Тази статия е част от #Годишникъ2023. Всички статии може да видите тук.
Най-новото издание – #Годишникъ2024 може да закупите тук

„Моят баща и бащата на моя баща са разпъвали тук своите шатри преди мен… Вече дванадесет столетия живеят в тази земя правоверни — а те, слава на Аллаха, еднички познават истинската мъдрост, — но никой от тях не е чувал за някакъв подземен дворец, нито пък онези, които са живели преди тях. И ето виж! Идва някакъв франк от земя, отдалечена на много дни път, отива направо на мястото, взима пръчка и прави черта тук и черта там. «Тук — казва — е дворецът, — а там — казва, — са портите, — и ни показва какво е лежало цял живот под нозете ни, без да знаем. Чудеса! Чудеса! От книгите ли си научил това, от магии ли или от вашите пророци? Говори, о бей! Кажи ми тайната на мъдростта!»“
Из беседата на шейх Абдер-Рахман с английския археолог Лейърд[1]
Историографската школа на вигите – позиция, която споделят и марксистите впрочем – стъпва върху пропозицията, че бъдещето е винаги поне с нещо по-добро от миналото. Утре ще бъде по-добре от вчера, а днес е моментът в който промяната се слува.
Логичният извод от едно такова гледище може да бъде само един: хората в миналото са били винаги по-глупави от живеещите днес, а проблемите на настоящето никога не могат да открият своето отражение в миналото. С една дума – прогрес. Навярно по-внимателният читател вече се е досетил, че тук говорим за нищо повече от вмъкване на постулатите на дарвиновият еволюционизъм в четенето ни на историята.
Тя – самата история – обаче твърде често ни демонстрира нещо друго, далеч по-безспорно. А именно, че пътят не е само и единствено напред и нагоре, и че ситуацията, в която се намира обществото (както и отделният индивид), все пак може да се влоши. „Който забравя историята, е обречен да я повтаря.“ [2] – гласи известната мисъл на Джордж Сантаяна, която сама по себе си не е нищо повече от ехо на древният Еклесиаст: „Каквото е било, пак ще бъде, и каквото се е правило, пак ще се прави – няма нищо ново под слънцето.“[3]
За изпадането на едно някога считано (и още по-добре, само считащо се) за цивилизовано общество в състояние на вторично варварство, не ни е необходимо да четем легендите за оцелелите от Атлантида, достатъчно ни е да отправим своята мисъл към величието на древен Египет, на Шумер и на Персия и да сравним с настоящето често безпросветно положение на наследилите ги народи. Сравненията между Ренесанса и Просвещенска Европа от ерата на колониализма и настоящето състояние на Стария континент също будят подобни асоциации.
Но щом проблемите на обществата може и да не са нови, то не е невъзможно и някой да е разсъждавал вече над причините за тяхното съществуване и наличните им взаимовръзки. Елинът Тукидид – считан, освен другото и за баща на политологията – ни казва лаконично, че историята е нищо повече от философия в примери [4]. И по този начин обръща нашите погледи към атинянина Сократ и идейните му наследници Платон и Аристотел.
Сократ е първият неевреин, разсъждавал по въпросите на нравствеността в Античния свят, нравствеността е нещо, което занимава активно и последвалите го платоници и перипатетици.
За Аристотел например „ може би най-важното противопоставяне [в едно общество] е между добродетел и негодност, след това между богатство и бедност“ [5]. По втория параграф разделението в нашето общество е ясно видимо, докато по първия съществува сплотеност поради повсеместната липса на добродетелност у богати, но и у бедни.
Без трепетите на разхождан непрекъснато по телевизионни студиа български анализатор-експерт, философът уточнява: „Демокрациите се променят най-вече nopaди разпуснатостта на народните водачи.“ [6], докато учителят му Платон допълва: „хора, които никак не обръщат внимание на разпуснатостта в държави с олигархическа управа и които позволяват да се живее разпътно, принуждават понякога и не неблагородни хора да станат бедни.” [7] – сиреч благородството може да помогне за добро обществено положение само тогава, когато самото общество цени благото и родството, но най-вече: добродетелта.
