Тази статия е част от поредица лекции на Димитър Димитров, които ще публикуваме в рамките на няколко седмици
ЧАСТ ПЪРВА можете да намерите тук
Зовът към преоткриването на българското в творчеството на д-р Янко Янев
Мартин Хайдегер прави на пръв поглед едно доста странно заключение в началото на своя лекционен сборник „Was heißt Denken?“, че съвременният човек е доста далеч от това да размишлява същински по въпросите, отнасящи се до разгръщането на собственото му битие. Всъщност този въпрос за същността на мисленето заема първостепенна роля и в мисълта на нашата следвоенна интелигенция. Тук действително успяваме да видим заченките на едно всеобхватно духовно пробуждане; един опит за довършване на великото възрожденско просветително дело. Вероятно затова, за период от само 26 години, изпъкват творчески личности като д-р Янко Янев, Стефан Попов, Константин Гълъбов, Димитър Талев, Фани Попова-Мутафова измежду др., които по свой собствен начин се опитват да уловят тези историко-духовни проблясъци на времето в своето своеобразно творчество. И все пак, що се отнася до най-радикално задаваните философски въпроси за естеството на българщината, тук от всички изброени личности със сигурност най-ярко се откроява д-р Янко Янев, чиито размисли са предмет на първата част от тази лекция.
Всяка нация ражда личности, докоснати от светлината на божественото съвършенство; способни да прозрат истини, далеч от затъналия в битовизми всекидневен мирянин, и да разкрият малка частица от всемирния промисъл на земята. В Германия това бяха изключително мощни философски умове като Шелинг, Хегел и Фихте; в многострадалната Русия – нежни души като Достоевски, Толстой и Бердяев, а в Италия процъфтяваха ренесансови гении като Данте, Бокачо, Вико и Макиавели. Но въпреки всичко, и от лоното на нашата родина се раждат подобни личности, макар и с леко закъснение. Една от тях ще отдаде творческия си талант изцяло на задачата да придаде форма на безпредметния български дух с цел постигане на общонационално пробуждане и оттам превъздигане – Янко Янев. За да постигне тази своя мечта, той ще се превърне в един от най-дълбоките познавачи на немската душевност и култура в България, като през живота си ще се сблъска както със съвременни титани на германската философска мисъл като Хайнрих Рикерт, Едмунд Хусерл и, потенциално, Мартин Хайдегер, така и с тогавашните културно-революционни движения в лицето на Консервативната революция. Така под влиянието на писанията на Артур Мьолер ван ден Брук той се решава да следва първоначално драматургия, а след това философия в Германия през 1919 г. като се установява трайно в страната през 1934 г. и впоследствие умира през 1945 г. по време на съюзническите бомбадировки над Дрезден. Философското му гледище е едно уникално съчетания от разбиранията на Хегел и Ницше с главна цял разясняването на проблема за българската историчност.
Както вече уточних, тук няма да говорим за всекидневното разбиране на историята, а ще я разгледаме от чисто духовна гледна точка, като тази задача се преплита съвършено добре и с разбиранията на Янко Янев. За него понятието „история“ трябва да се мисли отвъд границите на простата описателна „историография“ или това, което знаем като factum brutum за нашето минало, както и отвъд чисто материалистичното натрупване на факти за това или онова събитие. Той е воден от звучната фраза „историята е дух и творчество“. Тоест, става дума за дълбокото и съкровено чувство за съдбовност, от което може да се извлече нещо определимо с думата „решителност“, подтикваща към служба на великото и надвремевото – идеалната родина под формата на мит и прерасналия от нея момент на национално откровение, обозначен с право чрез думата „отечество“.
Ако сме научили нещо абсолютно от последните два века българска „история“, то това със сигурност е фактът, че един от основните стълбове, крепящи този все още мъглив, обособяващ се и правечен елемент, наречен „българска традиция“, е свободата. Когато кажем „родина“, в съзнанието ни изникват личности като Паисий Хилендарски и Св. Евтимий Търновски, а когато изречем думата „отечество“, мислим за образите на владетелите Аспарух и Самуил, както и на Гоце Делчев и Левски. Все пак, историята се твори от малцина избрани, а това, което днес наричаме „съвременен български национализъм“, се нуждае от дълбока, но същевременно ясна представа за творческата българска личност.
