В интелектуалните и културни арени на западния свят е в ход контрареволюция срещу процъфтяващата woke* идеология. И все пак, бастионите на академичните изкуства са се вкоренили дълбоко в доктрините на интерсекционалността, прокарвайки своите програми с усърдие, което граничи с религиозното. Тази упоритост частично променя културния пейзаж, превръщайки духа на времето в обикновен инструмент за кариерно израстване, а не в лъч от различни мисли. Днешният културен диалог е превърнат в стока, доставян чрез насочени известия на смартфони, които сигнализират не за новаторски идеи, а за придържане към най-новите политически коректни тенденции.
Тази нова норма е култивирала поколение от глобални филистери – индивиди, които, макар и облечени в престижа на академичните постижения, допринасят за деградацията на нашата култура. След културните революции от 60-те години на миналия век под повърхността на масовото приемане тлее прогресивен дневен ред, който се появява смело във времена на обществени катаклизми.
В началото на века се смяташе, че социализмът е мъртъв, но финансовата криза от 2008 г., последвалите движения „Окупирай“ и продължаващият растеж на дясната политика само ускориха възраждането на интензивна форма на социализъм. Въпреки предпочитанията на масовото население към по-малко правителство и традиционни ценности, тези маргинални идеологии сега са отново на преден план, извращавайки същността на обществения и личния живот.
Woke нападението срещу културните институции
Тези промени имат особено подчертан ефект върху националните и регионалните идентичности, оставяйки обществата да се борят със задачата да управляват революция, която се стреми да преработи самата тъкан на културата под претенцията за насърчаване на равенството и прогресивния либерализъм. В залите на западните академични среди сега има значително разногласие относно целта на музеите – разногласие, което отразява по-широк обществен разкол. Woke идеологията не просто е проникнала в тези институции; тя ги е завладяла, което води до окончателно отчуждение от стотици години изучаване на история на изкуството.
Тази идеологическа хватка изисква преоценка и демонтиране на историческите разкази. Това, което се насърчава като усилие за по-приобщаващо и справедливо разбиране на историята на изкуството, очевидно е дискриминация срещу европейските художници. Принципите на естетическата оценка и стипендия бяха отстранени, заменени от дневен ред, който насърчава дезинфекцирана, ревизионистка версия на историята. Активистите зад тези движения, под прикритието на справедливост и приобщаване, са любопитно непоносими да бъдат оценявани по строгите стандарти за заслуги, които те заклеймяват като реликви от потисническо минало. Те имат за цел не само да допълнят, но и да заменят традиционните разкази с тези, които са в съответствие с техните политически мотивирани програми.
Когато банан, залепен с тиксо за стена, се изправи срещу Моне, основният абсурд на тази културна революция става рязко очевиден. Поддръжниците твърдят, че присъствието на изкуство от бели художници не успява да насърчи достатъчен диалог. Те пренебрегват факта, че вече съществуват музеи, посветени на съвременно, местно и „ЛГБТ“ изкуство. Те пренебрегват нюансираното взаимодействие на исторически и съвременни разкази, които тези институции обикновено поддържат. Културният релативизъм се е превърнал в инструмент за враждебност и насилие и сега се очаква старата гвардия да бъде увещавана, докато се спускаме в ада на идеите на регресивната левица. Това не е приобщаване; това е идеологическа чистка, маскирана като прогрес, целяща да разруши основите на нашите най-почитани културни институции и самата същност на човечеството.
Негативната реакция на обществото към тези промени беше добре забелязана, но гласовете на недоволство се заглушават от по-шумните и по-настойчиви призиви на гласовито малцинство. Отговорните елити не се интересуват от обратната връзка; те се интересуват само от сигнализирането на добродетели. Наблюдатели като Майкъл Дийкън от The Telegraph изтъкнаха, че днешните изложби на модерно изкуство често са натоварени с морални лекции, които нямат голямо значение за изложеното изкуство. Това подчертава промяната в културните институции от празнуване на изкуството към служене като платформи за политически активизъм.
Западният свят се нуждае от по-добри културни критици
„Кампанията срещу Реноар“, която започна през 2015 г., е симптоматична за по-широк разказ, който се стреми да разруши уважението, което традиционно се предоставя на европейските мъже художници. Тази кампания, водена както от разказ за лишаване от права, така и от нарцистична проява на хипстърско въстание, погрешно беше издигната до легитимен дискурс, илюстрирайки влиянието, което професионално недоволните активисти сега имат върху културните дискусии.
