Стратегия на хаоса или какво се случва във Франция?

Европейските избори на 9-ти юни се оказаха крайъгълен камък за Франция. Насъбралото се недоволство срещу Еманюел Макрон ескалира и той понесе смазваща загуба. Националният сбор на Марин Льо Пен и младия й наследник Жордан Бардела отвя съперниците с цели 32%. Коалицията около президента остана далеч назад с едва 14,8%. Този резултат бе очакван и напълно закономерен. Той е следствие на години, в които френският народ се чувства нечут и неразбран от управниците си. Разочарованията са огромни. Всичко започва с жълтите жилетки, пренася се през протестите на фермерите, които във Франция са издигнати на пиедестал като професия и отрасъл от икономиката, и завършва с чувство за несигурност, което мъчи французите в последните години, и тоталната апатия от страна на управляващите и президента, който освен да сменя министри така и не съумява да покаже загриженост към народа си вече осма година. Е, народът му отговори със звучен шамар, който още ехти в кулоарите на Елисейския дворец.

В момент на паника, лудост или в резултат на добре премислена стратегия, вечерта на 9-ти юни, Еманюел Макрон обяви разпускане на парламента и свика предсрочни парламентарни избори. Дали той най-накрая чу посланията на народа, който вече буквално крещи или това е просто план за справяне с противниците? В близкото минало Макрон вече успешно се справи с унищожаването на социалистическата и на републиканската партии, които бяха сринати до мизерни резултати. Той умело ги накара да се обезличат тотално, опоска ги до кокал превръщайки ги в донор на кадри за неговата партия и най-вече в патерици подкрепящи го, когато има нужда. Сега пъкленият му план явно включва и опит за саморазправа с Националния сбор, който в последните години се утвърди като единствената сериозна и конструктивна опозиция. Дали обаче този път ще му бъде толкова лесно? Едва ли…

Може ли някой да спре Марин Льо Пен?

 Идеята на Макрон е да убие инерцията, която Марин Льо Пен е набрала и вече буквално спринтира към Елисейския дворец. Когато проучванията сочат, че възможността тя да спечели президентските избори през 2027г. е напълно реална и все по-голяма, Еманюел Макрон реши да извади последната си карта. Ако не ги спре сега, няма кога! Той съзнава това и се надява, че ако Националния сбор спечели изборите няма да има абсолютно мнозинство. По този начин, съжителството между президент, премиер и парламент ще бъде толкова тежко, тромаво и безрезултатно, че ще откаже народа да гласува пак за Марин Льо Пен през 2027г. Освен това френският президент таи надежди, че ако те вземат властта по-рано няма да съумеят да я задържат или, че ще разочароват избирателите.    

Седмицата последвала анонса за предсрочни избори показа на света тежката ситуация, в която държавата тъне в последните години : огромен бюджетен дефицит, разделение, несигурност, агресия, растяща ислямизация. За мнозина разпускането на Националната асамблея в такъв контекст е пълна лудост и Еманюел Макрон си играе с огъня. Предизборната кампания в тази ситуация се оказва ожесточена и кървава. Макрон това и целеше, а именно партиите да се самоунищожат отвътре и помежду си. Идеята на френския президент е всички формации най-накрая да се определят кой с кого играе и кой кого подкрепя. Точно така и стана!

Дясното умря, да живее дясното!

На дясно циркът е голям и затвърди Националния Сбор като единствената дясна партия. Републиканците, които изкараха мизерните 6,8% на евроизборите, се разцепиха след като председателят им Ерик Сиоти обяви, че най-логично подкрепя Националния Сбор и желае на места да представят общи кандидати. Партията му го изключи, защото според някои техни знакови фигури не „работели с екстремисти и Националния Сбор бил главната заплаха за Франция“. Той от своя страна се барикадира в централата. Проекцията на този сапунен сериал в социологическите проучвания дава 4% за него и последвалите го, които успешно ще се присъединят към 34-те процента, отреждани от социологията на Националния Сбор и само 5% за останалата част от републиканците, на които вече не остава нищо освен да закрият партията и да търсят реализация при Макрон.

