Докато Джо Байдън не излезе на сцената по време на дебата с Доналд Тръмп миналата седмица, най-катастрофално глупавото президентско политическо решение на годината беше свикването на предсрочни избори от Еманюел Макрон след впечатляващото представяне на „Националния сбор“ на изборите за Европейски парламент. След събитията от последните няколко дни все още не е сигурно коя грешка ще се окаже с най-големи последици. Какъвто и да е резултатът, всички ние наблюдаваме как корумпираните системи се сриват в реално време. На фона на този апокалипсис наблюдаваме своеобразна Реформация, обърканото раждане на нов ред. Това се отнася повече за Франция, отколкото за Съединените щати.
Силните резултати на „Националния сбор“ на първия тур от гласуването в неделя предизвикаха изблик на ропот по улиците на Франция, който би могъл да бъде написан по сценарий на автора на „Лагерът на светците“ Жан Распал.
В някои френски градове Антифа и други леви протестиращи палеха огньове, за да изразят възмущението си от резултатите. В Париж хиляди ислямисти и левичари се събраха на митинг срещу „крайната десница“. Вижте този клип, заснет от Люк Офре. В тази огромна левичарска тълпа някои протестиращи са издигнали различни знамена: това на Палестина, на прайда и т.н., но забележете, че там не можете да видите нито един френски трикольор.
Сравнете това с изображенията от партито на победата на „Националния сбор“ в неделя. Хиляди и хиляди френски избиратели размахват трикольора и пеят Марсилезата. Какво ви казва този контраст? Едва ли има нужда от уточняване, нали? Освен всичко друго, това е визуално потвърждение, че Le Grand Remplacement не е конспиративна теория, а установен факт. Рено Камю определя „Голямата подмяна“ като „смяна на хората, замяна на един или няколко народа, чиито родови корени са там, чиято история в продължение на стотици или хиляди години е съвпадала с въпросната територия.“ Всички тези местни французи в тази лява тълпа, етнически гали, които се срамуват толкова от Франция, че отказват да вдигнат нейното знаме, показват, че „Голямата подмяна“ е и състояние на духа.
Сега Франция е в разгара на борбата за бъдещето си като нация. Враговете на Франция са французите, които я мразят, и чужденците, които те са довели, за да заменят французите, които се съпротивляват. Това не би могло да бъде по-ясно сега. До неделя враговете на Франция включваха и елитните естаблишмънти както от ляво, така и от дясно, които улесниха Le Grand Remplacement и които разчитаха, че страхът на френската общественост от Виши ще я заслепи за очертаващата се реалност.
Е, благодарение на глупостта на Макрон и на последвалия неделен вот центристката му партия беше на практика разрушена. Вярно е, че сега Франция е изправена пред едно наистина плашещо бъдеще на ляво-десен конфликт, който поради радикализма на левите и готовността им да използват насилие може да означава най-накрая настъпването на гражданска война, от която французите отдавна се страхуват. Обърнете внимание, че политическият и журналистическият елит открай време предупреждава, че крайната десница е заплаха за демокрацията. Но кой разбиваше прозорци и палеше огньове, за да протестира срещу резултатите от демократичния вот в неделя? Не тълпата на Марин льо Пен.
Това е истината, която френският естаблишмънт десетилетия наред се опитваше да не види и работеше усилено, за да гарантира, че никой френски избирател няма да види. В речта си пред парижкия съд през 2014г., в която беше подсъдим за подбуждане на расова омраза, Рено Камю заяви, че всъщност упоритият отказ на френската ръководна класа да види какво причинява на страната с идиотската си миграционна политика, ще доведе до насилие. Струва си да цитираме подробно това обръщение (което се появява на английски език в наскоро издадената книга Enemy Of The Disaster, сборник с политическите речи на Камю):
Далеч съм от това да призовавам към насилие, а напротив – да го избегна, да го прогоня от нас. Аз неуморно осъждам безразсъдните политики – или може би политиките, които твърде добре осъзнават какво правят – тези приятели на бедствието, тези предвестници на нещастието, които ден след ден създават строги условия за конфликти, напрежение, враждебност и неконтролируема носталгия. Това е една бивша Югославия, която те безгрижно подготвят за Франция и Европа – един Судан, едно Мали, една Централноафриканска република, един обобщен Ливан.
Всъщност, уви, вече не говорим за простите условия за бъдещо насилие; от векове насам наблюдаваме как то тихо се настанява в живота ни. Говоря за това не като пророк, а като летописец и почти историк. Защото смущенията, които то води след себе си, не са само въпрос на бъдещето, те вече са в действие сред нас, както свидетелстват нарастващата бруталност на социалните отношения, безпрецедентното и за съжаление оправдано недоверие между гражданите, нарастващата несигурност и влошаването както на едрата, така и на дребната престъпност.
Абсурдно е тези явления да се свеждат, както обикновено се прави, до необяснимо натрупване на случайни събития, които са от компетенцията на правоприлагащите органи или съдилищата, на полицейската намеса или на наказателния кодекс. Насилието и нарушенията не са просто работа на полицията, нито дори на системата на наказателното правосъдие. Те са въпрос на политика и история, на историята на народите, на отношенията между цивилизациите, на изчезването на някои от тях, на завоевателните действия на други, на разпадането или запазването на нациите.
Гласуването в неделя, а несъмнено и гласуването на втория тур на 7 юли, потвърждават, че повечето французи избират да вярват на собствените си очи пред официалните лъжи и тормоза от страна на естаблишмънта. Не очаквайте от френските журналисти, учени и други професионални експерти да разберат какво се е случило, още по-малко да го обяснят точно и безпристрастно. Те са изградили цялата си кариера и дори самото си съществуване като интелектуалци върху набор от либерални, глобалистки лъжи, които изискват отричане на фактите и демонизиране на инакомислещите. Сега всичко това се срутва около тях.