Тази представа за свободната и творческа личност, готова да извърши широкомащабни творчески преобразувания, откриваме в един от шедьоврите на Янев – „Героичният човек“. Образът на героичния човек не е архетипът на „родния стожер“, който може да намерим например у Хектор в Омировата „Илиада“, нито този на индивида, поел по пътя на „владетелското посвещение“, какъвто откриваме в бъдещия гондорски крал Арагорн в Толкиновата трилогия. Героичният човек не бива да се оприличава и на Ахиловата полубожествена ярост, която изразява склонността към съпротивление срещу една вселена дълбока незаинтересована от човешката съдба.
Яневият героичен човек представлява плодотворна синтеза на всички тези първообрази на героичното в индоевропейското колективно несъзнавано, адаптирана към тежката проблематика на модерността, в която наблюдаваме цялостното оскотяване на духа, а с това и на обществото. Героичният човек е разрушител в смисъл, че той смело сграбчва съвременния нихилизъм и го превръща в чук, с който разбива отчаянието и застоя в народния дух. Това означава също така отхвърляне или строга преоценка на всички ценности и подходи, чрез които народът се е проявявал (или не) във времето.
Освен разрушител, героичният човек е и творец, защото неговото преустройство цели да създаде нов процеп, през който светлината на историческия смисъл да огрее даден народ. Така героичният човек изпъква най-вече в ролята си на всенароден водач или духовен пастир.
Днешното духовно оскотяване, разбира се, черпи своя заряд главно от хроничния недостиг на стремеж към съвършенство у голяма част от това, което мнозинството днес е привикнало да нарича „народ“, както и от пълната липса на какъвто и да било качествен човешки капитал, който би могъл да се въплъти в ролята на „елит“ или, ако слушателите предпочитат, „добродетелни пастири“. Общо взето, ако си позволим да бъдем вулгарни редукционисти, в този случай наистина става дума за фундаментален провал, чисто биологически (т.е. политически), така да се каже, на нашите стремежи (или липсата на такива) по отношение на създаването на необходимите условия за „развъждане“ и по-нататъшно „възпроизводство“ на „аристократичен ген“, който би могъл да облагороди както физически, така и духовно нашето изнемощяло отечество. По този начин той би прочистил малодушието, сковало сърцата ни. Главната задача пред българския героичен човек е именно първо да освободи, а след това да усмири и придаде форма на конвулсиращия съвременен български дух, за да може той най-сетне да се насочи по отредения му исторически път.
Или както Янев пише в глава 58 на „Героичният човек“:
Духът на българина има нужда от покой. Хищничеството трябва да се просветли и превърне в творческа радост. Без метафизично убежище не може да има творчество. Само в тишината е плодът. Макар че завинаги ще си останем владетели на тъмното, макар че никоя култура, никоя религия, никоя философия не ще бъде в състояние да ни преобрази от езичници в мечтатели, от съзаклятници на Дионисий в апостоли Христови, аполоновското начало е необходимо за историческото ни обособяване. Зная, че винаги ще бягаме от покоя и формата. Зная, че никоя сила не е в състояние да ни обуздае. Но въпреки това е нужно развиделяване. В това е бъдещето ни не като племе, а като народ, който иска да участва в историческите решения на времето.
Така нареченото „образувание“ или, по-точно, привидният образ, обозначен с тази толкова съкровена наша дума „народ“, в своето действително състояние не е нищо повече от едно зле споено и изтощено построение, прогниващо отвътре в резултат на първичното чувство за безпътица, обзело сърцата на всички негови съставни части. Ако трябва да потърсим причините зад това „безвремие“, то според моите скромни размишления те не бива да се търсят само в 44-те години комунистическа плебейзация или сред нейните развалини, които наричаме „Република България“. Тези причини се коренят в непълно изчистеното обезисторяване на българския народ, вследствие унищожението на българската държавност от османските турци през XIV век и, най-вече, в унищожението на първенците, стоящи начело на същата.
Янев добавя в „Изток или Запад“:
Това, което най-много липсва в нашия политически и духовен живот, е историческото мислене. Каквито и да са формите, в които българският дух изразява своята творческа сила, каквито и събития да обуславят неговото движение, винаги той се е развивал случайно, без каквато и да е вътрешна необходимост и последователност. Може би ние сме най-безисторичният народ, който живее днес, не само защото не създаваме исторически смисъл на живота си и нямаме чувство за историческата съдбовност на света; не само защото животът ни увяхва, преди да се е разлистил; не само, че злобата задушава всеки нов и животворен порив, но главно поради туй, че всичко в нашата страна става без каквато и да е обща историческа цел.
