснява някои „незападни“ примери, при които „раждането“ на нацията очевидно изпреварва постигането на териториална или политическа автономия (показателен в тази връзка е сюжетът в късмоосманските Балкани, както ще бъде разгледано в настоящата поредица). Произтичащото от подобна методология приоритизиране на картината „отгоре надолу“ оставя без отговор още една важна характеристика на националистическия феномен – масовото възбуждане на емоционално посвещение и саможертва „в името на нацията“.
Въпреки тези и много други съществени критики, в наши дни модернистичното направление и неговите адепти формират предпочитаната теза относно произхода на нациите. Възприемането на националната и други колективни идентичности като „флуидни“, „социално конструирани“ и непременно „модерни“ явления се е установило като „научна ортодоксия“, макар в сърцевината на подобни тези често да прозират някои неприкрити стремежи от обществено-политически характер.
Силен – макар и частичен – отговор на някои от слабостите в модернистичния прочит предлага подход, който впоследствие придобива научна легитимност като „етносимволизъм“. Моторът на това далеч по-компактно от разгледаните дотук течения е споменатия вече Антъни Смит. В неговата основополагаща монография Етническият произход на нациите, публикувана през 1986 г., Смит формулира основната критика срещу модернистичните тълкувания и съответно задава теоретичните рамки на етносимволистичното направление. За разлика от категоричността на модернистите относно невъзможността нациите да съществуват преди началото на модерната епоха, етносимволизмът не само, че допуска подобна хипотеза, но дава приоритет на ролята на предмодерните етнически общности в постепенния процес на национална консолидация. За Смит и неговите колеги (преди всичко Джон Армстронг) ограничаването върху времената на обществено-политическа модернизация далеч не може да изчерпа всички специфики във формирането на националната идентичност. Вместо това за етносимволистите ключово за разбирането на този процес е прилагането на т.нар. „дългосрочен подход“ (longue durée), концептуализиран още в средата на века от школата „Анали“. В конкретния контекст на проучванията върху нациите и национализма това обозначава поглед върху механизмите на устойчивост във времето на етническите идентичности и култури като такива.
Подобно на другите течения, формиращи дебата за национализма, етносимволистичният подход намира свои последователи (следва да се посочат Джон Хътчинсън, Ерик Кауфман, Гордана Узелац и др.), но провокира и съществени несъгласия. Впечатление прави, че немалка част от забележките срещу тези автори напомня на критиката срещу по-ранните постановки на примордиализма. Умут Йозкъръмлъ, един от основните критици на Смит, споделя, че характерна черта в методологията на етносимволистите е т.нар. „ретроспективна етнизация“, т.е. съзнателното интерпретиране на историческото минало през ексклузивистичната призма на етническата принадлежност, без да се отчита, че в множество случаи това минало е далеч по-нееднозначно и многопластово. Освен това етносимволистичният подход е упрекван в това, че неглижира съществените концептуални и контекстуални различия между модерните нации и по-ранните етнически общности. Впрочем последното критично предложение само потвърждава продължаващата липса на отговор на вероятно най-ключовото питане в целия обсъждан дебат – „нацията“ изрично модерно явление ли е или е възможна „немодерна“ такава? Ако отговорът на втората част от въпроса е утвърдителен, то какви са механизмите на образуване, устойчивост и впоследствие на промяна на една „немодерна“ нация?
