Тази статия е част от #Годишникъ2023. Всички статии може да видите тук.
Най-новото издание – #Годишникъ2024 може да закупите тук
Имаше навремето една шега, че всичко „българско“ трябва да се закрие: Български пощи, Българския хелзинкски комитет, БДЖ и т.н. Българският футболен съюз не прави изключение. Близо 30 години след като всички привърженици на играта у нас бяха обединени в радостта си от незабравимото американско лято, когато успяхме да достигнем до четвърто място в света, отново виждаме единомислие сред феновете, но то е с противоположен знак.
Напълно оправдано с оглед на това, че към декември месец 2023г. България заема 81-ва позиция в ранглистата на FIFA, изпреварвайки с малко Габон и зад страни като Кабо Верде, Оман, Хондурас и Салвадор. За сравнение, ето няколко страни от нашия калибър и мащаби: Хърватия – 10то място, Уругвай – 11то място, Мароко – 13то място, Унгария – 27мо място. Някой хора биха задали веднага въпроса защо е толкова важен футболът. Той е вече огромен бизнес, но нещата далеч не опират само до това, а до спорта и заниманията с подрастващите като цяло.
За тези, които не са запознати с параметрите на футбола у нас, полезна би била информацията, че централата му управлява бюджет от близо 20 млн. лева на година.
Той се формира основно от постъпления от международни организации, телевизионни права, лицензи, глоби и продажби.
Интересно също така е да се отбележи, че БФС е частна организация, като от известно време насам държавата отказва да я подпомага чрез взаимодействие с нея или допълнително финансиране. Всъщност, от едно известно време насам никой не желае да бъде асоцииран по някаква форма с ръководството в лицето най-вече на Борислав Михайлов, който заема поста на президент от далечната 2005г.
Под неговото „вещо“ управление представителният мъжки отбор (генериращ най-голям интерес към представянето си) е сменил цели 15 треньора, като резултатът от техните труд и умения е сриване с повече от 40 места в световната ранглиста, нито едно участие на престижен футболен форум и прелялото чашата на запалянковското търпение представяне в последната квалификационна група, в която България без нито една постигната победа зае срамното последно място.
Тук е удачен момент да преминем към чисто спортния аспект на проблемите и провала при работата с деца, подрастващи и развитието на таланти.
За повечето хора, родени преди падането на социалистическия строй у нас, представата за игра при децата е гонене на футболна топка на поляната пред блока или училищното игрище. Към днешна дата това обаче далеч не е така.
Въпреки, че футболът продължава да бъде най-популярният спорт у нас, интересът към родния шампионат не е особено впечатляващ, а повечето родители не виждат никаква перспектива за децата си по пътя на професионално кариерно развитие.
Славата на „звездите“ ни се формира предимно покрай скандалите от личния им живот, липсват всякакви условия за работа (терени, методологии и специалисти) и далеч не е изненадващ фактът, че сръбските и хърватските играчи например са в пъти по-търсени и конвертируеми в големите първенства на стария континент. За справка, към днешна дата в тях не присъства нито един български футболист.
Ако направим бърза справка в сайта Transfermarkt.com, който следи пазарната цена на отбори и отделни играчи, ще установим, че националният тим на България е оценен на 36 млн. евро, този на Сърбия – на 293 млн., а на Хърватия – на 309 млн. Цифрите говорят сами за себе си. Истината обаче е, че до протеста на 16-ти ноември се стигна не толкова заради трагичното състояние на националния отбор, защото той ни напомня за несретното си съществуване периодично. Огромната част от привържениците на футбола у нас (както и от участниците в сблъсъците с полицията през въпросната вечер) имат най-пряк досег с играта чрез клубовете, които подкрепят, а там положението е наистина трагично.
Към днешна дата от т. нар. Висша лига (гордо носеща от известно време името на известен букмейкър) по-сериозен интерес представляват шест отбора.
На първо място това е неизменният в последните повече от 10 години шампион „Лудогорец“ от Разград.
Отбор, който никога не е развивал български таланти и обикновено печели титлата на страната пред около дузина свои привърженици.
Идеалистично погледнато, личният проект на собственика Кирил Домусчиев е всичко това, което един футболен клуб не бива да бъде. Съвсем резонно стадионът в Разград, макар и най-добър като база, а може би и точно заради това, беше единственият, на който не се скандираше „Оставка!“, когато привържениците на всички останали водещи клубове у нас символично го правеха в 18-тата минута на всеки мач – като символ на недоволството им от 18-те години трагикомично управление на Борислав Михайлов и екипа му.
Втори може да разгледаме тима на „ЦСКА-София“, който всъщност е прекръстеният и преместен в столицата отбов на „Литекс“ от Ловеч.
Изключително дискусионно е дали това е легитимен правоприемник на безспорно най-успешния футболен гранд на България – ЦСКА. По-голямата част от привържениците на отбора го припознаха за такъв, не малко от тях обаче отказват да го направят, а има и такива, макар и малобройни, които симпатизират на другия претендент за „армейското“ наследство, носещ името ЦСКА 1948.
Към днешна дата „ЦСКА-София“ се е настанил на стадион „Българска армия“, който с външния си вид може успешно и безапелационно да кандидатства за символ на българския футбол (а защо не и армия, че и държава като цяло). Усилено се говори за бъдеща реконструкция на спортното съоръжение, но предстои да видим как ще се развие и тази „поредна футболна драма“ напред във времето.