Освен това, изгубен в гъсталака е очевидният случай, че „странните истории“ често са изцяло измислени. Няма конкретни доказателства, които да предполагат, че британската кралица Ан е имала романтична връзка с близката си приятелка Сара Чърчил, херцогинята на Марлборо. И все пак съвременните разкази често описват връзката им като такава. Тази нова интерпретация може да засили холивудския сюжет, но пренебрегва обичайната в историята практика монарсите да имат „фаворити“ – връзки, които, макар и понякога романтични, са били предимно платонични и основани на политически съюз. В епохата на кралица Ан e типично владетелите да имат политически влиятелни фаворити като Сара Чърчил, което прави подобни отношения далеч от необикновени.
Тези изображения са форма на ревизионистка история, която се грижи за малцинство, което не е свързано с по-широките обществени норми. Въпреки че е валидно да отстояваш правото си да се идентифицираш като гей, промяната на историческите разкази, за да се модернизират съвременните сексуални идентичности, където те може да не принадлежат исторически, изкривява миналото и може да се разглежда като тактика на пропаганда на куиър субкултурата.
Джендър и куиър теорията твърди, че разликите между мъжки и женски, мъжествени и женствени, както и хетеросексуални и хомосексуални, са социални конструкции, предназначени да поддържат господството на традиционните роли на пола и хетеронормативността. Тази перспектива повдига дълбоко смайващи въпроси: представяйки човешката форма в изкуството, трябва ли сега да интерпретираме отново класическите скулптури на женското тяло, за да включим транссексуални индивиди? Трябва ли да интерпретираме класическите скулптури на мъжкото тяло, за да не разстроим онези с по-малка или по-едра анатомия? Трябва ли да преразгледаме древните изображения на голо тяло, за да отразим мимолетните съвременни идеали за красота, като вдъхновените от Холивуд атрибути от 90-те години на миналия век с изрусена руса коса и преувеличени гръдни импланти, или променливите типове тела, популяризирани от онлайн порнографията?
Ясно е, че позволяването на поп културата и модерната политика да диктуват тълкуването на естетиката на няколко поколения е абсурдно. Никой рационален подход към историята на изкуството не би подкрепил предефиниране на исторически и културни произведения, за да се приведат в съответствие с преходните съвременни идеологии. И все пак това се случва в нашите музеи и културни институции, засягайки наследствата на най-великите художници в историята.
Тези действия не само оспорват целостта на интерпретацията на историята на изкуството, но също така рискуват да подкопаят образователната роля на музеите като пазители на културното наследство. Като налагаме модерни ценности и политическа коректност на исторически личности и произведения на изкуството, рискуваме да загубим истинско разбиране за нашето минало и заедно с това уроците, които историята може да ни научи за сложността на човешките взаимоотношения и обществените норми.
Идеологическото посегателство върху нашите културни институции представлява дълбока заплаха за целостта на нашето художествено наследство – заплаха, може би по-голяма от много исторически предизвикателства, пред които са изправени западните общества. Улеснено от гласовито малцинство в рамките на изкуствата и академичните среди, това движение подкопава самата цел на опазването на културата, заменяйки я с разказ, който дава приоритет на политическата коректност пред художествените достойнства. Основният въпрос остава: ще позволим ли идеологическата манипулация на изкуството да предефинира нашето културно наследство или ще запазим целостта и богатството на историята на изкуството от онези, които се стремят да я политизират и омаловажат за собствените си цели?
Битката за историята на изкуството не е само академична; това е битка за душата на нашата културна идентичност, изискваща да защитим дълбочината и разнообразието на художественото изразяване срещу онези, които биха го сплескали в монохромна палитра от политическа идеология. Тази война е за нещо повече от запазване на минали шедьоври – тя е за гарантиране, че бъдещите поколения могат да оценят и разберат истинската широта и сложност на човешките културни постижения без временната загриженост на съвременните пристрастия.
Докато продължаваме да се справяме с хаоса, наложително е онези, които ценят богатството на нашето художествено наследство, да са решителни и да се застъпват за изкуство, което надхвърля политическите и идеологически граници. Изложбите могат ясно да показват различни стилове на изкуството, но събарянето на шедьоври и изкореняването на постоянни колекции, за да се успокоят протестиращите, неизмити маси, рискува да унищожи самата същност на човешкия живот. В тази война срещу историята на изкуството не се борим само за наследството от миналото, но и за самото бъдеще на нашата културна идентичност.
Woke е предимно северноамерикански жаргон за осъзнаване и активно внимание към важни обществени факти и проблеми (особено въпроси на расова и социална справедливост).
Ексклузивно за България съдържание за “Консерваторъ” от нашите партньори “The European Conservative“