Ако следваме хронологията на теоретичния дебат относно нациите и национализма в хуманитарните дисциплини, то появата на немалко нови публикации по темата в последните вече повече от три десетилетия обозначава постепенното навлизане в научно обръщение на някои по-нови подходи към разбирането на проблематиката. В своя схематичен, но изчерпателен преглед върху развитието на полето Йозкъръмлъ основателно насочва вниманието, че някои от изследванията след 1989 г. се стремят към излизане отвъд стриктните граници на основните теоретични течения, което неимоверно би допринесло за изграждането на нови аналитични перспективи. Всъщност повечето от тези проучвания дават само частични отговори на досегашните въпросителни, без да изявяват претенции за формулиране на изцяло нов теоретичен модел, който да замени старите. Във връзка с това интересни и донякъде иновативни са подходите, акцентиращи върху считаното като по-различно протичане на националнообразуващите процеси в постколониален контекст (нека споменем името на Парта Чатърджи), а също върху ролята на жените във формирането и впоследствие във възпроизвеждането (биологично, но и символно) на националните общности (основен автор тук е Нира Ювал-Дейвис). Особено внимание бихме желали да обърнем на британския изследовател Майкъл Билиг и неговата изключително влиятелна книга Баналният национализъм (1995 г.). Макар и да не е първото проучване, засягащо този въпрос, монографията на проф. Билиг представлява съществена крачка напред в познанието ни върху често незабелязаните процеси на всекидневно възпроизвеждане на национализма. Друг важен автор, участващ в дебата през обозначения период (и понякога несправедливо оприличаван като „постмодернист“), е Роджърс Брубейкър, чиято монография Национализмът в нови рамки: Националната общностност и националният въпрос в “Нова Европа” е преведена на български език. За Брубейкър обект на изследователски интерес са не толкова пословичните случаи на етническа и националистическа мобилизация в рамките на политически конфликт, а по-скоро обратния сценарий – ситуации, при които национализмът, въпреки привидно сходните условия, не се „случва“ или не води до очакваната колективна радикализация.
***
В края на предложения кратък историографски обзор основателно възниква въпросът дали в крайна сметка е възможен изход от тази на пръв поглед противоречива ситуация, белязана от взаимно оспорващи се теоретични подходи и опции за разбирането на национализма? Дали е възможно постигането на един-единствен прочит, който да ни позволи да изследваме националистическия феномен във всички негови пространствени и времеви проявления? Едва ли има изкушен от изучаването на национализма, който да вижда възможност в изработването на такъв универсален подход. На практика е ясно, че всяко от разгледаните по-горе теоретични направления притежава както своите аналитични постижения, така и неимоверни ограничения. Според авторите на този текст ключов за преодоляването на това теоретично затруднение е историческият контекст, формиращ конкретния обект на изследване. Това означава не само, че в зависимост от съответната ситуация могат да бъдат валидни различни от посочените обяснителни модели. Понякога контекстуалните специфики изискват съчетаването на елементи от два или дори повече теоретични подходи.
Както ще стане ясно от следващите текстове в предстоящата поредица, именно въз основа на задълбоченото познаване и съобразяване със спецификите на историческия контекст може да разберем правилно събитията, свързани с развитието и динамиката на национализма на Балканите и конкретно в историко-географската област Македония. Сляпото прилагане на „готовите“ теоретични модели, популярни сред западните представители на социалните науки, понякога може да бъде подвеждащо и да доведе до частични или дори до некоректни резултати. В този смисъл безкритичните (и очевидно никога не губещи академична привлекателност) упреци в „методологичен национализъм“ и „реификация“ (букв. „овеществяване“) на нацията, често отправяни напълно произволно, не само, че призовават към следването на един стандартизиран и в крайна сметка аналитично стерилен обяснителен подход, но на практика водят до съществено отдалечаване от важната емпирика, без която анализът на национализма в региона ни се струва невъзможен.
2.Балканският национализъм и Македония
Модерният национализъм, който се оформя на Балканите през втората половина на 19 век, е резултат от множество по-ранни исторически процеси. Редица външни и вътрешни фактори разбутват пластовете в балканските провинции на Османската империя. А Македония е място, където се сблъскват всички национализми в региона – български, гръцки, сръбски, албански, дори румънски. Науката отдавна е установила кой е първият модерен националистически проект, появил се по македонските земи, и кои са неговите изразители. Това са книжовниците будители на българската национална идея – Паисий Хилендарски, Йоаким Кърчовски, Теодосий Синаитски, Неофит Рилски, Натанаил Охридски, Райко Жинзифов, Братя Миладинови, Кирил Пърличев и други, но всички родом именно от Македония.