Взимайки предвид всичко казано дотук, редно е също така да отбележа, че задачата за въплъщаването на идеята за модерния героичен човек лежи върху плещите на т.нар. поколение Z в България, към което и аз принадлежа. Затова искам да се обърна към всички вас, захвърлени в най-тъмните кътчета на постмодерното българско безсмислие, и да ви насоча към осъзнаването на плодовитостта на сегашната ни епоха. Без съмнение, това звучи изключително иронично, предвид факта, че днес сме постоянно засипвани от безброй примери за декадентността на модерността. Същевременно, изглежда сякаш всички забравят, че в това „Нищо“, което прозира пред нас, се крие все още незапаленият огън не само на една историческа епоха, но и на цял нов светоглед.
Какъв ще бъде този нов светоглед? Разбира се, той ще бъде този на жизнеността, целомъдрието и, най-вече, свободата! На нас, събралите се тук и що-годе осъзнали своята роля, предстои нелекото бреме да запалим пречистващия огън на бунта срещу съвременните опити за оковаване на българския дух. Оттук възниква въпросът: как трябва да бъде извършена тази грандиозна задача или, по-точно, как трябва да бъдат поставени основите на това велико дело?
Чрез участие в масови демонстрации, изпразнени от идеал? Безцелни скитания по улиците в опит за имитиране на отдавна изтъркан стил отпреди век? Упадъчен начин на живот, зле прикрит под претенциите за дисидентство и духовен бунт? Или чрез безсъдържателно буквоядство от страна на по-красноречивите измежду вас? Или пък става дума за издигането на един нов вид българин – човек, който е счупил тежките вериги на съвременното филистерство и е обърнал очи към светлината на новото начало. Начало, което ще бъде изковано с перо и кръв; което ще изисква желязна римска дисциплина, новозаветна безкористност, възрожденска вдъхновеност и, най-сетне, дълбока смиреност пред ограниченията на времето.
Тъжно е, но е факт, че ние няма да бъдем революционери, откриватели или завоеватели, но вместо това имаме не по-маловажна роля, възложена ни от провидението. За сметка на това, ще имаме златната възможност да се вглъбим в себе си, в дълбините на родния дух, и да съзерцаем пътя напред. Ние ще бъдем духовните пионери на една нова зора, която ще огрее нашата родина; ние ще бъдем личностите, формирали ядрото на новия български елит, и ние ще прокудим грубостта, обзела духа на нашия народ! Предстоят ни съдбоносни десетилетия, в които ще трябва да докажем правото си на съществуване не само на европейската, но и на световната карта. Времето за дондуркане и инфантилни игрички бързо отминава и, ако не внимаваме, ще се окажем под глобална тирания, несравнима с дивашката ориенталщина на турския бей, защото за разлика от него, тази нова тирания борави с бездушното и механичното, а човешката душа за нея е нищо повече от шепа пластилин.
В тази връзка Янев пише в „Духът на нацията“:
Важното е да се погледне на нещата от по-високо, от културно-философско и културно-историческо гледище. Освен чисто политическите и стопански задачи има и други, много по-съществени и съдбоносни: Критиката на нашето национално съзнание трябва да предшества всички други въпроси. Новото поколение може да бъде спасено само чрез една нова вяра, чрез една нова философия, която да избистри умовете и да впрегне творческите сили за работа. Насилието не е вече никакво средство. Трябва да се въздейства върху българската душа и българската съвест, която се продава за счупени сребърници. Успехът в тая посока може да бъде исторически. Това ще бъде начало на нашата революция, която тепърва ще има за цел да освободи българския народ и да затвърди съществуването му.
И също:
Нашата култура и общественост трябва да изхождат оттук. Ние имаме нужда от национални личности, от национален мироглед. Не можем да бленуваме за далечни неща, когато в собствения ни дом върлува бурята на опустошението и нищетата. Националният дух трябва да бъде отключен от кладенците на нашите села и да залее земята ни. Може би това е романтика. Но всяко възраждане, всеки подвиг е романтичен. Предстои ни да създадем новия тип българин, обусловен от структурата на времето, в което живеем. Затова тоя българин не може да бъде интернационализиран, нито комунизиран, нито интегрализиран. Той е рожба на вечните стремежи на племето ни, горд и вдъхновен, какъвто беше духът на Паисий Хилендарски. С тоя героичен българин трябва да започне и ще започне нашата национална романтика.
Ще дойде ли време, когато най-сетне ще можем да осмислим силата на въпросите, отнасящи се до нашето битие и национална идентичност? Ще успеем ли да преодолеем модерното обезличаване на народа ни? По тези въпроси е размишлявал Стефан Попов, за когото ще стане дума сега…
Очаквайте част III: Стефан Попов за културно-историческия път на българския народ следващата седмица