Логично следва да се прехвърлим към стадион „Георги Аспарухов“, който макар и да притежава една изградена, но незавършена, нова трибуна, също стряска с външния си вид.
Там своите гости и привърженици посреща отборът на „Левски“, който от години се намира в състояние на будна кома, дължи милиони левове на държавата и кого ли още не и към момента се намира в състояние на полуоткрита гражданска война, в която си противостоят екипът на мажоритарния собственик Наско Сираков и по-голямата част от привържениците. След сблъсъците пред националния стадион „Васил Левски“ през ноември месец доста хора започнаха да се шегуват, че използваните по тяхно време водни оръдия трябва да бъдат преместени пред „А“ сектор на стадиона в квартал „Сухата река“, защото скоро и там се очаква да станем свидетели на подобни сцени.
Към края на годината, след изиграни 20 кръга, изненадващо или не на чело в класирането на родния шампионат се намира отборът на „Черно море“ от Варна.
Сравнително постоянният в изявите си клуб успява от дълги години да присъства неизменно в горната част на таблицата и да постига спорадични успехи, без да блести. Състоянието му обаче не се различава особено от това на всички останали футболни дружества от областни градове в България – посредствена спортна база и празни трибуни.
Изключение в това отношение донякъде правят двата пловдивски отбора: „Локомотив“ и „Ботев“.
Учудващо за всички, в града под тепетата на разстояние от около километър едновременно се изграждат два нови стадиона, като и около двата проекта витаят сериозни съмнения за корупция. В същото време наскоро стана ясно, че отборът на „Локомотив“ среща затруднения в това да плаща сметките си за ток, а този на „Ботев“ се намира в нестихващ конфликт между мъглявия си руски собственик от една страна и строителя на новия стадион от друга. Остава все пак надеждата, че налетите около 100 милиона лева в двете спортни съоръжения ще доведат до по-добри дни за пловдивския футбол, макар че на всички ни е позната поговорката: „Не става само с ядене, трябва и акъл.“
За съжаление, останалите клубове в страната ни са толкова незначителни, че по-често биват споменавани в комични ситуации. Така например играчи на закъсалия в последно време отбор на „Берое“ (Стара Загора) бяха хванати да крадат хранителни стоки в местна бакалия. За незапознатите е редно да добавим и това, че по неведоми пътища по-голямата част от тях са с аржентински произход.
И докато из цяла България се подвизават знайни и незнайни чужденци, които по правило би трябвало да вдигат нивото на родния шампионат, то градове като Бургас, Русе, Плевен нямат представители във висшия ешелон на футбола ни.
Интересът към нашето първенство може да бъде измерен и посредством сумата, която клубовете получават за телевизионни права. Наскоро беше гръмко оповестено, че предстои нейното нарастване от 6 на 8 млн. лева. За справка, в Румъния тя е в размер на 36 млн. Евро.
Има ли светлина в тунела? Краткият отговор е „Не“. Футболът продължава да бъде страст за голяма част от хората в България, но тя все по-често намира израз в гледането на срещи от чужди шампионати и пътувания зад граница за посещение на хубавите стадиони на любими клубове. Децата ни носят фланелки на големи английски, испански, немски отбори, а кумирите им до един са чужденци. Корупцията при нас започва още от ниво детско-юношески школи, а подписването на професионален договор обикновено се свърза със заплащането на определен рушвет. Изграждането на бази, на професионални процеси и отношение, а в крайна сметка и на един единствен играч, отнема години. Инвеститорите, доколкото можем да ги наречем такива, в българския футбол търсят бърза възвръщаемост и рядко влизат в клубовете със сериозни управленски планове и дългосрочни намерения. Стандартната схема е ударно привличане на играчи отвън, търсене на мигновен успех, капитализирането му и тотално неглижиране на нуждите и таланта на родните спортисти. Тук някой веднага би възкликнал: „Не може ли да се намеси държавата?“ Аз лично бих отговорил като типичен футболен запалянко. ‘Айде, нема нужда!
На 15-ти март 2024г. има насрочен конгрес на Изпълкома на БФС. Като основен претендент за президентския пост на федерацията се очертава Димитър Бербатов.
Постигнал почти всичко във футбола, той продължава да бъде енигма по отношение на управленските си качества. Оптимистите, а навярно и реалистите, са на мнение, че по-зле няма как да стане. В Америка, където между другото футболът (и то не американският) става все по-популярен, има една често използвана фраза: It’s gonna get worse, before it gets better. В превод гласи нещо като „нещата ще станат по-зле, преди да се оправят“. Това със сигурност може да се очаква, без значение от избора на нов президент, тъй като набраната инерция вече е трудно обратима. На всички ни е ясно, че пътят нагоре е бавен и труден, но търкулне ли се кълбото надолу, спиране няма. Метафорично може да се заключи, че българският футболен терен трябва да бъде изгорен като стърнище, за да може да се надяваме на изобилна нова реколта след време. Очевидно чуждестранните сортове са по-устойчиви, но за тях е и по-лесно да намират плодородна почва. Ако искаме наистина да успеем в това да развием собствена футболна продукция, ще трябва да се подготвим за дълга борба с всевъзможни плевели.
Тази статия е част от #Годишникъ2023. Всички статии може да видите тук.
Най-новото издание – #Годишникъ2024 може да закупите тук