Междувременно отвъд океана политическата класа на демократите – разбира се, и журналистите сред тях – признава, че е шокирана от жалкото представяне на сенилния Джо Байдън на дебатите миналата седмица. Комедия е да гледаш как експерти и коментатори изразяват учудване, че възрастният президент едва е успял да свърже изречения. Да не би от Белия дом досега са им казвали, че Байдън е с непокътната психика? Да, казвали са им, но само тези, които са решили да бъдат заблудени, са могли да го повярват. Ако сте били читател на десни медии или поне сте се абонирали за Twitter/X, много отдавна знаете, че Байдън е амбулантен патладжан. Беше очевидно, в многобройните клипове на спъването му, словесните му преплитания, опитите му да се ръкува с хора, които не присъстват, и т.н. Журналистите и партийните съюзници, които сега изразяват шок и ужас от състоянието на президента, сами са си виновни. Защо толкова дълго вярваха в една очевидна лъжа? Отговорът може да бъде само един – защото това обслужваше политическите им интереси, а именно – да не допуснат Доналд Тръмп в Белия дом. Не е особено интересно да се размишлява върху морала на онези, които са знаели, че това е лъжа, но са я изказвали по цинични политически причини. Далеч по-интригуващи са онези, които искрено вярваха, че Байдън по принцип е добре, и които демонизираха всеки в медиите и от левицата, който казваше обратното.
Сега демократите са изправени пред катастрофа. Ако Байдън реши да не се оттегли, той вероятно ще бъде унизен от лавината на Тръмп. Ако все пак се оттегли или по някакъв начин бъде принуден да се оттегли, партията ще се сблъска с проблема Камала Харис. Какво да правите с кандидат за президент, който е широко недолюбван и подиграван като лекомислена личност, избрана от Байдън само защото е чернокожа жена – и който ще бъде жестоко победен от Тръмп? Ако пък демократите се откажат от Байдън, но също така отстранят Харис, партията ще се разпадне сред възмущението на своите чернокожи избиратели и активисти от женски пол. Демократите ще трябва да се справят с последиците от лъжите си за многообразието, равенството и приобщаването, които отричат реалността. Стратегът на Демократическата партия Джеймс Карвил, 79-годишният боен кон от ерата на Клинтън, от известно време предупреждава, че демократите нямат връзка с обикновените американци и са твърде обвързани с илюзиите и реториката на крайбрежните елити. Сега партията на Карвил живее с пагубните последици от своята глупост.
Тектоничната политическа промяна в САЩ не е толкова заплашителна за гражданския ред, колкото земетресението във Франция, но не се заблуждавайте – на Запад това е краят на една епоха. От огромно значение е, че „Националният сбор“ сега е най-популярната партия във Франция, а AfD е втората партия на Германия. Това са основните държави на Европейския съюз. Освен това, за разлика от англосферата, повечето млади избиратели предпочитат твърдо десните партии, а не левите. Тормозът, който изпитват в метрото от мигрантите, ги трогва повече от тормоза, който получават от bien-pensant-ите на естаблишмънта в телевизионните предавания. Въпреки това всичко това е в зашеметяващ контраст с това, което ще се случи във Великобритания тази седмица. На 4-ти юли британските гласоподаватели ще нанесат на управляващата Консервативна партия шокиращо поражение, може би дори по-тежко от унижението на торите от Тони Блеър през 1997г. Въпреки огромните проблеми с миграцията и политическия екстремизъм, свързан с нея, британските избиратели ще упълномощят може би най-радикалното ляво правителство, откакто лейбъристите на Клемент Атли създадоха модерната социална държава на Великобритания в руините на Втората световна война.
И все пак лейбъристите тогава бяха дълбоко патриотични и управляваха Великобритания, която беше много по-сплотена в социално и културно отношение. Днес, особено след две десетилетия на неконтролируема миграция, както и на всеобхватна национална самоомраза, която се проявява в британските институции, Обединеното кралство е дълбоко раздробено. След 14 години управление на торите не познавам нито един британски консерватор, който действително да вярва в лъжите, които Консервативната партия разказва за себе си. Безхаберието на торите, макроноподобни John Bull-ове, които управляват в интерес на лондонските елити, ще доведе Великобритания до мрачно woke бъдеще точно по същото време, когато патриотите в континенталните демокрации най-накрая гласуват, за да спасят нациите си.
Спомняме си лятото на 1914г. като последния идиличен сезон, преди Западът да се взриви с Първата световна война. Дали ще си спомняме лятото на 2024г. като последната идилия, преди Западът да се унищожи с гражданска война, дори ако се води предимно чрез все по-радикална политика? Това заключение изглежда прибързано засега, но едно нещо е безспорно ясно: центърът на западната политика вече не е в силата си. Той е мъртъв и тези, които го убиха, не са Доналд Тръмп, Марин Льо Пен, Найджъл Фараж и други политици от истинската десница, а по-скоро управленските либерали (включително републиканци, тори и голисти), които живееха с лъжи и които, което е изключително важно, сами вярваха в тях. Историкът Барбара Тачман, пишейки за глупостта на ренесансовите папи, които са провокирали и не са успели да овладеят Реформацията, критикува тяхната „забрава за нарастващото недоволство на избирателите, първенството на самоизтъкването [и] илюзията за неуязвим статус.“
„Те не можеха да променят системата“ пише Тачман, „защото бяха част от нея, израснаха от нея, зависеха от нея.“ Така е и с либералните управляващи елити на западните демокрации. И сега ни предстои реформация.
Ексклузивно за България съдържание за “Консерваторъ” от нашите партньори “The European Conservative“