Драмата при Ерик Земур и неговата „Реконкет“ е не по-малка. Той води странна кампания преди евровота, когато избра да съсредоточи силите си не срещу Макрон, а срещу Льо Пен. Впрочем той буквално водеше паралелна кампания и срещу водача на собствената си листа, не безизвестната Марион Марешал, племенница на Марин Льо Пен. Най-накрая съвсем логично и много конструктивно, Марион се обяви за общи кандидати с Националния Сбор. Земур, разочарован от „огромното предателство“, взе, че я изключи от партията заедно с 3-ма от новоизбраните си 5 евродепутата.

„Нов Републикански Фронт“ в ляво

Докато тези събития в дясно дори биха могли да предизвикат усмивка, на ляво нещата изглеждат доста по-притеснително. Докато десните се разединяват, левите формации решиха да се обединят в така наречения „Нов Републикански Фронт“, за да борят „крайната десница и да спасяват Франция“. Въпросният фронт е целувка на смъртта за по-умерените леви, които бяха принудени да се коалират с крайни формации, които озарени от клиентелистки подбуди, флиртуват от години с мюсюлманския вот. В така наречения Фронт влизат партии като „Непокорната Франция“ на Меланшон или „Новата Антикапиталистическа Партия“ на синдикалиста Филип Путу, които имат в листите си кандидати, които определят Хамас като „съпротивително движение“. Последният дори класифицира случилото се на 7-ми октомври в Израел като „акт на съпротива“. Тези хора буквално пренесоха Израело-Палестинския конфликт на територията на Франция с цел печелене на гласове. Всекидневно подклаждат ситуацията, кога с изказвания, кога с развяване на палестинския флаг в парламента на една Франция, където престъпленията с антисемитски характер растат с всеки изминал ден. С тези си действия тези формации се явяват заплаха за националното единство и сеейки омраза, се превръщат в съучастници на случващото се. Вече спокойно може да се каже, че направо обират ислямския вот. И въпреки тези ексцесии, социалистическата партия падна в капана и умело се коалира с тях, безпроблемно даже. Макрон и за това беше помислил. Това и целеше. Той много добре знаеше, че ще стане точно така. Сега разчита, че френските граждани, с умерени леви виждания, ще гласуват за него тъй като не се чувстват представени в лявата коалиция с формациите, за които „Хамас е движение за съпротива“. Дори Франсоа Оланд излезе от забвение и обяви, че Франция има нужда от него и се кандидатира за депутат с така създалата се дружинка.

Ходът с предсрочните избори е рискован за всички! Залогът е огромен за всички! Еманюел Макрон се надяваше на народно и медийно брожение, което да отслаби Националния сбор и хората да се откажат да гласуват за тях. Манифестации имаше, но за един ден се събраха 250 000 души, което за страна като Франция, на фона на 65 милионното население е нищожно. За сметка на това френския президент получи шамар и от собствения си отбор, тъй като повечето кандидати от неговата партия са заявили нежелание неговият лик да бъде отпечатан на предизборните им плакати. Одобрението към него в момента е 24%, колкото беше в разгара на протестите на жълтите жилетки. Жордан Бардела, младият лидер на Националния Сбор и кандидат за премиер в случай на абсолютно мнозинство се ползва с 38% одобрение и тази цифра расте всеки ден. На фона на всичко това, последните социологически проучвания от 21-ви юни сочат Националния Сбор като абсолютен фаворит, който може да спечели и абсолютно мнозинство с 250-300 от 577 депутатски места във френската национална асамблея, срещу 160-210 за левите и 70-120 за партията на президента.

Дали с този си ход и в стремежа си да унищожи партиите в ляво и дясно, Еманюел Макрон няма да унищожи себе си? Отговорът на седми юли!