Платоновата Политея завършва с Митът за Ер, или още един древен разказ утвърждаващ концепята за съществуването на невидим свят и кръговрат в природата, както и със съвет, отправен към отделния човек, за когото е необходимо: „да се старае да открие кой ще го направи силен и опитен да разпознава добрия и лошия начин на живот, а от съществуващите възможности винаги да избира по-доброто.“ [8], макар и Доброто да не се отплаща непременно веднага, нито да е винаги приятен за понасяне избор или пък последствията му да придобиват често материални измерения. Но и Доброто, добродетелта, добродетелният живот е единствената алтернатива на тиранията, обяснена чрез предупреждението, че „народът, който си е създал тиранин, ще храни него и неговите приятели.“ [9]
В случаи като настоящия обаче целта на благородството – ако предпочитате, аристократизма, в най-първичният смисъл на тази дума – е да бъде съхранен онзи нетленен Огън, който единствен може да разпали пламъците на просветата и от там да озари отново цивилизоваността и културата на една група хора, наричана „народ“ или нация.
Или според думите на великолепният пионер на българската есеистика и деец на ВМРО Георги Томалевски: „Нацията не е един истукан – завършен и статичен. Нацията, това е живот. И както в живота има възходи и слизания, така и в нея има възходи и слизания, което показва, че тя е от царството на живота, а не от музеите на мъртвилото. Като е така, и чувството за нацията трябва да се мени, да расте, да се култивира, за да дойде в хармония съ законите на мировия живот и на вечността. Това ще рече, че нацията е нещо като човека. Той е дотолкова отделеност, доколкото носи съдбовната повеля да осъществи някаква ценност на Духа в себе си.“ [10] – с което ни се разкрива нищо по-малко от тайната на взаимносвързаността, съществуваща между човекът като отражение на вселената, като микрокосмос и цялото общество, и цялата вселена, като макрокосмос.
Преведено на езикът на модерните науки социология и политология – едно общество е такова, какъвто е масовият, нормативният човек на това общество. И посредством политиките, които провеждат, управляващите това общество по правило винаги стимулират един или друг вид личност, която се утвърждава (или не) като нормативна, като определяща, като най-често срещана. Когато тази личност е глупава, девиантна или дегенеративна, то цялото заобикалящо я общество придобива нейните качества. И обратното, когато е интелигентна, справяща се сама с живота, формираща здрави и ползотворни връзки с хората около себе си, в здраво и ползотворно се обръща и цялото общество. Ако не като сбъднат абсолютен идеал, то поне като всеобщо стремление и bon ton.
Тайна, загубена за управляващите днес и заровена под пръстта на оправданието на несбъднати лоялности и сизифово търсене на идентичности – една мъртвешка маска, изрисувана добре, само за да се опита да прикрие нескопосано разложението съществуващо под нея.
Надеждата за Възкресение е в основата на нашата християнска вяра – възкресение също толкова сигурно, колкото че след нощта идва утро. Младите клонки на промяната обаче няма да дойдат от инстистуционалното, а от всекидневното.
Почитателите на пазарната икономика често казват, че ние не гласуваме единствено веднъж на четири години, а ежедневно – с парите си. Обичащият мъдроста обаче знае, че гласуваме дори с ежедневното си поведение, чрез навиците, които сме изградили и чрез постъките, които вършим, чрез духът, който носим и който пренасяме на другите.
„Възлюбени, не на всеки дух вярвайте, а изпитвайте духовете“ – ни съветва старецът Иоан, и е прав – разпознаем ли и изберем ли Животворящия, то сме си свършили успешно работата. Станали сме аристократи на духа. И с това античността ни се е обновила и обърнала на бъдеще.
Тази статия е част от #Годишникъ2023. Всички статии може да видите тук.
Най-новото издание – #Годишникъ2024 може да закупите тук

[1] К. В. Керам, Богове, гробници и учени, изд. Български художник, 1968 г.
[2] https://bg.wikiquote.org/wiki/%D0%94%D0%B6%D0%BE%D1%80%D0%B4%D0%B6_%D0%A1%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B0%D1%8F%D0%BD%D0%B0
[3] Библия, Сиреч Книгите на Свещеното писание на Вехтия и Новия завет, Книга на Еклисиаста или Проповедника, изд. на Светия Синод, 1995 г.
[4] Тукидид, История на пелопонеската война, Държавно издателство Наука и изкуство, 1979 г.
[5] Аристотел, Политика, изд. Отворено общество – София, 1995 г.
[6] Пак там
[7] Платон, Държавата, изд. Наука и изкуство, 1981 г.
[8] Пак там
[9] Пак там
[10] Георги Томалевски, Слънце след буря, изд. Класика и стил, 2022 г.
[11] Библия, Сиреч Книгите на Свещеното писание на Вехтия и Новия завет, Първо съборно послание на свети апостол Иоана Богослова изд. на Светия Синод, 1995 г.