„Бре зло на злия въздава –
и нека! –
Юнак, що шета за слава
навека…“
#НаДнешнияДен 1914 г. умира Пейо Яворов – български поет символист и революционер, войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, смятан за един от най-големите български поети на XX век.
Пейо Яворов е роден на 13 януари (нов стил, 1 януари стар стил) в Чирпан. Рожденото му име е Пейо Тотев Крачолов. Учи в Пловдив, след което работи като телеграфист на различни места – Чирпан, Стара Загора, Поморие, София. През 1901 г. издава в гр. Варна първата си стихосбирка.
Попадайки в София, със съдействието на д-р К. Кръстев и Пенчо Славейков Пейо Яворов става сътрудник и редактор на издаваното от тях списание „Мисъл“. Яворов се превръща в един от основните представители на българския символизъм. Поезията му е пропита с трагизма на освободителната борба, но остава докосната и от любовта му към Мина и Лора, която увековечава в своята любовна лирика.
Ролята на Яворов в българската история е двояка – името му по-често се свързва със знаменателното му литературно творчество. Поетът обаче обвързва съдбата си с борбите за освобождение на македонския край и по-конкретно с Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). Още през 1901 г. се отдава на македонската борба, като става редактор в печатния орган на организацията „Дело“. Влиза в останалия под чужда власт български край като четник четири пъти, а през 1912 г. и като войвода на чета в състава на Македоно-одринското опълчение.
Яворов е близък съратник на Апостола на македонското освободително дело Гоце Делчев. Двамата се събират при участието им в дейността на Върховния македоно-одрински комитет (ВМОК). Делчев и Яворов прекарват в Македония две години, където успяват да се сближат. От този период датира първата биография на Гоце Делчев от Яворов, спомените му „Хайдушки копнения“ и цикълът стихотворения, посветени на Гоце Делчев.
Легендарна е историята за превземането на град Кавала в Егейска Македония по време на Балканската война. Градът е превзет от четиримата войводи Михаил Чаков, Пейо Яворов, Христо Чернопеев и Йонко Вапцаров без да се стигне до кръвопролития. Планът на войводите е да влязат в Кавала с български военни униформи и да се представят като парламентьори на настъпващата към града армия. След провеждането на срещата при каймакамина, войводите успяват да завършат по блестящ начин акцията. Пред конака се събира тълпа, която очаква да посрещне освободителите си.
„Дъждът продължаваше да се лее. Въпреки това хилядната тълпа стоеше търпеливо, очаквайки края на нашата мисия. Някой подаде на мен и на [Йонко] Вапцара запалени факли. Ние ги завъртяхме няколко пъти и викнахме: „Ура, за свободата!”.
[Христо ] Чернопеев завъртя голямо трикольорно знаме, свали от пръта турското и на негово място закачи нашето. [Пейо] Яворов наблюдаваше всичко това със светнали от радост очи. Ние го избутахме напред, той разбра желанието ни и силно развълнуван заговори възторжено:
– Граждани на чудно красивия град Кавала, ликувайте и тържествувайте! Робските вериги са вече разтрошени и за вас грее слънцето на свободата. Братя и сестри, радвайте се, бъдете щастливи! Ура, ура, ура!!!“[1]
Два дни по-късно една българска рота, изпратена от ген. Ковачев, влиза в Кавала.
Знаменателно е и близкото приятелство между Пейо Яворов и Тодор Александров. Българинът от Чирпан и българинът от Щип се събират в общата борба за освобождение на останалите под чужда власт земи като дейци на ВМОРО. Македонските дейци остават до Яворов до самия му край, когато поетът е отхвърлен от обществото заради смъртта на любимата му Лора. Яворов пише до Тодор Александров едно от предсмъртните си писма, в които прозира трагизма и отдадеността на поета към делото:
“Прости ме ти, нека ме простят и всички други, че изменям на Македония. Аз умирам тук. Ще легна при моята мила Лора. Твоята деликатна душа ще ме разбере и прости. Целувам те дълбоко трогнат от грижите, които положи за мене през дни на големи изпитания. Благодаря за тия деветстотин лева помощ от организацията, без които отдавна бих умрял от глад, наместо от куршум както ми приляга. Кажи на Македония, когато отидеш там, че нейния син (аз се считам за неин) умря в свободна България увенчан с една мръсна клевета. И когато тя бъде свободна, нека един другар дойде на гроба ми и каже: “Поздрав от нашата майка мъченица, – тя е вече щастлива!”
Приносът на Пейо Яворов към македонското национаноосвободително движение е безспорен. Самият той посвещава живота си на борбата и остава обвързан с нея до края на живота си. Пред руския журналист,кореспондент на в. „Реч“ Яворов описва своята дейност в Македония по следния начин:
“Аз никога не съм принадлежал и не ще принадлежа на каквато и да е определена македонска група. Мене ми е чужда всяка партийност, за мен е непознато пълно подчинение. Затова аз съм гледал и си гледам работата в Македония като дълг към България… Мен ме тегли навсякъде, където има борба за право и справедливост и аз ще поднеса своята малка жертва пред всички олтари, в които гори огънят на българската пожертвователност.“
Това определение, което той дава, само говори за българския характер на освободителната борба в македонския край, както и близката дружба на Яворов със светилата на революционното движение.
Пейо Яворов отнема живота си на 29 октомври 1914 г. Четник, войвода, поет и революционер, чирпанлията, посветил битието си на Македония – това е комплексният образ на Яворов,който присъства в историята. Често представата за него е едностранна и повърхностна, но ако гледаме в неговата цялост, Яворов се превръща в един образ на обединение.
„У мене никога не е съществувало какво да е честолюбие по отношение на македонското дело. Отначало ме увличаше само романтизмът на работата, а по-късно – дългът на българин…”
[1] Източник: http://www.sitebulgarizaedno.com по ЦДИА – ф. 10, оп. 3 а.е. 142, л. 1-10