В началото на 19 век все повече европейци преминават през Балканите, влизайки в непосредствен контакт с местното население. Тези пътешественици (дипломати, търговци, географи, лингвисти, журналисти и т.н.) представят етническите характеристики на местното население от позицията на външни наблюдатели. В етнографските и географски карти на словашкия изследовател Павел Шафарик (1842), на чеха Яромир Ербен (1868), на французите Ами Буе (1847), Гийом Лежан (1861), Елизе Реклю (1876) и Александър Синве (1878), на австрийците фон Хан, Франьо Зах (1861) и Карл Закс (1877), на германеца Хайнрих Киперт (1876), на британките Макензи и Ирби (1867), на руснака Михаил Миркович (1865), на Славянското благотворително общество в Санкт Петербург (1890) и други Македония се изобразява като земя, където мнозинството от населението е определено като българско (над 50%). Проблемът, пред който са изправени модерните балкански национализми, както и българският национален проект през 19 век е, че в резултат на етническото многообразие в османските владения никъде доминиращите етноси не са сами в обитаваните от тях региони. И българите нито в Македония, нито в Тракия или Мизия са изцяло доминиращи. Но българската национално-освободителна идеология, формулирана най-ясно от Васил Левски, застъпва принципите, че освобождението ще бъде не само за етническите българи, но и за всички останали недоволни общности в Османската империя:
„Всичките народи ще живеят в нея по едни чисти и свети закони, както е дадено от Бога да живее човекът. И за турчина и за евреина и пр., за всички еднакво ще е, само ако припознаят законите равно с българина“.
Тази идеология ще се окаже впоследствие водеща и за революционните български дейци в Македония – Даме Груев и Гоце Делчев.
Както споменатите картографи, така и редица изследователи на национализма извеждат езика като основен код за сплотяване на формиращите се национални общности. В това отношение не прави изключение българският модерен национализъм. Борбата за езика, който дава тласък на новобългарското образование, се превръща в основен инструмент за утвърждаване на българската нация на Балканите.
Първият писател, започнал да печата книги на новобългарски език, е Йоаким Кърчовски. Той отпечатва във Видин в периода 1814–1819 г. четири книги с религиозно съдържание, а през 1816 г. пак във Видин излиза от печат сборникът с молитви и други поучения Огледало от Кирил Пейчинович. През 1818 г. отново там се появява и първият печатен новобългарски календар. Първата българска печатница е открита в Солун от Теодосий Синаитски и работи в периода от 1838 до 1843 г. Около тези будители постепенно се групират млади и образовани българи, които заедно с откриването на първите новобългарски училища, се превръщат в резервоар за разпространението на писменото и печатно слово. И тук въпросът е как точно се изгражда българската нация? Защото в последно време редица публицисти автоматично пренасят „западния“ модел на националнообразуващите процеси в балкански и в частност в български условия. За разлика обаче от моделите на изграждане на нациите в Западна Европа „отгоре надолу“, които обикновено са резултат от вече съществуваща на определена територия държава, при българския случай е точно обратното. Изграждането започва „отдолу нагоре“ по инициатива на отделни индивиди и общности, които не са подкрепяни нито от държавна образователна политика, нито от „национална“ църква, нито от каквато и да е друга централизирана намеса. Това се случва и в Македония, именно оттам започва процесът на българското национално въздигане, наред с еманципацията на просветното дело и църковната йерархия от по-напредналия гръцки национализъм. Този процес е описан много добре от Симеон Радев в неговата книга Македония и Българското възраждане:
„Докато други народи много по-просветени и с непрекъснато минало на независимост не са смятали за свое отечество друго освен територията, над която са царували техните владетели, у българския народ е имало понятие и чувство за пределите на неговата родна земя. Паисий пише къде живеят българите. Преди него, още в първата половина на XVII в., българите, католически владици, показваха същите граници на България.“
Тук е мястото да обърнем внимание и на една друга спекулативна хипотеза, че нямало как да съществува българска народност, тъй като населението през този период било нискообразовано или неграмотно. Не може да обясним нито многото свидетелства за българската идентичност още от 9 век, нито значителната обща еволюция на множеството говори на цялата територия между албанските планини и Черно море, без да приемем, че тези хора са се възприемали като общност. И да, изучаващите национализма имат право, че етническата и по-късно националната идентичност са динамични категории, но променливият характер на идентичностите не изключва някои от тях да живеят на едно и също място векове наред.
Една от основните тези на съвременната македонска историография, охотно заимствана от постмодерните постулати на социалните науки, е тезата за т.нар. флуидни или танцуващи идентичности, пренесена на политическата сцена от група македонски и български учени под формата на едно отворено писмо до политиците и обществата на България и Северна Македония от ноември 2020 г. Писмото критикува т.нар. традиционна национална историография, „която залага на неизменността и извечността на националната идентичност и на свещения характер на националната история“. Според учените, подписали писмото, тези разбирания са твърде остарели и ограничени. И нещо повече, там се посочва, че според съвременните хуманитарни и социални науки всички нации са „конструирани и дори буквално „изкуствени“, а националните истории са интелектуални построения“. С други думи, например българското самосъзнание в Македония е било присъщо само на интелигенцията, която е „построила“ българската национална идентичност за неграмотното население. Тези учени смятат, че простолюдието, макар да е живяло в многоетническа среда, едва ли не е нямало етническа идентичност или пък тя е била според някои по-обща („славянска“, „православна“), а според други само локална (шопска, торлашка, мървяшка и т.н.). Ако проследим обаче причинно-следствените връзки, които водят до възможността българската национална идея да покълне на македонска почва, може да заключим, че дори и най-простите български селяни са знаели, че са българи, а не турци, гърци, власи, сърби и т.н. Друг е въпросът дали за тях това е било от първостепенно значение. А представителите на формиралата се българска интелигенция са първо или най-много второ поколение грамотни хора, познаващи църковнославянски или гръцки език, и са базирали своя национален проект именно върху племенната идентификация на общността, съществувала от векове. А неграмотните българи са отделяли от залъка си, за да строят български църкви, да откриват български училища за децата си, защото просто не е имало никакъв друг институционален елит с българско съзнание, който вместо тях да открива училища и да „създава“ българи. И така, именно на основата на българската етническа идентичност започва национална консолидация и създаването на първите български институции в Османската империя.
Спокойно може да препотвърдим по-горните заключения, ако погледнем липсата на реални конкуренти в македонските територии на българския национализъм през 19 век. Сръбският национализъм има твърде слабо влияние до последното десетилетие на века. От своя страна, гръцкият национализъм в Македония също не успява да изиграе кой знае каква роля, въпреки вековната религиозна доминация на Патриаршията, значителния брой гърци, населяващи Егейска Македония, и въпреки усилията на новосъздадената през 1830 г. гръцка държава.
След Берлинския конгрес от 1878 г. обстоятелствата се променят, а националистическите сблъсъци на македонска територия се ожесточават. Надпреварата за надмощие между българи, гърци и сърби се характеризира с една отчетлива разлика – българският национализъм е преди всичко консолидационно-мобилизационен. Той се консолидира в рамките на своята собствена територия, ползва се с широката подкрепа на местното население и се мобилизира от излъчената от неговите среди македонска революционна организация. От друга страна, гръцкият и сръбският имат нападателен (експанзионистичен) характер и са продукт на външни властови центрове, намиращи адепти във вътрешността на Македония. Тези местни последователи подпомагат съответните националистически проекти за постигането на целите им най-вече чрез въоръжена пропаганда в областта.
След Балканските войни, когато по-голямата част от географска Македония попада в териториите съответно на гръцката и сръбската държави, национализмът вече се превръща в налагана от централната власт насилствена и асимилационна политика, за която са впрегнати всички институционални, политически и икономически инструменти като армия, църква, училище и т.н. Резултатът от това е укрепването на гръцкия и сръбския национализъм и превръщането на Македония на практика в една окупирана територия, в която процесът на постепенно заличаване на българската идентичност успява да постигне значителни резултати. Разликата между гръцката и сръбската политика по отношение на двете завладени части на областта се състои в това, че в Егейска Македония се пристъпва към изселване на българското население и към мащабна колонизация на жители от вътрешността на Гърция. След Гръко-турската война от 1919–1922 г. и Лозанската конвенция от 1923 г. гръцките власти решават да настанят повече от 1 милион бежанци (гърци-християни) именно в Егейска Македония и Западна Тракия. Започва терор над местното българско население, което по пътя на принудата масово се изселва в България. И така, постепенно българският етнически елемент е редуциран до минимум и гръцката стратегия за асимилация в общи линии е успешна.
Във Вардарска Македония сръбските власти действат по различен начин. Всички жители на областта, в мнозинството си българи, са посочени като „прави сърби“ (т.е. „истински“, „същински сърби“), а Македония е обявена за „Южна Сърбия“, която влиза в новосъздаденото Кралство на сърби, хървати и словенци (след 1929 г. Кралство Югославия). Според сръбската теза местното славянско население винаги е било сръбско, но поради пропагандата на Българската екзархия и революционната организация е загубило своето национално самосъзнание. За целта във Вардарска Македония се разполага огромен полицейски апарат и въоръжени военни подразделения, които да потискат българските чувства на населението и да се борят срещу четите на ВМРО. И от тази част на Македония мнозина българи емигрират в България. Сръбският режим до голяма степен задушава съпротивата на местното население чрез „законови“ репресии срещу съпротивляващите се българи.
Сръбският национализъм в Македония получава един нов и идеологически зареден събрат в лицето на македонизма в периода между двете световни войни, наложен от схващанията на Комунистическия интернационал (Коминтерн), възприети от Югославската комунистическа партия. Според марксистката идеология нациите имат временен характер и националните въпроси са подчинени на класовата борба. На тази основа Коминтернът прокламира създаването на няколко нови нации на Балканите – „македонска“, „добруджанска“ и „тракийска“, в т.нар. „спорни територии“. Македонският въпрос започва вече да се разглежда не само като български, но и като общобалкански. На ІІІ пленум на Изпълнителния комитет на Коминтерна от 1923 г. македонските славяни са определени като население с неопределено национално самосъзнание, а с резолюцията на Коминтерна от 1934 г. комунистите поемат курс за създаването на „македонска“ нация и „македонски“ език.
След Втората световна война и комунизирането на Югославия идеологически близките „коминтерновски“ и „класически“ македонизъм (последният формулиран от Стоян Новакович през 19 век) създават т.нар. югославски македонизъм. Но дори и тази трансформация все още не успява да осигури на македонизма реално влияние сред българското население в Македония. Едва след нови масови репресии над българите, включително и над ключови комунистически дейци в новата Социалистическа Република Македония, югославският македонизъм побеждава. Важно е обаче да се отбележи, че югославският македонизъм във Вардарска Македония след Втората световна война е наложен на практика изцяло от външен фактор в лицето на комунистическата партия на Тито. Местните комунистически дейци, които не са съгласни с превръщането на Македония в югославска република, също са репресирани и елиминирани от обществено-политическия живот. Едва ли македонизмът би могъл да се превърне в национална идеология, ако Вардарска Македония не беше попаднала в новата комунистическа Югославия. В този случай може да се съгласим с (пост)модернистичните разбирания, че македонският национализъм е изкуствен „конструкт“ на държавата с всичките типични инструменти, с които тя си служи – централизация, образование, армия, а също чисто тоталитарни прийоми като репресии срещу инакомислещите, тотална пропаганда, единствена масова партия и култ към личността на лидера.
***
Както предупредихме в първата част от настоящия текст, сблъсъкът между различни теоретични подходи в изучаването на явлението „национализъм“ поставя тежки, често трудно преодолими въпроси от методологическо естество. Затрудненията нарастват извънредно, когато се прибавят почти неизбежните емоционални и политически наслагвания върху даден казус, свързан с национализма, както е повече от очевидно при обсъждания Македонски въпрос. От първостепенно значение за излизането от тази некомфортна ситуация е реконструкцията на взетия под внимание конкретен исторически случай да бъде въз основа на прецизен анализ върху историческите факти. Въпреки че теоретичната интерпретация на историческия разказ също е от съществена важност, прекаленото теоретизиране понякога съдържа опасността от изкривяване на историческата конкретика и оттук от загуба на нужната аналитична дълбочина. В този смисъл изучаването на националистическите движения от края на 19 и през целия 20 век, които имат отношение към историята на Македония, може да получи шанс единствено чрез поставяне на ясен акцент върху съответната фактология. Следващите статии в поредицата си поставят нелеката задача да предложат един емоционално дистанциран прочит на основните исторически събития и процеси, опитвайки се по този начин да заобиколят все така нестихващите политически напрежения, свързани с темата „Македония“.
